Р Е Ш Е Н И Е № 15

 

София, 06 ноември 2018 г.

 

(Обн. - ДВ, бр. 95 от 16.11.2018 г.)

 

 

 

 

 

 

 

Конституционният съд в състав: Борис Велчев – председател, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска при участието на секретар-протоколиста Полина Пешева разгледа в закрито заседание на 06 ноември 2018 г. конституционно дело № 10/2018 г., докладвано от съдия Борис Велчев.

 

 

 

Производството е по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2  във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България (Конституцията) във фазата за решаване на делото по същество.

 

Делото е образувано на 26 април 2018 г. по искане на тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС), Гражданска колегия, Трето отделение, който упражнявайки правомощията си по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, е сезирал Конституционния съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн.  ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.; посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г., в сила от 07.08.2018 г.) в частта: „...както и при очевидна неправилност.“. В искането се поддържа, че оспорената част от разпоредбата е в противоречие с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията.

 

Върховният касационен съд е сезиран с частна жалба срещу определение № 29056/ 08.11.2017 г. по ч. гр. д. № 12633/2017 г. на Софийски градски съд. С това определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу определение № 162068/03.07.2017 г. по гр. д. № 1178/2017 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото. В определение № 172 от 24.04.2018 г. по ч. гр. д. № 1371/ 2018 г. на ВКС, Гражданска колегия, Трето отделение, съдебният състав е приел, че определението на въззивния съд е в обхвата на чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК, а частната жалба е допустима и редовна. Изложил е, че за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК изисква да са налице условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Своето искане за това касаторът е обосновал с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съставът на ВКС е констатирал, че заявените условия от чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК липсват и е пристъпил към заявеното основание „очевидна неправилност“. При тълкуване на основанието „очевидна неправилност“ на въззивното определение, съдебният състав е установил несъответствие на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК в частта, която го предвижда, с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията и с определение № 172 от 24.04.2018 г. по ч. гр. д. № 1371/ 2018 г. на ВКС, Гражданска колегия, Трето отделение е спрял съдебното производство и е внесъл въпроса в Конституционния съд.

 

Основните доводи на вносителите, с които обосновават противоречие на оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в частта „…както и при очевидна неправилност.“ с конституционните разпоредби на чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8, се обединяват около твърдението, че предпоставката „очевидна неправилност“ на решението не е дефинирана от законодателя и въвежда „неясен“, „неизясним“, „бланкетно“ формулиран критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание „…не може да бъде изяснено по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение на Върховния касационен съд при упражняването на неговата дейност по селекция на касационните жалби.“.

 

Изложените в искането мотиви в подкрепа на противоконституционността на оспорената разпоредба могат да бъдат обобщени до следното:

 

Критерият „очевидна неправилност“ на въззивния акт е в противоречие с чл. 117, ал. 1 от Конституцията, тъй като „…не съответства на основното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”. Поддържа се, че „Върховният касационен съд предоставя защитата в съответствие с конституционно определеното негово правомощие по чл. 124 КРБ, когато процесуалните правила, които обезпечават допускането на касационното обжалване по гражданските дела, са с такова съдържание, което прави възможно те да се прилагат по общ, категоричен и лишен от субективна преценка начин за всеки отделен случай…”.

 

Бланкетният критерий „очевидна неправилност” на въззивното решение/определение противоречи на чл. 122, ал. 1 от Конституцията, тъй като „не съответства на правото на гражданите, юридическите лица и държавата на защита във всички стадии на процеса”, както и „на конституционното правомощие на Върховния касационен съд да правораздава“ (чл. 119, ал. 1 от Конституцията), тъй като поставя достъпа до касационен контрол под „неясен и неизясним законов критерий“.

 

Накрая се обосновава несъответствие на оспорената разпоредба с принципа за разделение на властите (чл. 8 от Конституцията), тъй като при дейността си по селекция на касационните жалби ВКС „прилагайки неясен и неизясним критерий „очевидна неправилност” на въззивното решение, той правораздава без действаща правна норма, която по универсален начин да определи предпоставките на упражненото правомощие. Следователно така ВКС създава правна норма по всяко разгледано гражданско дело, по което това основание е заявено, изземвайки компетентността на законодателната власт.”.

 

С определение от 04.06.2018 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество и като заинтересувани институции в производството по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, министърът на правосъдието, Висшият съдебен съвет, Върховният касационен съд и Висшият адвокатски съвет. Отправена е покана да представят писмени становища по делото до Съюза на съдиите в България и Българската съдийска асоциация. Да представят писмени правни мнения са поканени проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Валентина Попова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Камелия Цолова, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев.

 

От заинтересуваните институции и поканените организации по делото са представили писмени становища Народното събрание, министърът на правосъдието, Висшият адвокатски съвет и Съюзът на съдиите в България. От поканените специалисти от науката и практиката писмено правно мнение са представили проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Валентина Попова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев.

 

Според Съюза на съдиите в България и проф. д-р Валентина Попова искането е основателно и оспорената част от разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде обявена за противоконституционна.

 

В становището на Съюза на съдиите в България се излага, че атакуваното основание за допускане до касационно обжалване на въззивно решение при „очевидна неправилност“ представлява същински нов критерий за селекция, който действително притежава потенциала да разшири достъпа до касационно обжалване по същество, но по един неопределен и неопределяем начин. Поддържа се, че оспорената норма е бланкетна и не може да бъде изяснена по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение. Според Съюза на съдиите в България оспорената разпоредба в частта „очевидна неправилност“ променя концепцията за касационното обжалване, заложена в ГПК в сила от 01.03.2008 г. и представлява опит за връщане към редовната третата инстанция, която да има задължителен, а не факултативен характер.

 

В писменото си правно мнение проф. д-р Валентина Попова подробно аргументира, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК противоречи освен на посочените в искането на състава на ВКС конституционни разпоредби и на чл. 4, ал. 1, чл. 88, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията, както и на чл. 84, ал. 2, изр. 3 от Правилник за организацията и дейността на Народното събрание, на чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поддържа, че оспорената разпоредба е бланкетна, неясна, неизяснима и е поставена в зависимост от субективната преценка на съда според всеки конкретен случай. Излага, че предвидената в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставка за допускане до касационно обжалване „очевидна неправилност“, неминуемо води до предрешаване на спора още във фазата за селекцията на жалбата.

 

Срещу уважаването на искането на вносителя са изразили становища и правни мнения Народното събрание, министърът на правосъдието, Висшият адвокатски съвет, проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Огнян Стамболиев, проф. д-р Силви Чернев, доц. д-р Таня Градинарова и Благовест Пунев. Изложени синтезирано, в обобщен вид, съображенията им се свеждат основно до следното: критерият „очевидна неправилност” не е неясен и неизясним, а е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с конкретно съдържание се изяснява при правоприлагане чрез допустимите методи на тълкуване;  новосъздадената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК не само не ограничава, а разширява правото на съдебна защита и приложното поле на касационното обжалване, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което е в синхрон с конституционното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.

 

Изтъква се още, че чрез преценката за  „очевидна неправилност” се осъществява селективната функция на ВКС по допускане на жалбите, а не тяхната правораздавателна дейност като контролно-отменителна съдебна инстанция при решаването на конкретния правен спор. Същността и предназначението на възприетия селективен модел на касационно обжалване допуска регламентацията на бланкетни правни понятия като условия за достъп, които са израз на необходимия баланс между възложените с чл. 124 и чл. 119 от Конституцията функции на ВКС по уеднаквяване правоприлагането и правораздавателните му правомощия. В дейността си по уеднаквяване на правоприлагането, в съответствие с чл. 124 от Конституцията, ВКС е призван да разкрие точния и ясен правен смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като определи неговото съдържание в граници, че да отговори на предназначението и целта на новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК за нуждата от касационна защита, както на обществения интерес от законосъобразно, справедливо, унифицирано и предвидимо правораздаване, така и на частния интерес на страните по делото.

 

Поддържа се и че оспорената разпоредба не влиза в противоречие с принципа за разделение на властите, тъй като съдебната власт не изземва компетентността на законодателната власт. Осъществявайки селекцията на касационните жалби въз основа на уредените в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки, ВКС не създава „правна норма по всяко разгледано гражданско дело“, а тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия по преценка на основанията за достъп до касационен контрол.

 

Конституционният съд след като обсъди доводите и съображенията, развити в искането, в становищата на конституираните институции и поканени организации, в представените правни мнения, релевантната правна уредба и съображенията на законодателя при приемане на оспорената разпоредба, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК гласи: „Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.“. Разпоредбата е нова – създадена е през 2017 г. със Закона за изменение и допълнение на ГПК ( обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.).

 

Мотивите на законодателя, видно от стенограма от пленарно заседание на Народното събрание от 17.10.2017 г., за приемането на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, част от която е предмет на искането, изтъкват необходимостта от въвеждане на „втори критерий“ за допускане до касационен контрол, който при запазване на селективния му характер да осигури постановяването на справедливи съдебни актове, да допринесе за подобряване „правната защита“ на страните и възстановяване „доверието в правосъдието“. Преследваната от законодателя цел на новата уредба по чл. 280, ал. 2 ГПК е да разшири приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове, включително чрез засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им.

 

Конституционният съд подчертава, че касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Конституцията не определя броя на съдебните инстанции. Инстанционността е прерогатив на устройственото и процесуалното законодателство, а достъпът до касационната фаза не е абсолютен и може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция въз основа на законово установени критерии за подбор на касационните жалби. Така в мотивите на решение № 27 от 15.10.1998 г. по к. д. № 20/1998 г. Конституционният съд, тълкувайки разпоредбата на чл. 124 от Конституцията, овластяваща Върховния касационен съд да осъществява върховен съдебен надзор върху всички съдилища, заключва, че конституционният законодател „…има предвид съдилищата, а не че всички дела трябва да бъдат разгледани триинстанционно. В зависимост от различни ценности, които законодателно трябва да бъдат защитени, са възможни изключения от принципно важащата триинстанционна система. Тези изключения не накърняват чл. 124 от Конституцията. Следователно не всяко дело, без каквито и да било изключения, трябва да бъде разгледано и от Върховния касационен съд.“ В решение № 4 от 16.06.2009 г. по к. д. № 4/2009 г. Конституционният съд приема, че функционирането на съдебните инстанции се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционните съдии достигат до извода, че „…с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен. И това е така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не е ограничен.“

 

Видно от мотивите на законодателя, промените в уредбата на касационното обжалване са предприети с цел усъвършенстване и намиране на по-добър баланс и по-силна функционална връзка между несъдебната функция на ВКС по чл. 124 от Конституцията по унифициране на съдебната практика и правораздавателната му функция по конкретно гражданско дело. В процесуалната теория, промените в уредбата на основанията за допускане на касационното обжалване също се възприемат като израз на необходимия баланс между възложените с чл. 124 и чл. 119 от Конституцията функции на ВКС по уеднаквяване на правоприлагането и правораздавателните му правомощия.

 

Разпоредбата, за обявяването на чиято противоконституционност Конституционният съд е сезиран, съдържа процесуалноправна норма, която урежда предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните решения и определения. Тя дава нова, допълнителна посока в развитието на селективния модел на касационната фаза от исковото производство. Целта е да се разшири приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове по чл. 280, ал. 1 ГПК чрез формулиране на нови, допълнителни предпоставки за достъп до касация, с което да се отговори на нуждата от баланс между двете функции в дейността на върховната инстанция - несъдебната и правораздавателната. Главна задача на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е да се предотврати влизането в сила на въззивни решения и определения, които са нищожни, недопустими или неправилни като по този начин, чрез защитата на частния интерес, се защитава и обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване.

 

Новата ал. 2 на чл. 280 ГПК регламентира вероятната нищожност или недопустимост на решението, както и очевидната му неправилност, като самостоятелни предпоставки за допускане до касация, „независимо от предпоставките по ал. 1“. Тяхното приложно поле се проявява напълно независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесуалната доктрина новите основания за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК се определят като „самостоятелни“, различни от тези по първата алинея на текста, със съществени отлики в приложното им поле. Същото се възприема и от съдебната практика, която ги определя като самостоятелни предпоставки за достъп до касационен контрол, които са независими и следва да бъдат разграничени от тези по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби, законодателят е предоставил допълнителна възможност на касатора за облекчаване на достъпа до касационен контрол. Очевидната неправилност на въззивното решение/определение е условие то да се допусне до касационно обжалване, без това да е обусловено от формулиране от страна на касатора на правен въпрос според изискванията на някоя от хипотезите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложното поле на новата предпоставка „очевидна неправилност“ от разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, законодателят е включил всички пороци на решението, обуславящи неговата неправилност. Неправилни са въззивните решения, когато са засегнати от порок, който може да бъде подведен под някое от трите основания за касационно обжалване, формулирани в чл. 281, т. 3 ГПК – „нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост“.

 

Основният довод на вносителите, с който обосновават противоречие на оспорената разпоредба с Конституцията, е че предпоставката „очевидна неправилност“ на решението не е дефинирана от законодателя и въвежда неясен, неизясним, бланкетно формулиран критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание не може да бъде изяснено по тълкувателен път.

 

Не може да бъде споделен доводът, че предпоставката „очевидна неправилност” е неясна и особено – че е неизяснима. За правната теория и съдебната практика основанието „неправилност” на съдебното решение/определение има ясно и утвърдено съдържание. Всяко едно от регламентираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване и отмяна на решението като неправилно, има своя утвърден точен и ясен смисъл. В чл. 281, т. 3 ГПК неправилността е определена изчерпателно чрез три основания за обжалване и отмяна, всяко от които също има бланкетен характер. Конкретното съдържание на всяко от тях е извлечено по тълкувателен път. Правната теория и съдебна практика по безспорен и несъмнен начин са изяснили всяко от трите правни понятия, обозначаващи основанията за обжалване и отмяна на решението като неправилно – „нарушение на материалния закон”, „съществено нарушение на съдопроизводствените правила” и „необоснованост”. С добавянето на определението „очевидна“ към определяемото „неправилност“ законодателят е създал ново правно понятие, което действително не е легално определено. Това обаче не означава, че предпоставката „очевидна неправилност” е с неизяснимо съдържание. Тя е бланкетно формулирано правно понятие, съдържаща се в относително определена правна норма, чието попълване с конкретно съдържание е правно възможно чрез допустимите методи на тълкуване. Правовият ред познава и използва бланкетни правни понятия. Законодателят е този, който  преценява необходимостта от използването на такива понятия и предоставя на правоприложителя тълкуването и изпълването им с конкретно съдържание. Законодателят не може да обхване в хипотезата на правната норма цялото разнообразие от житейски случаи, при които действа правната норма и се пораждат предвидените в нея правни последици. Да се посочат всички използвани от нашето право бланкетни понятия не е нито възможно, нито необходимо, достатъчни са само няколко примера: за да се постанови развод, трябва да е налице „дълбоко разстройство на брака“, за да се прекрати дружество, трябва да са налице „важни причини“, за да бъде окачествено като надлежно изпълнението на задължението, то трябва да е станало с „грижата на добър стопанин“ и т.н. Следва да се посочи, че такива бланкетни понятия в ГПК са и понятието „нищожно решение”, респ. „недопустимо решение”, „съществено нарушение на съдопроизводствени правила”, „вероятно основателен” и „вероятно неоснователен”, „убедителни писмени доказателства” и т.н., които са изяснени именно от съдебната практика и правната теория и имат утвърден точен и ясен смисъл. Като използва бланкетни понятия, нормативният акт неизбежно възлага на съдилищата функцията да ги изпълнят с конкретно съдържание. Така съдебната практика става, съобразно волята на самия законодател, съпричастна в конкретизацията на нормативния акт, без която той не може да бъде приложен.

 

Подобни аргументи се съдържат и в Решение № 4 от 16.06.2009 г. по к. д. № 4/2009 г., в което изрично се отбелязва, че „Тълкуването на неяснотите, неточни формулировки в кодекса е задължение на съдиите, а критичният анализ е предоставен на доктрината” и се достига до извода, че неяснотата или противоречието на законови разпоредби подлежат на изясняване, но сами по себе си „…не дават основание да се приеме, че приложното поле на касационното производство изцяло е регламентирано по начин, който не е характерен за правовата държава.“. Нормативните актове са източници на общо и абстрактно регулиране, което поражда необходимостта те да бъдат тълкувани преди да се приложат, а законът вменява в правомощията на правораздавателните органи да изпълват абстрактните разпоредби с конкретно съдържание в процеса на тяхното правоприлагане. Чрез тълкуване се преодоляват неизбежните несъвършенства на нормативните актове.

 

 Бланкетното правно понятие „очевидна неправилност” също може и следва по тълкувателен път да бъде запълнено с конкретно правно съдържание, чрез което правоприложителят да „разкрие точния смисъл на  вложената в правната норма законодателната воля”. Предпоставката „очевидна неправилност” не може да бъде квалифицирана като неизяснима, защото подлежи на тълкувателен анализ.

 

С уредбата на касационното производство законодателят е възложил на ВКС при правораздаването по отделни дела да уеднаквява съдебната практика и да допринася за развитието на правото, тълкувайки нормативни актове и осъвременявайки собствената си практика. Тези му задължения, пряко произтичащи от правомощията по чл. 124 от Конституцията да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, са възложени с цел установяване на безпротиворечива съдебна практика, съобразена с действащото законодателство и изменящите се обществено-политически и икономически условия в страната.  

 

С оглед на гореизложеното, не е състоятелно твърдението в искането, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в частта: „...както и при очевидна неправилност.“ въвежда „неясен и неизясним“ критерий за допускане на касационното обжалване, чието съдържание не може да бъде изяснено по тълкувателен път. Предпоставката „очевидна неправилност”, както вече беше посочено, е бланкетно формулирано правно понятие, чието попълване с точно и ясно съдържание е правно възможно чрез съществуващите методи на тълкуване. В дейността си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, ВКС е призван да разкрие правния смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като приложи утвърдените методи на тълкуване и осигури съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор.

 

Не могат да бъдат споделени доводите за противоконституционност на оспорената част от разпоредбата, която според вносителите не съответства на основното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1 от Конституцията), не съответства на правото на гражданите, юридическите лица и държавата на защита във всички стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 от Конституцията) и на конституционното правомощие на ВКС да правораздава (чл. 119, ал. 1 от Конституцията).

 

Чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“ като предпоставка за селекция на касационните жалби законодателят е разширил приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове, прибавяйки към вече съществуващите предпоставки още основания за неговата допустимост, при това изрично регламентирани като самостоятелни и необвързани от наличието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК. По този начин, законодателят е предоставил допълнителна възможност на касатора в посока облекчаване на достъпа до касационен контрол. Разширяването на предпоставките за упражняване правото на достъп до върховната съдебна инстанция чрез регламентацията на нови самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК е в съответствие с конституционно гарантираното право на защита на правните субекти във всички стадии на производството и с конституционното правомощие на съдебната власт да  защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Уреденият в ГПК селективен достъп до касационен контрол не противоречи и на чл. 119, ал. 1 от Конституцията, тъй като касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Достъпът до касационно обжалване може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция, като компетентен в производството по преценка на предпоставките за допускане до касация е именно Върховният касационен съд.

 

Не могат да бъдат споделени аргументите в искането, че в дейността си по селекция на касационните жалби ВКС, прилагайки оспорената разпоредба, „създава правна норма“ по всяко разгледано гражданско дело, изземвайки компетентността на законодателната власт, с което вносителите обосновават противоречие с принципа за разделение на властите (чл. 8 от Конституцията). Правната норма е общо, абстрактно и задължително правило за поведение, отправено до персонално неопределен и неограничен кръг субекти. Върховният касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване с определение (чл. 288 ГПК). Правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството, в което са постановени. Още повече, че по правило те имат действие само по отношение на страните по делото и в никакъв случай не създават общозадължително и абстрактно правило за поведение. При селекцията на касационните жалби, извършвайки преценка на уредените в чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки за достъп до касационен контрол, ВКС тълкува и попълва с конкретно съдържание абстрактното правно понятие „очевидна неправилност“ в съответствие с предоставените му от законодателя правомощия с оглед на конкретно дело. Ако бъде създадена противоречива съдебна практика по въпроса за съдържанието на предпоставката „очевидна неправилност“, ВКС има правомощието да я уеднакви.

 

Конституционният съд намира, че чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не противоречи и на други разпоредби или принципи на Конституцията, извън посочените от състава на ВКС.

 

Въз основа на изложеното Конституционният съд приема, че искането на тричленния състав на ВКС за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3  е неоснователно, поради което следва да бъде отхвърлено.

 

Воден от изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията във връзка с чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд, Конституционният съд

 

 

 

                                        Р Е Ш И:

 

 

 

Отхвърля искането на тричленен състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. – ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г.) в частта: „...както и при очевидна неправилност.“.

 

 

 

Решението е прието с осем гласа.

 

Съдиите Цанка Цанкова, Кети Маркова, Анастас Анастасов и Таня Райковска са подписали решението с особено мнение.

 

 

 

 

 

 

 

                                           Председател: Борис Велчев

 

 

 

      

 

 

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки