ОСОБЕНО МНЕНИЕ

 

НА СЪДИЯТА ГРОЗДАН ИЛИЕВ ПО К. Д. № 2 ОТ 2020 Г.

 

 

 

Подписвам с особено мнение решението по следните съображения:     

 

Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 208, ал. 1 в частта „а за имоти, предвидени за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 - петнадесет години“ от Закона за устройство на  територията  (ЗУТ), (обн., ДВ, бр. 1 от 02.01.2001 г., последно изм., ДВ, бр. 62 от 14.07.2020 г.) с основен аргумент, от който следва диспозитива, че оспорената разпоредба противоречи на принципа на правовата държава – чл.4 от Конституцията. Съдът се произнесе по същество в тази част, без да отчете, че на посоченото основание искането на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), за установяване на противоконституционност на  оспорената разпоредба, е недопустимо. По въпроса за допустимостта на искането, съдът може да се произнесе във всяка фаза на конституционния процес – чл.25, ал.2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд.

 

Съгласно конституционната разпоредба на чл.150, ал. 4 правомощията на ВАдвС да сезира  Конституционния съд са ограничени до възможността да прави  искане само с основание по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията  – за установяване противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите. Когато законът не съответства на други конституционни норми и принципи, какъвто в случая е принципът на правовата държава – чл.4 от Конституцията,  дори да се приеме, че нарушението на последния индиректно/косвено да води до засягане и правата и свободите на гражданите, то не може да бъде предмет на искане по чл. 150, ал. 4 от Конституцията. В този и други подобни случаи, ВАдвС не разполага с правомощието за пряко сезиране на Конституционния съд. При твърдяната противоконституционност той разполага с възможността да уведоми органите по чл.150, ал.1 от Конституцията, които извършват самостоятелна преценка за наличие на основанията по чл.149, ал.1 от Конституцията, за да сезират Конституционния съд. В този смисъл е последователната практика на Конституционния съд намерила израз в Решение № 11 от 18.12.2007 г. по к. д. № 6/2007 г.; Определение № 8 от 02.12.2010 г. по к. д. № 14 от 2010 г.; Определение  № 2  от 12.04.2016  г. по  к. д.  № 12  от 2015 г.;   Определение № 1 от 21.02.2019 г. по к. д. № 1 от 2019 г. 

 

 ВАдвС може да упражни правомощието по чл.149, ал.1, т. 2 от Конституцията само за установяване противоконституционност на закон, с който пряко се нарушават права и свободи на гражданите, каквато хипотеза не е налице в случаите на твърдяно нарушение на чл.4 от Конституцията. Изискването за наличие на пряко противоречие на оспорената норма на закон със съответната конституционна разпоредба, като предпоставка за разглеждане на искането по същество, е трайно застъпено  и в практиката на КС – Решение № 4 от 15.03.2007 г. по    к. д. № 10 от 2006 г.; Решение № 11 от 3.07.2018 г. по к. д. № 8/2008 г.; Определение № 2 от 12.04.2016 г. по к. д. № 12 от 2015 г.; Определение №1 от 21.02.2019 г. по к. д. № 1/2019 г.  Решение № 11 от 3.07.2018 г. по    к. д. № 8 от 2018 г.

 

Въпросите относно допустимостта на искането се поставят и в частта, с която се поддържа наличие на противоконституционност на            чл. 215, ал. 6 от ЗУТ,  поради противоречие с разпоредбите на  чл. 56 и     чл. 120, ал. 2 от Конституцията.

 

Оспорената разпоредба на чл. 215, ал. 6 ЗУТ (Нова - ДВ, бр. 87 от 2010 г., изм. ДВ, бр. 82 от 2012 г., в сила от 26.11.2012 г.) и разпоредбата на чл.127, ал.9, изр. второ ЗУТ (обн., ДВ, бр. 65 от 2003 г., изм. ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г.), последователно утвърждават принципа за необжалваемост на общите устройствени планове (ОУП). Искане на състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл.127, ал.9, изр. 2 ЗУТ вече е било предмет на разглеждане по к.д. № 1 от 2006 г. С Решение № 5 от 9 май 2006 г. Искането е  отхвърлено. При положение, че е налице съвпадение в предмета на двете разпоредби ( чл.215, ал.6 и чл.127, ал. 9 ЗУТ), както и наличието на влязло в сила предходно решение на Конституционния съд, съдът не може повторно да се произнесе по същество по всяко следващо искане, което има  същия предмет. Това е така, защото решението е с действие erga omnes - спрямо всички правни субекти (чл. 14, ал. 5 и  ал. 6 ЗКС), включително  Конституционния съд, който е обвързан от предходните свои актове и съгласно чл.21, ал.6 от Закона за конституционен съд (ЗКС) щом като се е произнесъл с решение, по  същия предмет не могат да се правят нови искания. Промяната на номерацията  на разпоредбите не води до друг извод,  след като става въпрос за един и същ предмет и наведените доводи за противоконституционност са същите – отнасят се до  необжалваемост на ОУП, респ. ограничаване правото на защита, поради което искането се явява недопустимо (Определение от 12.10.2004 г. по к.д. № 6 от 2004 г., Определение № 5 от 9.10.2007 г. по к.д. № 6 от 2007 г.  ).

 

Конституционният съд с решението по к.д. №1 от 2006 г. е разгледал искането по същество. Обсъдил е твърденията за  противоречие на оспорената законова разпоредба с чл.17 и чл.120, ал.2 от Конституцията. Съображенията на съда,  с които е отхвърлил като неоснователни доводите за нарушение на правото на частна собственост и правото на защита, не са в противоречие с тълкувателните разрешения дадени в тълкувателното решение по к.д № 12 от 2014 г, които представляват синтезиран израз на практиката на КС по приложението на чл.120, ал.2 от Конституцията, съобразена и възприета  с решението по к.д. №1 от 2006 г.  Обсъдил е и предвидените в закона  други форми на защита в процеса на одобряване на ОУП, които са съобразени с обстоятелството, че  с такъв план не се засягат пряко и не се създават, отменят или ограничават права, и за собствениците не се пораждат правни последици, които да пораждат пряк правен интерес за обжалване на устройствените планове, каквото изискване като процесуална предпоставка не противоречи на критериите установени  с   чл. 56 и чл.120, ал. 2 от Конституцията. При това положение разглеждането  по същество на новото искане, с напълно противоположен резултат по отношение на правните последици, означава пререшаване на казуса, което е недопустимо.

 

По същество конституционно неприемлива е застъпената  в решението теза, че разпоредбата на чл.215, ал.6 ЗУТ нарушава материалната справедливост, като елемент от принципа на правовата държава. Основният аргумент в подкрепа на тезата се свързва  с приетата от съда неравнопоставеност между гражданите и държавата по отношение упражняване правото на защита. Не се държи сметка обаче за разликата между правото на защита срещу изпълнителната власт и правозащитната дейност на овластените държавните органи. В случая областният управител по силата на чл.127, ал.6, изр.2 ЗУТ, респ. чл.45 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) може да върне решението на общинския съвет за одобряване на ОУП или да го обжалва пред съответния административен съд, но упражнявайки тези правомощия, той защитава интересите на всички граждани и юридически лица. Областният управител като  държавен орган не е ограничен  да защитава единствено и само държавния интерес. Той защитава интересите на всички  на основание назначаването и овластяването му с правомощия в Конституцията ( чл.143, ал. 3) и законите (чл. 31, ал. 1, т. 4 и 5 ЗМСМА)  да защитава правовата държава и демократичното управление, поради което е задължен при допуснати нарушения, свързани с изработване и утвърждаване на ОУП, да предприеме необходимите действия за отстраняване на нарушенията на закона вкл. и в случаите, когато нарушението засяга правото на частна собственост.

 

 

 

 

 

 

 

                               Конституционен съдия:

 

 

 

                                                                     Гроздан Илиев

 

 

 

  

 

 

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки