Детайли



Дело № 12/ 2017 г.
Статус - РЕШЕНО


Докладчик - Цанка Цанкова, Борис Велчев
Подател на искането - Висш адвокатски съвет


Предмет на искането - Искане на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 50 и на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 в частта „или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия“; на разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4; на разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5; на разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите по чл. 94, ал. 1“; на разпоредбата на чл. 227, ал. 5; на разпоредбата на чл. 248а (в цялост) и на разпоредбата на чл. 252, ал. 2 в частта „или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“; на разпоредбата на чл. 358, ал. 2; на разпоредбите на чл. 301, ал. 4 и чл. 305, ал. 6; на разпоредбите на чл. 336, т. 4, чл. 354, ал. 1, т. 3 и чл. 425, ал. 1, т. 3; на разпоредбите на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал, 2, чл. 348, ал. 3, т. 1, чл. 351, ал. 2 и чл. 360, ал. 2; на разпоредбата на чл. 411а, ал. 1, т. 4 от Наказателно-процесуалния кодекс.




Номер на решение -14
Наказателният процес на Република България следва общия за правораздаването принцип, че страната, загубила делото, трябва да възстанови направените разноски. При всяко положение онзи, който като „друго лице“ по смисъла на чл. 61, ал. 4, изр. 1 НПК представя гаранция, се съгласява чрез своето имущество да обезпечи всички заложени в чл. 57 НПК цели, а не само някои от тях. Възможността за провеждане на разпоредително заседание, без да е осигурена правна помощ на подсъдимия, дори и когато процесуалното му поведение е било напълно правомерно, съставлява неоправдано и несъразмерно ограничение на правото на защита. От оспорената разпоредба на чл.247, ал1, т.3 НПК следва, че съдът не е длъжен да отложи делото, насрочено за разглеждане в разпоредително заседание, щом участието на защитник не е задължително по закон, дори когато упълномощеният от подсъдимия защитник не се явява по уважителни причини. Норма с идентично съдържание – чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК (отм.), е била обявена за противоконституционна с Решение № 9/1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Ето защо Конституционния съд не намира основание да се отклони от застъпеното в аналогичен случай разбиране, според което въведеното ограничение на правото на защита надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието. Разпоредително заседание има важно процесуално значение. То е предназначено да подготви разглеждането на делото в съдебно заседание по същество така, че да се избегне затормозяването му от предварителни въпроси по развитието на наказателното производство и усилията на страните да се концентрират върху установяването на истината в състезанието по посочване, събиране, проверка и анализ на доказателствените материали. С приключването на разпоредителното заседание се преклудира възможността за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. Следователно, разпоредителното заседание е релевантно към изискването за провеждането на процеса в разумен срок и пълноценната реализация на правото на защита. Фигурата на резервния защитник е въведена в НПК, за да предотврати отлагане на съответните процесуални действия поради неявяване на упълномощения защитник. Резервният защитник отговаря на същите изисквания за осъществяване на процесуално представителство, които са валидни за всички адвокати. Затова не може да се твърди, че само по себе си участието на резервен защитник като правило води до отслабване, понижаване на нивото и качеството на правната помощ, от която се нуждае обвиняемият. Поправката на очевидна фактическа грешка в обвинителния акт не е равносилно на неговото изменение, което обуславя и създаването на специален процесуален ред за отстраняването й. Изпълването на понятието „очевидна фактическа грешка“ с конкретно съдържание ще се извърши от съдебната практика. С оглед процесуалното положение на съда като орган по ръководство и надзор на наказателния процес в неговата съдебна фаза, не може да има съмнение, че указанията на съдията-докладчик обвързват прокурора. Като изключва възможността за повторно връщане на делото на същото основание (чл.358, ал.2 НПК), законодателят предполага добросъвестността на държавните органи, които участват в наказателния процес. В случай, че след изслушване на съдебните прения, съдът достигне до заключение, че деянието не е престъпно, но че същото съставлява административно нарушение напълно разумно и логично би било в постановената присъда да се реши въпросът и за административната отговорност на подсъдимия, която да се обоснове с резултатите от приобщаването на доказателствените материали в публична и състезателна процедура, основана на равнопоставеност и справедливост. Подложените на контрол за конституционосъобразност разпоредби на чл. 336, ал. 1, т. 4 НПК, чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК не изключват правото на Върховния административен съд да издава тълкувателни решения по въпроси, свързани с правилното приложение на съответните материални закони с административен характер, включително и когато са приложени в процедурата пред наказателния съд. В подобни случаи на припокриване на компетентности, при установяване на противоречива или неправилна практика, разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от Закона за съдебната власт предвижда издаване на съвместни тълкувателни постановления на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Промените в Наказателно-процесуалния кодекс, приети през 2017 г., продължават възприетия след въвеждането на Конституцията от 1991 г. нов законодателен подход, насочен към утвърждаване на съдебната фаза като централна в наказателния процес. Във връзка с това Конституционният съд неотклонно е приемал, че единствено осигуреният достъп на заинтересованите лица до състезателен и публичен съдебен процес, при равенство на спорещите страни, в смисъла по чл. 121 от Конституцията, дава пълна гаранция за реализиране на конституционното правото на защита (вж. Решение № 10/2010 г. по к.д. № 10/2010 г.; Решение № 11/2016 г. по к.д. № 7/2016 г. и др.). В мотивите на Тълкувателно решение № 14/2014 г. по к.д. № 12/2014 г. съдът ясно е посочил, че „правото на съдебна защита, въпреки че не е изрично формулирано в Основния закон, в рамките на по-общата постановка на чл. 56 от Конституцията трябва да се счита за принцип на правовата държава“. Върховният касационен съд не може да бъде ограничаван от законодателя в обема на упражняваните от него конституционни правомощия. В случая това означава, че законът трябва да осигури възможност касационният контрол да се разпростре върху всички, съществено накърняващи правото на защита на страните нарушения на наказателната процедура, без оглед на фазата, в която са допуснати. Само тогава чрез касационното производство могат да се осъществят пълноценно и ефективно функциите, визирани в чл. 124 от Конституцията.

Особени мнения и становища към решение
Кети Маркова
Румен Ненков
Гроздан Илиев



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки