ОСОБЕНО МНЕНИЕ

 

 

 

на съдията Румен Ненков по решение № 14/9.10.2018 г., постановено по к.д. № 12/2017 г. на Конституционния съд

 

 

 

         При решаването на важен въпрос с принципен характер, в самия край на моята професионална кариера на съдия, се оказвам сам срещу всички останали конституционни съдии. Това обстоятелство би трябвало да предизвика у мен съмнение дали не съм изгубил онази способност за правилно тълкуване на правните норми, каквато би трябвало да притежавам с оглед на високите изисквания към публичната длъжност, която все още заемам (вж. чл. 147, ал. 3 от Конституцията). Въпреки това намирам, че в условията на демокрация всяко алтернативно мнение, дори да е изолирано и незначително, може да предизвика правен дебат, който да се окаже в интерес на обществото. Затова си позволявам да изразя своето несъгласие с постановеното решение в частта, с която на основание чл. 25, ал. 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд искането на Висшия адвокатски съвет е отклонено и конституционното производство е прекратено по отношение на оспорените в съвкупност чл. 50 и чл. 81, ал. 3 НПК и отделно по отношение на оспорената нова т. 4 на чл. 63, ал. 2 НПК.

 

         В досегашната си практика Конституционният съд е отклонявал искания по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и съответно е прекратявал конституционното производство на основание последваща законодателна промяна, като винаги последователно и неотклонно се е позовавал на това, че делото остава без предмет и правният интерес от разглеждане на искането по същество отпада (в този смисъл вж. Определение № 1/2018 г. по к.д. № 7/2018 г.; Определение № 6/2016 г. по к.д. № 11/2015 г.; Определение № 3/2016 г. по к.д. № 5/2016 г.; Определение № 2/2015 г. по к.д. № 2/2015 г., Определение № 2/2007 г. по к.д. № 4/2007 г. и др.). Наистина, всички горепосочени примери се отнасят за безспорния случай на цялостна отмяна на подлежащата на конституционен контрол правна норма. По-усложнена е ситуацията, при която разпоредбата, атакувана с искането, не е отменена, а само е допълнена или изменена, какъвто е случаят с последните промени в чл. 50 и чл. 63, ал. 1, т. 2 НПК. Убеден съм, че в такива хипотези принципният подход не трябва да бъде различен, а това означава, че решението по допустимостта (първоначално или последващо) ще зависи от конкретната преценка на съда дали промяната е относима към предмета на конституционния спор, дали дава ново, различно решение по поставения от вносителя на искането въпрос и в този смисъл, дали действително правният интерес от произнасянето по същество е отпаднал. Като пример, че точно такъв е бил и досегашният подход на Конституционния съд, може да се посочи Решение № 6/2002 г. по к.д. № 9/2002 г., с което съдът се е произнесъл по същество, въпреки че след постановяването на определението по допустимостта съдържанието на подложената на конституционен контрол разпоредба е било изменено.      

 

         Не мога да приема за вярно твърдение, че трайно възприетият от Конституционния съд принципен подход е отменен от неговата по-нова практика. Вярно е, че когато не е установено с тълкувателно решение, предходното разбиране на съда за предписанията на конституционните норми може да претърпи еволюция. Поначало, за да бъде съвместимо с принципа на правовата държава, такова развитие, особено когато е в посока към ограничаване на достъпа до съдебния контрол, насочен към удовлетворяване на обществения интерес да не се прилагат противоконституционни закони, не може да се извършва прикрито, мълчаливо и негласно, а трябва да бъде обективирано и публично заявено в мотивите на по-новия съдебен акт.

 

         В настоящия случай обаче решението за частично отклоняване на искането и съответното прекратяване на делото, освен че самото не е мотивирано, дори и хипотетично не може да бъде оправдано с липсата на изрични съображения за отпадане на предмета на делото и правния интерес от произнасянето по същество в отделни предходни актове на Конституционния съд, постановени след въвеждане на промени в съдържанието на подлежащите на конституционен контрол разпоредби – например, Определение № 5/2016 г. по к.д. № 4/2016 г. и Определение № 7/2016 г. по к.д. № 14/2016 г. В посочените два случая прекратяването на конституционното производство е последвало такива изменения, които са били относими към повдигнатите в съответните искания конституционни въпроси, т.е. към предмета на делото по същество.

 

           По к.д. № 4/2016 г. обединените в производството две искания за установяване на противоконституционността на института на временното отстраняване от длъжност на съдии, прокурори и следователи по чл. 230 от Закона за съдебната власт са били основани на тезата за нарушаване на принципа на правовата държава във връзка с несъразмерността на въведеното ограничение (чл. 4, ал. 1 във вр. с чл. 48, ал. 4 и чл. 129, ал. 3 от Конституцията). Вносителите са поставили въпроса, че засегнатите лица продължително време се лишават от средства за издръжка при липсата на установен краен срок на наложената ограничителна мярка. Последвалите законодателни промени са били насочени именно към решаване на така очертания конституционен проблем, защото са определили максималния срок на временно отстраняване от длъжност в досъдебното производство и са предвидили засегнатите лица да получават минималното трудово възнаграждение. Затова, като е прекратил конституционното производство без да се мотивира подробно, съдът по същество не се е отклонил от принципите, установени в неговата предходна практика.         

 

          Искането за разкриване на противоконституционност на чл. 14, ал. 5 от Изборния кодекс по к.д. № 14/2016 г. е било основано на твърдението за нарушаване на принципа на правовата държава във връзка с въведеното ограничение на броя на избирателните секции, които могат да бъдат образувани в друга държава. С последвалото допълнение (ДВ, бр. 85 от 2016 г.) това ограничение е било смекчено с изключването му по отношение на съюзническите държави, членуващи в Европейския съюз. Следователно, нормативната промяна също така е била релевантна към предмета на делото и правния интерес от произнасянето по съществото на спора за конституционност.

 

          Категерично доказателство, че досегашната принципна практика в аналогични правни ситуцаии не е отречена, се съдържа и в още по-близкото по време на постановяване Определение № 3/2017 г. по к.д. № 6/2017 г. Ако беше вярно, че съдът е еволюирал в разбирането си за предписанията на правните норми в смисъл, че каквато и да е промяна в оспорената законова разпоредба е безусловно основание за прекратяване на конституционното производство, поради недопустимост на искането, то тогава нямаше да е нужно в мотивите на този акт да бъде изрично обсъждано конкретното съдържание на въведеното от законодателя частично изменение като изходна позиция за обосноваване на извода, че делото е останало без предмет и правният интерес от произнасянето по същество е отпаднал.      

 

          По настоящето дело допустимостта на искането по отношение на разпоредбите на чл. 50 в съвкупност с чл. 81, ал 3 НПК и чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК е призната с определението на Конституционния съд от 23.01.2018 г. Впоследствие с § 35 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство (ДВ, бр. 44 от 2018 г.) текстът на чл. 50 НПК накрая е допълнен с думите “ако не са налице основанията по чл.49“  и в текста на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК думите „обвинението е повдигнато“ са заменени с думите „лицето е привлечено като обвиняем“. Въведените промени обаче нямат никакво отношение към очертания с искането предмет на делото и не водят до отпадане на правния интерес от произнасяне по съществото на конституционния спор.

 

         Разпоредбата на чл. 50 е оспорена поради това, че като предписва наказателното производство да не се прекратява, макар прокурорът да е преценил, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, противоречи на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК, която предвижда в същата хипотеза прокурорът да прекрати досъдебното производство. Така се дава възможност за несъвместимо с основния закон съществуване на наказателно производство, намиращо се в неясна, неопределена фаза, без да има орган на съдебната власт, който да упражнява функциите по процесуално ръководство и надзор. Във връзка с това в светлината на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията възниква несигурност и опасност за ефективната реализация на правата и законните интереси на пострадалите от престъпленията, защото съгласно правилото ne bis in idem по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 6, алт. 1 НПК, наличието спрямо същото лице за същото престъпление на друго незавършено наказателно производство би преградило последващото образуване и развитие на съдебното наказателно производство от частен характер. Въведеното в чл. 50 НПК допълнение няма никакво отношение към отстраняване на противоречието между законовите норми и е абсолютно неотносимо към очертания с искането конституционен спор. Нещо повече, и без него прилагането на разпоредбата в предходната й редакция нямаше да доведе до различен резултат, тъй като хипотезата по чл. 49 НПК е специална и при наличието й прокурорът пак би бил овластен да преобразува и продължи да движи наказателното производство по общия ред, въпреки преценката си, че поначало престъплението се преследва по тъжба на пострадалия. За съжаление, като отказа да се произнесе по съществото на искането в тази му част, Конституционният съд удължи съществуването на един проблем, вместо с минимална намеса да го реши, без ни най-малко да накърнява водещите идеи на законодателя.

 

          Най-често първоначалното вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ се налага, когато процесът по събиране и проверка на доказателствата не се е развил в достатъчна степен. Затова, в полза на обвинението, но в тежест на защитата, е установена оборимата доказателствена презумпция по чл. 63, ал. 2 НПК, според която в изрично посочени случаи, отразяващи обективирано в миналото противоправно поведение на обвиненото лице, реалната опасност същото да се укрие или да извърши престъпление се счита налице, доколкото от доказателствата по делото не се установява противното. Оспорената нова т. 4 на чл. 63, ал. 2 НПК разширява приложното поле на презумпцията, като я свързва с всички хипотези на задочното производство по чл. 269, ал. 3 НПК, някои от които обаче не отразяват предходни неправомерни прояви на обвиняемия. Така е възникнала възможност за утежняване на положението на добросъвестни лица (например, пребивавали временно в чужбина с неизвестно за съответните власти местожителство), които с нищо не са нарушили изискванията на закона. Според вносителя на искането такова ограничение е лишено от конституционна легитимност в светлината на чл. 117, ал. 1, чл. 30, ал. 1 и чл. 31, ал. 3 и 4 във вр. с чл. 4, ал. 1 и чл. 56  от Конституцията. Последвалата промяната в текста, обнародвана в ДВ, бр. 44 от 2018 г., само е увеличила обхвата на разпоредбата, която освен в съдебната фаза е станала приложима и за двете фази на наказателния процес. Без съмнение изменението не е относимо към предмета на делото, очертан с искането, а още по-малко обуславя отпадане на правния интерес от произнасянето по същество. С неоправданото частично прекратяване на производството по делото проблемът с конституционосъобразността на закона продължава да е налице, вместо да бъде решен своевременно.                         

 

          Поемайки риска да бъда обвинен, че се вживявам в ролята на лош пророк, считам, че вредата от решението на Конституционния съд да избегне произнасянето по конституционността на чл. 50 във вр. с чл. 81, ал. 3 и чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК не се ограничава само в рамките на въпроса за развитието на наказателния процес съобразно повелите на основния закон на страната. Възприетото от съда разбиране, че всякакво изменение или допълнение на подложена на конституционен контрол разпоредба, дори и да няма никакво отношение към очертания предмет на делото, неминуемо води до недопустимост на внесеното искане, може да изкуши някое парламентарно мнозинство съзнателно да приема удобни за управлението закони, които обаче противоречат на Конституцията. За съжаление, като че ли настоящето решение дава „рецепта“ за неограничено във времето прилагане на такива законодателни актове, а именно – блокиране на произнасянето на Конституционния съд чрез внасяне на неотносими към конституционния спор промени, дори и такива, които са несъществени и само „козметични“.       

 

 

 

 

 

                     

 

 

 

                                                                  Съдия:                  

 

 

 

                                                                    Румен Ненков

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки