СТАНОВИЩЕ

на съдията ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

по к. д. № 11/2019 г.

 

            I. 1. Съгласно чл. 1, ал.2, изр. 1 от Конституцията, цялата държавна власт произтича от народа. „Народ“ става нормативно и затова юридическо понятие, което означава нещо, съществуващо преднормативно и мета(извън)юридически. Това е общността от хора, която създава държавната власт. Доктрината нарича тази общност учредителна, а създадената от нея – учредена власт.    

            2. До създаването на държавната власт всички видове власт (в анализ на самото понятие не навлизам) – индивидуална (физическа, психическа и интелектуална), икономическа и социална, се регулират единствено от природните закони и моралните норми. Държавната власт е вече правно нормативна. Тя е значително по-тясна от първите две.

            3. Чл.  4, ал. 1 от Конституцията определя Република България като правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. Законите, съгласно чл. 5, ал. 1 от нея, не могат да й противоречат. Границите, в които може да се простира държавната власт, следователно, са поставени в Конституцията.

            4. Учредителната власт (би трябвало да) следи дали учредената власт, и то във всичките си разделения по чл. 8 от Конституцията, се упражнява в предоставените ѝ параметри. Това става вертикално (концентрирано) – чрез държавни органи, или хоризонтално (дифузно) – от и през самото общество. Необходимо условие и за двете е знанието защо във всеки конкретен случай се упражнява държавна власт. Отговорът на този въпрос, който Конституцията (чл. 101, ал. 1 и чл. 121, ал. 4) нарича „мотиви“, е необходим и, следователно, задължителен, и то не само за актовете на правораздаване, а за всеки  акт на държавна власт. Той е гаранцията срещу нейното произволно (отвъд границите, в които е дадена) упражняване. Този отговор е конституционен императив. Затова, а не по друга причина, са изискванията в действащите закони за мотивиране не само на правораздавателните актове, а и на актовете на законодателната и изпълнителната власт.

            5. Държавната власт може да се раздели и на нормотворческа и правоприлагаща. При нормотворческата власт на преценка подлежи конституционосъобразността на целта и конституционосъобразността на средствата за осъществяването ѝ. При правоприлагащата се преценяват фактите и приложението на закона към тях. Това е съдържанието и на минимално необходимите мотиви за всеки от двата случая.

            6. Държавната власт противостои на свободата, прогласена като конституционна ценност още в преамбюла на Конституцията. Затова мотиви няма да са нужни, само когато властническият акт удовлетворява направено искане, без при това да засяга чуждата свобода, т. е. чужди права или законни интереси.

            II. 1. Правораздаването по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията е всяко разрешаване на правен спор от съда като неутрален и независим орган с участието на страните по спора. Силата на присъдено нещо не е необходим елемент от това конституционно понятие.

            2. Съдебният акт е юридически факт от рода на правните действия. Той е правно действие на държавна власт. Затова в конституционното понятие за него не попадат гражданскоправните действия на съда.

            3. а. Съдебните актове, които Конституцията изисква да бъдат мотивирани, са само властническите съдебни актове, но пък всички по разрешаването на правни спорове. Така е, защото решаването на спора по необходимост отрича едното от насрещните спорни права. Мотивите трябва да съдържат поне (а) фактите, които са установени; (б) защо са приети за установени; (в) приложимият спрямо фактите закон.

            б. Без значение е дали споровете започват от твърдяно неправомерно развитие на гражданско, административно или наказателно правоотношение (правосъдие в строгия смисъл на думата) или са по съдействие в правомерното развитие на тези правоотношения (спорна администрация). В примерите си тук конституционното решение допуска неточности, квалифицирайки актове от първия род (напр. спор за подведомственост, спор за подсъдност, издаване на изпълнителен лист, обезпечаване на иск, мерки за процесуална принуда, разрешения за претърсване и изземване, за достъп до информация и др.), като такива от втория род. Спорове, които съдът решава по властнически начин, са и споровете за и в самите съдебни производства (процесуални спорове).

            в. Мотиви не се изискват, само ако актът удовлетворява направено искане, без по него да има спор.

            III. Като резултат: точният отговор в първия диспозитив на конституционното решение, според мен, би трябвало да бъде: „Чл. 121, ал. 4 от Конституцията изисква да бъде мотивиран всеки властнически съдебен акт, с който се решава правен спор.“

           

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

           

            Последният въпрос от тълкуваното питане е допустим. Той не е дали,  на който решението отговаря с първия си диспозитив, а кога трябва да се изложат мотивите за съдебния акт – преди или след неговото оспорване („подаването на жалба“, според питането).

            Чисто формалнологически: ако е конституционно допустимо мотивите да се излагат след оспорването на съдебния акт, при неоспорването си той би останал без мотиви. Това, според първия отговор, е конституционно недопустимо. За никаква законодателна преценка на конкретни случаи, следователно, няма и не може да има място. Само на това основание, без изобщо да се навлиза в дълбочина на въпроса, отговорът би трябвало да е: „Не е конституционно допустимо мотивите към съдебния акт да се излагат след неговото оспорване.“  

 

                                                                       СЪДИЯ:

                                                                                              /Г. АНГЕЛОВ/



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки