ОСОБЕНО МНЕНИЕ

 

                              по конституционно дело № 10/2018 г.

 

                          на съдиите Цанка Цанкова, Кети Маркова,

 

         Анастас Анастасов и Таня Райковска

 

 

 

              Подписахме с особено мнение решението, тъй като не споделяме както крайния извод, така и подкрепящите го аргументи, изложени в мотивите. Съображенията ни са следните:

 

Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК в оспорената й част, относно допускане на касационно обжалване при „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение е несъвместима с Конституцията. Тя влиза в противоречие с основополагащия принцип на правовата държава - чл. 4, ал. 1 от Конституцията и с този за юридическото равенство на гражданите- чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

 

Чрез въвеждане на неясен и неизясним по пътя на тълкуването нов критерий за допускане до касация, се отстъпва концептуално от въведения в ГПК селективен модел на касационно обжалване, недопустимо се преливат и вплитат основания от двете различни по характер и последици фази от касационното производство, а чрез необоснованото засилване на служебното начало се стига до отстъпление от правилото, че равнопоставените случаи следва да се третират равно.

 

Правовата държава във формален смисъл изисква ясно и недвусмислено съдържание на правните норми. Реализацията на този принцип предполага правна сигурност и предвидимост на правното регулиране, вкл. на правораздаването като дейност, възложена от Конституцията на  съдебната власт по разрешаване на правни спорове.

 

Върховният касационен съд е призван да осъществява основната си функция за върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Това предполага законите да са ясни и непротиворечиви и тяхното приложение да не е в зависимост от   субективната преценка на правозащитния орган.

 

Нито едно от изброените изисквания не е налице.  

 

Приемаме, че оспорената разпоредба на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е неясна, тя ще създаде  възможност за превратно и противоречиво прилагане на закона. Това, че нормата е неясна се потвърждава и от различното й възприемане, и характеристиката, която й се дава, не само от конституираните страни по делото, но и в постъпилите  писмени  правни  становища от изтъкнати специалисти от науката и практиката. Разнопосочни са мненията относно въведеното в искането твърдение за  „бланкетния критерий – очевидна неправилност“, за способите за тълкуване и за вложеното в словосъчетанието “очевидна неправилност“ съдържание.  

 

Намираме, че съчетанието на понятията „очевидна“ и „неправилност“ в тази конфигурация, като основание за достъп до касационно обжалване, изцяло е зависимо от субективната преценка на състава на ВКС, разглеждащ въпроса за допускане на касационно обжалване. Отсъстват каквито и да било критерии за определяне на  посочената „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Неприемливо е разбирането, че съдържанието на посоченото основание  би могло да бъде изяснено по тълкувателен път, и то по начин, който да предвижда универсално правило за поведение на Върховния касационния съд при неговата дейност по допускане на обжалване. Чрез тълкуване по начало се преодоляват неизбежните несъвършенства на нормативните актове, но тогава, когато те са поправими, съдържат поне отправен елемент за тълкуване,  и не са в разрез с духа на тълкуваното законодателство.

 

Със ЗИДГПК – ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. законодателят създава нова ал. 2 на чл. 280, като посочва, че „независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“. Това изменение на ГПК е обосновано с необходимостта от въвеждане на нови основания за допускане на касационно обжалване, които да осигурят разглеждане на повече дела от Върховния касационен съд. Първите две нови основания „вероятна нищожност или недопустимост“ не са предмет на конституционното дело, поради безспорното и до настоящия момент право на Върховния касационен съд  да се занимае с тези въпроси,  още във фазата по допускане на касационно обжалване. Те са въведени в кодекса през 2017 г., но след натрупана съдебна практика и въз основа на  приетото от ВКС в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС и след Решение № 4/2014 г. на Конституционния съд.

 

Според Тълкувателното решение, касационният съд преди да разреши спора по същество, трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. В Решение № 4/2014 г. по к. д. № 12/2013 г. Конституционният съд е приел … “ че процесуалните норми за валидност и допустимост на решението са особено съществени, поради което съдът е длъжен да следи служебно за спазването им във всеки стадий от развитие на делото. Основателността на касационната жалба ще се проверява едва след допускане на касационно обжалване. Съдът е длъжен служебно да провери допустимостта на обжалваното решение, независимо дали касационната жалба съдържа подобно оплакване. Върховният касационен съд е длъжен още в производството по чл. 288 ГПК да следи служебно за допустимостта на въззивното решение“.

 

             Върховният касационен съд предоставя защита на страните по делата в съответствие с конституционно определеното негово основно правомощие по чл. 119 от Конституцията, тогава когато процесуалните норми, регламентиращи  допускане на касационно обжалване по ГПК, са с такова съдържание, че е създадена възможност те да се прилагат по начин, който е  общ,  ясен  и категоричен, и недопускащ субективна преценка на  основанието за достъп за всеки конкретен случай от съдебния състав, на който е разпределено делото. Наистина чл. 281, т. 3 ГПК посочва кои са хипотезите на неправилно решение. Неправилността на решението като порок, представляващ основание за касационно обжалване е както  легално, така и теоретично дефиниран и има утвърден точен и ясен смисъл. Ноторно е съдържанието и на понятието „очевидна“, в смисъла вложен в същия процесуален кодекс (чл. 247 ГПК) при отстраняване на очевидна фактическа грешка в съдебно решение.  

 

           Новото правно понятие, създадено с оспорваната законодателна промяна, е неизяснимо, предвид смисъла и съдържанието на определението “очевидна“ и връзката му с определяемото „неправилност“. Подобно словосъчетание не позволява то да бъде тълкувано като единно процесуално понятие, произтичащо от  новото правило в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Нито пък позволява същото да бъде самостоятелна предпоставка за допустимост на касационната фаза на гражданското производство за постигане целите на възприетия селективния модел на касационно обжалване по ГПК.

 

            Според правната конструкция на касационното производство в ГПК, в сила от 2008 г., предпоставка за разглеждане на касационната жалба е произнасянето от ВКС по допускане на касационно обжалване. Тази фаза се отличава с изискване към жалбоподателя за обосноваване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК чрез отделно изложение към касационната жалба. Върховният касационен съд извършва проверка по основателността на въведените основания от касатора  за допустимост  в закрито съдебно заседание, след което се произнася с определение, с което допуска или отказва касационно обжалване. Не се спори, че дейността на съставите на ВКС по допускане до разглеждане по същество на касационните жалби не е правораздавателна. Тя се свежда единствено до преценка за обосноваване в изложението към касационната жалба на някоя от уредените в закона предпоставки за допустимост към конкретния  случай – предмет на делото, чието въззивно решение се обжалва.

 

Самата проверка за неправилност на въззивното решение обаче се осъществява едва във втората фаза, по същество, след допускане на касационно обжалване. А процесуалното правило на чл. 290, ал. 2 ГПК  задължава Върховния касационен съд да проверява правилността на въззивното решение само на посочените в жалбата основания.

 

            Чрез  оспорваното законодателно изменение в чл. 280, ал. 2 ГПК не само се разширява приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове,  но се постига и  засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им, а с това се утвърждава и поредното (за кой ли път) отклонение („своеобразно побългаряване“) на възприетия и изработен при участието на европейски експерти модел за касационно обжалване, при което се отстъпва от негов основополагащ принцип.  При разглежданото нововъведение въззивното решение се допуска до касационно обжалване, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, при условие, че е очевидно неправилно според състава на съда, преценяващ условията за допустимост. Или директно, безпроблемно би могло да се преодолее първата фаза на касационното производство, като дори би се стигнало до обсъждане  на касационната жалба още на тази първа фаза, в закрито заседание без участие и знание на страните. Защото въпросът за неправилността на въззивния съдебен акт е въпрос по съществото на касационната жалба и този порок на решението не би следвало да се преценява към момента на първото закрито заседание, нито да се степенува самата неправилност по неясни критерии от всеки  съдебен състав, т. е. да се  квалифицира от съда забелязана от него на „пръв поглед явна“ неправилност по смисъла на  чл. 281 ГПК, и то въз основа на субективна преценка, без ясна законова дефиниция на критерия.

 

Чрез това действие за установяване на „очевидна неправилност“ не се осъществява селективната функция на ВКС по допускане на жалбите, така както е замислена първоначално като модел на касационно производство в граждански процес, а настоящата дейност на ВКС се доближава до тази на контролно-отменителна съдебна инстанция при решаването на конкретен правен спор, каквато съществуваше в миналото в България. Това се потвърждава и от прочита на стенограмите на Народното събрание и изразените становища от депутати и правни експерти (вкл. действащи съдии от ВКС).

 

Не споделяме разбирането, че годна основа за тълкуване на понятието “очевидна неправилност“ може да бъде попълването му с нарушаване на такива правни норми, чието нарушение винаги следва да бъде квалифицирано като “тежко“, така че да обуслови допускането на касационно обжалване. Няма пречка при тази хипотеза касаторът да обоснове в изложението за допускане на касационно обжалване основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК, защото несериозно е да се поддържа, че  десет години след приемането на новия ГПК и натрупване на съдебна практика, вкл. и на тълкувателни решения на ВКС, състав на окръжен съд, състав на апелативен съд и юрист, изготвящ книжата за пред ВКС (обичайно адвокат), не могат да различат  т. н. “очевидна неправилност“, та да се налага в закрито заседание, дори и служебно  ВКС да се намесва.  

 

Не би могло, предвид множеството различни хипотези, свързани с неправилност на съдебен акт и многообразието от факти и обстоятелства по всяко конкретно дело, да се изведе единно и универсално  правно значение на посоченото понятие, като предпоставка за допускане на касационно обжалване при осъществяване на селективната функция на ВКС. А и не следва да се подценява простото логическо и житейско правило, че това  което е очевидно за едни, често  е невидимо за други.

 

          Чрез въвеждане на това ново основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се смесва в разрез с възприетия модел на касационно обжалване дейността по селекция на касационните жалби, която не е правораздавателна и последващата решаваща дейност на съда (преценка за неправилност), при съобразяване особеностите на касационното производство по граждански и търговски дела. Достига се до допускане при критерий „очевидна неправилност“ до касация служебно, по почин на съда, без изискване за мотивиране от жалбоподателя на това основание. Че такава е нагласата при обсъждане на предложението за тази законодателна промяна - за служебна намеса от състава на ВКС при допускане на касационно обжалване при констатирана от съда “очевидна неправилност“, без да е обоснована от касатора в изложението (предмет на преценка в тази фаза), свидетелстват и записванията в стенографските протоколи от заседания на Народното събрание.

 

В тази посока на мисли, не без значение е и фактът, че оспорваното законодателно допълнение в чл. 280, ал. 2 ГПК не е  синхронизирано с останалата законодателна уредба. Чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК запазва съдържанието си – остава изискването към жалбата да се приложи изложение на  обстоятелствата за допускане по чл. 280, ал. 1, като липсва   (не е добавено) изискване за мотивиране на обстоятелства по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - „очевидна неправилност“, което навежда на мисълта, че не само първите две основания, но и последното в новата алинея предполагат служебна преценка, независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК.

 

         Установеният първоначално  от ГПК /ДВ, бр. 59/20.07.2007 г. в сила от 01.03.2008 г./ селективен модел на касационно производство въведе една обща и три специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение (вж. чл. 280, ал. 1 ГПК). Този модел съдържа  нов и различен подход към защитата на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. При него водещият принцип е свързан със защита, която е отговор на субективната потребност на страната в гражданското производство пред касационната инстанция за постигане на законосъобразно правораздаване, но при условие, че жалбоподателят, представляван от юрист, изготвящ (приподписващ) изложението и касационната жалба, обоснове своите твърдения за някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

Този селективен подход е широко разпространен в държавите от Европейския съюз, които въпреки особеностите в правните си системи, имат единно сходно разбиране, че целта е до най-висшата съдебна инстанция в съответната държава да достигат само спорове, които са значими (различна е преценката на конкретната държава) или от значение за развитието на правото.

 

Че е налице воля за отстъпление от така очертания основополагащ принцип за изграждане на касационното производство по ГПК от 2008 г., а с това и обективно за нарушаване на вътрешно изградената му структура, ясно проличава от мотивите към ЗИДГПК. В тях се съдържат констатации за лишаване на гражданите от „правото на триинстанционен съдебен процес“ (който между впрочем съобразно практиката на Конституционния съд съвсем не е задължителен), за превръщането на ВКС в „администратор на жалби“, което не отговаря на неговия статут и функции“ (ВКС с произнасянето по допустимост не „администрира“ – т. е. не осъществява техническа дейност, а преценява наличието или отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване), че съществуващият ред за касационно обжалване „се явява изключително затормозяващ и за работата на процесуалните представители“ (решаването на сложни въпроси, изисква и повече усилия от тези, които се опитват да ги разрешат).

 

         Право на законодателната власт е да изгради един или друг модел на касационно производство, но избраният модел следва да е последователен откъм спазване на възприетия водещ принцип за правната му конструкция, но не и да търси механично съчетаване на взаимоизключващи се положения.

 

Разбираема е волята на законодателя за доближаване, т. е. дори и за съчетаване на двете функции на ВКС – правораздавателната и тази по унифициране на съдебната практика при прилагане на закона, но чрез  оспорваната неясна разпоредба, влизаща в конфликт с част от останалата правна уредба на касационното производство,  не  се постига баланс на интереси, а напротив създава се  неяснота, както за съда, така и за страните  при използване на това специфично основание. Допълнението в  разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК  не е достатъчно коректно, нито граматическото, или контекстуалното й тълкуване, разглеждано в смисловата рамка на процедурата по обжалване, може да даде отговор на въпроса за нейното съдържание.

 

Вярно е, че касационното производство  не е императив, но  тъй като  става дума за процесуална норма, за да упражнят страните предоставеното им процесуално право и да достигнат до Върховния касационен съд, би следвало този нов критерий за допускане да бъде ясен, точен и предоставящ на участниците равни възможности за достъп до правосъдие, чрез прилагане на нормативната уредба безпротиворечиво, както от страните, така и от съда. Ролята на законодателя е и в това да създава правила за поведение, които да са ясни, непротиворечиви, а не да „разчита“ на  тълкувателната дейност на Върховния касационен съд, която се изгражда на базата на натрупана противоречива съдебна практика, т. е. като последваща дейност, която е и за сметка на страните по съдебните дела. Защото възприетото в последствие тълкуване от ВКС би могло да доведе до извод, че поради отсъствие на ясно и еднозначно съдържание на критерия за допустимост до този момент, немалка част от страните, които са навели аргументи, подобни на тези като в постановеното впоследствие тълкувателно решение, са могли да разчитат на достъп до решаващата фаза на касационното производство, но не са го получили.

 

 Поддържаме твърдението, съдържащо се в искането на състава на ВКС, че критерият “очевидна неправилност“ не съответства на правомощието на съда да дава защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица (чл. 117, ал. 1 Конституцията) и на правото на защита  на гражданите и юридическите лица във всички стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 Конституцията). Напълно основателно е  посоченото в искането до Конституционния съд, че разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК ограничава  правото на защита на една от равнопоставените страни в гражданския процес.

 

          Приемаме, че чрез служебна намеса и допускане до касация на въззивно решение, без да е мотивирано от обжалващия в изложението  към касационната жалба, и при неясно съдържание на критерия “очевидна неправилност“, се достига до необосновано с  оглед на възприетия модел на касационно обжалване разширяване приложното поле на касационното обжалване, защото се прибавя още едно основание, необвързано от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

Вероятно, атакуваното изменение на процесуалния закон е продиктувано от  ширещи се мнения в практиката, че критериите за достъп до касационно обжалване затрудняват страните по граждански дела при упражняване на правото на касационно обжалване. Би могло да се мисли, че целта на законодателя с това допълнение е да се промени съществуващо положение в десетгодишната практика на ВКС по прилагане на  ГПК от 2008 г., при която, ако не са  налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се допуска касационно обжалване по аргументи, изведени единствено от касационната жалба, свързани с неправилност на въззивното решение. Така обаче се променя концептуално приетият модел на касационно обжалване. Отстъпва се от приетия първоначален модел на касационно производство и постепенно, чрез несъвършени законодателни промени се преминава по-скоро към съществувалото преди това контролно-отменително производство, размиват се процедурите в касационното производство, донякъде се обезсмисля фазата по допустимост, която би следвало да е решаваща, за да се разгледа  съдебния спор по същество, и която до голяма степен зависи от правните аргументи в изложението на основанията за допустимост.  

 

Този извод особено се откроява, когато се изхожда от безспорното разбиране, че при селекцията на жалбите ВКС преценява дали становището на въззивната инстанция по материалноправния или процесуалноправен въпрос има значение за правния спор и е повлияло върху решаването му, а не дали въззивното решение е правилно. Въпросът за неправилността на решението е свързан с основателността, а не с допустимостта на касационната жалба и се решава в открито заседание с участието на страните. Проверката по допускане на касационната жалба е самостоятелна фаза от дейността на ВКС, която по функции, процесуален ред и резултати се различава от фазата за разглеждане на жалбата по същество.

 

Променят се  критериите за допускане на обжалване, като се включва и разширява служебното начало в гражданско производство. А последното има за свой основен принцип равнопоставеност на страните, т. е. равенство на средствата, според процесуалните роли при упражняване на правата в гражданския процес. Не за първи път на ВКС се оставя да разкрие точния и ясен правен смисъл на законови норми, дори както е в  случая – на неясен критерий за обжалване и да определи неговото точно съдържание по пътя на нормативното тълкуване с постановяване на тълкувателно решение, но макар и да е в компетенциите на този съд (чл.124 Конституцията), това би било евентуално възможно, но въз основа на натрупана във времето  разнопосочна съдебна практика. Разбира се със засягане интересите на страните в съдебното производство и за тяхна сметка, защото  след постановяване на тълкувателно решение, те не биха могли, да  искат пререшаване на техния приключен случай.

 

Необходимостта от извършване  на конкретна преценка на  законов текст на фона на конкретни обстоятелства по отделно гражданско (търговско) дело е иманентна характеристика на съдебната дейност. Но  това не отменя  нито омаловажава  законодателният орган в правовата държава да  е обвързан от изискване за създаване на ясна, точна и разбираема правна уредба, изискване отнасящо се в още по-голяма степен към гражданскоправна процесуална уредба в кодекс, свързана с процедура по обжалване на съдебен акт пред най-висша и последна съдебна инстанция.

 

Не приемаме аргументацията, основана на разбирането за съществуването и на други по сходен начин формулирани основания за допускане на касационно обжалване като: „вероятна недопустимост или нищожност“. Тези основания в практическата дейност на ВКС, макар и неизрично законодателно закрепени, се прилагаха и при действието на отменения ГПК и при действието на ГПК, в сила от 2008 г. Те бяха теоретично изяснени, а съдебната практика очертала проявните им форми. В действителност те засягаха и крайно ограничени хипотези. С  изменението на ГПК от 2017 г. тези две основания бяха законодателно включени под формата на „вероятна недопустимост“ и „вероятна нищожност“, но с вече (т. е. предварително) изяснено и установено от тълкувателното решение на ВКС съдържание. Към тях, едва на второ четене на ЗИДГПК, се прибави и основанието „очевидна неправилност“, без същото да е било обект на теоретично изследване или по отношение на което да е била формирана, каквато и да било съдебна практика до този момент.

 

           Освен изложеното по-горе, поддържаме, че е налице нарушение на чл. 121, ал. 1 от Конституцията – на конституционния принцип за равенство на страните и състезателност в процеса. Изискването за безпристрастен съд е гаранция за спазване на принципа на правовата държава (чл. 4, ал.1).

 

Принципът за равенство на страните в съдебното производство (равенство на оръжията, според процесуалното качество) е вътрешно присъщ елемент на по-широкото понятие за справедлив процес. Недопустимо е едната страна да бъде поставяна в по-неизгодно положение от другата страна.  В състезателно съдебно производство,  в което страните се поставят при равни условия, се гарантира процесуална справедливост, като водещо изискване е безпристрастност на съда, което е гаранция за равенство на страните в производството. Дали  обаче  може да се приеме, че в посочената хипотеза на „очевидна неправилност“ имаме безпристрастен съд, при съобразяване на утвърдените критерии за безпристрастност (практика на Европейския съд по правата на човека Страсбург), след като  значението  на това понятие се свързва  най-вече с доверието, което съдът следва да излъчва по време на съдебно производство. Оттук, за да вдъхва доверие, съдът следва да спазва национална регламентация на съответните процедури, чрез отстраняване на всички разумни съмнения относно безпристрастността на състава на съда, разглеждащ конкретното дело, не само от позициите на страните, но и през „погледа на непредубеден наблюдател“.

 

След тези разсъждения пред нас се откроява и въпросът дали един съд, който в определение, постановено в закрито заседание,  приема (дори и без да е сезиран от обжалващата страна, представлявана задължително от юрист адвокат), че решение на въззивен съд е „очевидно неправилно“ и допуска на това основание служебно касационно обжалване, може да се нарече  обективно безпристрастен  при решаване по същество в основната фаза на процеса на въпроса за неправилността на решението? Може ли да се твърди, че атакуваното изменение е в синхрон с правните стандарти за независимост и безпристрастност, възприети в практиката на ЕСПЧ?

 

         Достатъчно е, чрез приложението на тази атакувана, неясна  норма от гражданскопроцесуалния кодекс, да се формира усещане за  необоснована намеса на съда в частноправни отношения, без да се отчита естеството на гражданскоправното производство. Упражняването на правото на жалба е въпрос, зависещ изцяло от страната в гражданското производство и дали  е удачно законодателят да допуска пряка служебна намеса на касационния съд, чрез служебно допускане до касационно обжалване в граждански процес по възприет от него ад хок критерий „очевидна неправилност“ ?  

 

Неправилността на обжалваното решение според чл. 281, т. 3 ГПК е елемент от касационната жалба, която се разглежда по същество  в открито съдебно заседание, след допускане до касация на предвидените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този подход за намеса на съда без точен и ясен критерий и за постигане на  ефект на прескачане на една от фазите,  води до нарушаване равенството на страните в процеса и състезателното начало          (чл. 121, ал. 1), т. е. „равенството на оръжията“. Защото, след като в процесуалния закон този нов критерий не е съпроводен с изискване за обосноваване в изложението, (дори и да бъде поне споменат от жалбоподателя),  ответникът по касационната жалба не би могъл в отговора до съда да изложи насрещни аргументи при бланкетно посочване на основанието, а ако съдът по своя инициатива (служебно без позоваване от страната) посочи основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3, то ще е изненада за тази страна (касатора), предвид закритото заседание по допустимост.  

 

Дали е възможно съставът на съда, допускайки касационно обжалване на соченото по-горе основание, да направи извод за „очевидна неправилност“, без да навлиза във фактическите и правните изводи на въззивната инстанция, изложени във въззивното решение,  и без да посочи конкретни, очебийни нарушения на материална или процесуална норма?

 

Съчетаването в атакуваната разпоредба на различни по своята специфика дейности на  касационния съд – едната очевидна, т. е. зрителна,  предполагаща моментно, откриващо се на пръв поглед нарушение, и другата - по-скоро логическо-мисловна дейност, за преценка на  неправилността като правна категория, и като конкретно състояние на  съдебното решение,  проявяваща се с различно съдържание, която няма място в тази фаза и  най-малкото буди недоумение. Защото  процедурата, до която се отнася и най-висшата инстанция, която следва да я прилага, показва вътрешна противоречивост - недостатъчна, за да се изгради обоснован и ясен институт, който ще утвърждава равенството на участниците в производството и справедливостта на решението.

 

           Конституционният съд в своята практика (Решение № 16/1998 г. по к. д. № 7/1998 г. и  Решение №4/2009 г. по № 4/2009 г.) приема, че  от съдържанието на  чл. 119, ал. 1 от Конституцията не следва задължително, че производството по делата трябва да е триинстанционно,  и  въпросът за функциите на отделните инстанции се урежда от устройствените и процесуалните закони. Няма съмнение, че разпоредбите, свързани с допускане на касационно обжалване са адресирани до ВКС и преценката дали да се допусне касационно обжалване на въззивно решение е от негова компетентност (вж. Решение № 4/2009 г. по к. д. №4/2009 г.).  Но в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК ответникът по касационната жалба е поставен в неравностойно положение спрямо жалбоподателя, в чиято полза с определението по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд вече се е произнесъл за констатирана „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Защитата на ответника не само се  усложнява, а ако трябва да сме точни, става практически и невъзможна. Защото в публичното заседание за първи път ответникът се сблъсква с проблема  и има възможност да се брани най-напред срещу възприето  и квалифицираното от съда основание за допускане на касационно обжалване  „очевидна неправилност“. Трудно е да се предположи, че този състав на съда ще отстъпи безпроблемно от вече възприетата от него „очевидна неправилност“. Едва след това ответникът ще изгради защита срещу оплакванията, развити от жалбоподателя в касационната жалба.

 

Дали при подобна ситуация ще приемем, че е налице справедлив процес, след като съставът на съда, разглеждащ делото по същество вече е формирал своето убеждение за някаква очевидна неправилност на въззивното решение, допускайки  служебно касационно обжалване? А би могло и да се стигне до хипотеза, при която никоя от страните да не е поддържала конкретното нарушение на материалноправна или процесуална норма, относима към гражданскоправния спор или в рамките на инстанционното съдебно производство, в касационната жалба да няма развити оплаквания за някое от основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 в такава насока, очертана с мотивировката в определението за допускане на касационно обжалване. Така предварителната преценка на състава на ВКС за „очевидна неправилност“ би се явила като изненада за страните в процеса. Възможно е да се приеме, че тези действия  по допускане до касация са в помощ на едната страна – касатора, който не е успял да обоснове неправилност на някое от останалите основания, но все пак за него достъпът до разглеждане по същество е гарантиран.

 

Процесуалният закон наистина не задължава касационния съд в процедурата по разглеждане по същество на касационната жалба, да се обвързва необратимо с предварителните си изводи, относно констатираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Отклонението в това направление обаче е малко вероятно, защото би било пряко доказателство и признание за пропуски (некомпетентност) на тази най-висша инстанция още във фазата по селекция на жалбата, а оттук и отражението върху решението по съществото на спора, което ще носи отпечатъка и съмнението от проявената първоначална непоследователност. С други думи, създават се  разнопосочни  предположения – за прилагане на неясен критерии от съда и бързо преодоляване на първата фаза на касационното обжалване, за евентуална предубеденост на съдебния състав, чрез мотивите в определението по допускане на касационно обжалване, както и за неангажираност и „гъвкавост“ на касационния съд с приложения критерий “очевидна неправилност“, ако  в решението на ВКС окончателно се приеме, че такава не е налице. 

 

В крайна сметка, оказва се, че допълнението в процесуалния закон  не предоставя несъмнено ефикасно вътрешноправно средство за защита на интересите на страните по граждански и търговски дела.

 

Нарушава се и правото на защита на ответника по касационната жалба, защото той не може предварително да заяви своята позиция пред  съда, както това е сторил чрез отговора на касационната жалба по повод изложението на основанията, предвид закрития характер на съдебното заседание, при което се преценяват доводите в разменените писмени документи, нито има набор от процесуални средства за защита пред ВКС, предвид рестриктивните възможности по чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК.  Касационният съд по изключение, при много ограничен кръг от нарушения, тогава когато се изисква повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

 

         Правната доктрина не допуска отклонение в разбирането, че в нормативното си битие правото осигурява масов еднообразен стандарт за законосъобразно поведение, което позволява неговата унификация и предвидимост.

 

За да се постигне законосъобразно, унифицирано и предвидимо правораздаване, но при защита правата на равнопоставените  страни в гражданския процес, процесуалните правила, особено тези, свързани с обжалване на съдебните актове, следва да бъдат точни, с ясно и  еднозначно съдържание и да съответстват на избрания модел на  касационно обжалване.

 

 

 

                                                 Съдия Цанка Цанкова

 

 

 

                                                   Съдия Кети  Маркова

 

 

 

                                                   Съдия Анастас Анастасов

 

 

 

                                                   Съдия Таня Райковска

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки