Особено мнение

 

на съдия Атанас Семов

 

 

 

по определение от 21 февруари 2019 г. по к.д. № 1/2019

 

 

 

Споделям редица от изложените в определението съображения. Имам особено виждане относно диспозитива и някои от основанията му. Подкрепям съображенията, изложени в особените мнения на съдиите Борис Велчев и Павлина Панова и на съдията Филип Димитров и като не смятам за необходимо да ги повтарям, споделям някои допълнителни.

 

Смятам, че е необходимо към конституционната роля на омбудсмана да се подхожда с особена чувствителност. Най-вече предвид някои специфики на българския политически и в частност законодателен процес, понякога белязани от съществени слабости. Оправомощаването на омбудсмана с конституционно закрепено право да сезира КС – макар в изрично предвидени в Конституцията граници – има съществено значение именно в посока на прочита на конституционната роля на омбудсмана като ефикасен защитник, ако не и гарант за основните права и свободи на гражданите.

 

И макар релевантната конституционна разпоредба да носи разбирането за материално ограничена инициатива (за сезиране на КС само относно нарушени права и свободи на гражданите), то тя, струва ми се, позволява (и дори изисква) по-скоро широк, отколкото ограничителен прочит, в духа именно на едно по-широко и съответстващо на конституционните ценности и националните реалности разбиране за ролята на тази специфична, но много важна за правовата държава институция.

 

Едно ограничително разбиране на възможността на омбудсмана да сезира КС, изразено в ограничителен прочит на допустимостта на неговите искания, носи риск изначално да се ограничи в значителна степен възможността на омбудсмана да упражнява това свое правомощия – и по този начин възможността му да изпълнява своята мисия.

 

Разбира се, възможно е, омбудсманът да отправя до КС искания, които не могат да бъдат уважени. Но преценката за това би трябвало да е по-скоро преценка по същество, която би била изначално препятствана при ограничително тълкуване на допустимостта им…

 

Боя се, че с едно изрично прогласено разбиране за ограничена допустимост на исканията на омбудсмана до КС е възможно да се постигне съществено ограничаване на възможността в бъдеще омбудсманът да изпълнява правомощието си за сезиране на КС – възможност, особено чувствителна (важна) в случаите, когато другите оправомощени да сезират КС субекти по определени съображения не упражнят своето аналогично право.

 

Струва ми се дори, че институционната (и конституционна) независимост на омбудсмана е допълнителна предпоставка той да може активно да търси защита на конституционните права и свободи на гражданите (вкл. като сезира КС), което включва и риска понякога инициативата на омбудсмана да е прибързана, респ. искането му неоснователно… Подобен риск обаче естествено носи правомощието да сезира КС и на всеки друг оправомощен за това субект (напр. 1/5 от народните представители), спрямо когото обаче КС не би могъл да приложи ограничителен прочит на допустимостта. Обратно, ограничителният прочит на допустимостта на исканията на омбудсмана би довело до аналогичен прочит и по отношение на допустимостта на исканията на Висшия адвокатски съвет, което също смятам за неправилно.

 

 

 

Мисля също, че трябва да се отчита, че ако омбудсманът по конституционна роля е защитник на гражданите, то именно правомощието му да сезира КС превръща фигурата му в своеобразна компенсация за отсъствието на индивидуална конституционна жалба. Гражданите могат да се обърнат към омбудсмана за всеки случай на нарушаване на Конституцията (по отношение на основните права и свободи) и, изпълнявайки роля и на познатия в редица правни системи „филтър”, омбудсманът може да прецени кои от тези сигнали смята за основателни и съответно да ги отнесе до КС (макар и като свои), и кои не… Ограничавайки съществено допустимостта на неговите искания, КС струва ми се би ограничил възможността гражданите – чрез техния обществен защитник – да потърсят и евентуално получат защита от КС на нарушени със закон техни основни конституционни права и свободи…

 

Обратното навярно би било и лош сигнал за разбирането на КС за обхвата или значението на правата и свободите на гражданите, които трябва да гарантира!

 

Редом с това допускането за разглеждане по същество на едно искане но омбудсмана позволява Конституционният съд да се запознае с редица виждания (на заинтересувани институции или организации и изтъкнати специалисти), на основата на които да мотивира преценката си по допустимостта, по която може да се произнесе във всеки момент, а и да доизгради концепцията за годен предмет на сезиране от омбудсмана.

 

 

 

В конкретния случай ми се струва например, че един ограничителен прочит относно засягането/нарушаването на основните права на гражданите чрез разпоредби, отнасящи се наглед (формално) само до „икономически оператори” (които според определението по допустимостта „не създават правоотношения, които да имат за последица засягането на права и свободи на гражданите”), може утре да доведе съда до подобно разбиране относно законови разпоредби, отнасящи се напр. до поликлиники, болници или аптеки (особено частни), хранителни магазини, училища и т.н. Разбира се, този въпрос (относно допустимостта) остава отделен от въпроса дали релевираните законови разпоредби са противоконституционни…

 

Свободната стопанска инициатива – както и по-тясно самата стопанска дейност – в съвременното европейско пазарно общество е съществен, ако не един от централните елементи от каталога на основните права на човека. Така го четат и ЕСПЧ, и Съдът на ЕС.

 

Отделно от това – а навярно и поради същото съществено пазарно измерение на съвременния живот на гражданите – сред основните права, защитени както на национално, така и на съюзно конституционно равнище, естествено/неизбежно попадат правата на потребителите. Разбира се, поне в тяхното същностно (конституционно) измерение, включващо напр. и съществените аспекти на свободната конкуренция.

 

Разбира се, налагането на правила относно определена стопанска дейност има за пряк предмет на регулация самата стопанска дейност, т.е. дейността на икономическите оператори. Тази дейност обаче не е нито изолирана, нито самоцелна – тя е предназначена и има за резултат предоставянето на определен икономически резултат именно на гражданите, в качеството им напр. на потребители – стоки, услуги и т.н., но и предоставяне на някои косвени резултати, напр. засягане на околната среда, които обаче отново имат отношение към основни права на гражданите. Поради това е напълно възможно създаването на правна уредба на дадена стопанска дейност да има съществени, макар и косвени, последици за гражданите. Това могат да са както последици свързани със здравето (напр. чрез околната среда), с достъпа до стоки/услуги (напр. отстояния от обекти или населени места), така и с качеството или цената на стоката/услугата – всички те в крайна сметка със съществено, било пряко или непряко, отношение към (засягане на) конституционно защитени основни права и свободи (напр. правото на равно третиране).

 

От друга страна стопанският оператор – бил той юридическо или физическо лице, земеделски производител или търговец и т.н. – също е носител на общо основание на конституционно защитените права и свободи. Несъмнено сред тях: правото на равно третиране. Разбира се, законодателя може да въвежда категоризации на стопанските субекти, напр. според обема на дейността им – но дали по този начин ще бъде нарушено тяхно основно право ми се струва въпрос на преценка по същество. Преценката по допустимост е по-обща и не следва да препятства възможността за подобна преценка по същество, ако все пак може – както смятам в случая – да се установи възможно въздействие върху (засягане на) основно конституционно право на гражданите.

 

Не споделям също и произтичащото от определението разбиране, че допустимо е само искане, защитаващо основно право, което е „пряко засегнато”, при което извън обхвата на контрола на КС ще бъде оставено всяко „косвено” засягане, било то и съществено… Понякога косвените последици на една правна мярка могат да са дори по-съществени от преките (целените). В този смисъл е позната напр. фигурата на „мерки с равностоен ефект”, който не е „целен”…

 

Не ми се струва уместно „основната цел на закона” да бъде единствено релевантна. Освен „основна”, всеки закон може да преследва/постига и друга цел. И може да постига и „други” резултати, дори такива, които (непредвидено?) излизат от обхвата на заложената „цел”.

 

Понякога противоконституционността на една законова разпоредба може да се изразява единствено в нейната непропорционалност (при напълно конституционно съобразна цел), което би могло да бъде преценено единствено при разглеждане по същество.

 

Разбира се, дали е налице противоконституционност на релевираните разпоредби, остава съвсем отделен въпрос… И по него вече може уместно да се провери дали евентуално засягане е „пряко и непосредствено”, или не (респ. дали има „нарушаване” на основно право или свобода, респ. противоречие с конституционна норма) – но наличието на „засягане”, предполагащо възможно „нарушение”, да не се поставя под съмнение, респ. да не се поставя под съмнение допустимостта на искането…

 

Мисля, че проверката за наличие на „пряка и непосредствена връзка между нарушаването на права и свободи на гражданите  и твърдяното противоречие на атакуваните текстове” следва да се смята за проверка по същество, а не по допустимостта, за която смятам за достатъчно наличието на „връзка”, „засягане”, независимо дали е „пряка/о” или не – именно за да е възможно да се провери дали е налице „нарушение”…

 

В крайна сметка една преценка за наличие на „пряко засягане” на основни права би могла да обрече всяко произнасяне по допустимостта на искане на омбудсмана на преценка по същество…

 

 

 

Накрая, струва ми се и че едно тълкуване на понятието за „права и свободи на гражданите” в определение по допустимост може да има измерения и последици, присъщи на решение по същество, при това особено съществени – и далеч извън конкретния въпрос за обхвата/предмета на правомощието на омбудсмана…

 

Известно е, че понякога едно произнасяне на КС по същество, макар отхвърлящо искане за установяване на противоконституционност, може да донесе съществена полза за правилното тълкуване на релевантната конституционна разпоредба – или на релевираната законова. Впрочем тази възможност е още по-голяма по отношение на произнасянето му по съответствието с международните договори на България, макар по отношение на правомощието на омбудсмана този аспект да е неотносим.

 

Поради това си позволявам да споделя разбиране за необходимост, когато не са налице съществени основания/аргументи за обявяване на недопустимост на едно искане на омбудсмана, Конституционният съд да допуска искането, като по този начин си осигури възможност в произнасянето си по същество да изпълни по ясен и полезен за утвърждаването на правовата държава начин своя дълг за гарантиране на върховенството на Конституцията, в частност защита на правата и свободите на гражданите, напълно запазвайки си възможността по всяко време в хода на разглеждане на делото да се произнесе по допустимостта...

 

Въз основа на изложеното оставам на особено мнение, че искането на омбудсмана по конституционно дело № 1/2019 следваше да бъде допуснато за разглеждане по същество.

 

 

 

Съдия:

 

Атанас СЕМОВ

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки