Особени мнения и становища:
Янаки Стоилов

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 2

 

София, 7 март 2023 г.

                                                                                                    (Обн., ДВ, бр. 22 от 10.03.2023 г.)

 

Конституционният съд в състав – Павлина Панова, членове: Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова при участието на секретар-протоколиста Полина Пешева разгледа в закрито заседание на 7 март 2023 г. конституционно дело №1/2023 г., докладвано от съдия Янаки Стоилов.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България и е във фазата на произнасяне по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).

На 23.12.2022 г. е постъпило искане от 50 народни представители за установяване на противоконституционност на две решения на 48-ото Народното събрание: Решение за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна и укрепване на отбранителните способности на България, прието от Народното събрание на 3.11.2022 г. (обн. ДВ, бр. 89 от 2022 г.), и Решение за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, прието от Народното събрание на 9.12.2022 г. (обн. ДВ, бр. 99 от 2022 г.).

На 3.01.2023 г. на основание чл. 19, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Конституционния съд председателят на Съда с разпореждане е дал срок за отстраняване на недостатъци на искането – да се уточни дали решенията се атакуват в цялост, и ако това е така, да се изложат обстоятелствата, на които се основава искането в немотивираните му части. В изпълнение на указанията на 6.01.2023 г. от името на вносителя са направени уточнения и допълнения на подаденото до Съда искане. Делото е образувано на 9.01.2023 г.

Вносителят оспорва „в цялост пълния текст и на двете решения на Народното събрание“, като твърди, че нито една негова точка „не е самостоятелно или изолирано, индивидуално“ решение, напротив, „общият смисъл на всички взети решения по всички точки и в двата атакувани документа е в една посока – подготовка, поетапно и трайно въвличане на Република България в потенциален военен конфликт“. Той сочи, че решенията „представляват не само лекомислено, но и престъпно по своя характер действие на вземане на страна в конфликта“. Според него с тях „се нарушава конституционно установеният баланс между трите власти и се пренебрегва Конституцията, което е нарушение на принципа на правовата държава, залегнал в чл. 4, ал. 1, както и принципа за върховенство на Конституцията, залегнал в чл. 5, ал. 1 от нея“.

Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, взе предвид следното:

С искането се оспорват два акта на Народното събрание, приети във форма на решения (вносителят ги нарича и „два документа“), които са свързани поради сходство на предмета. Съдът приема, че оспорването на посочените два акта на Народното събрание, разглеждани в единство, в цялостния контекст и с отчитане на хронологията на приемането им, е направено с оглед на заявената чрез тях позиция по въпрос на външната политика – израз на преценка по политическа целесъобразност (и направен на това основание избор), предоставена на Народното събрание, което има най-висока степен на демократична легитимност в представителното управление – то е единственото общонационално представително учреждение. Цитираната в началото на определението формулировка на вносителя („общият смисъл… и в двата атакувани документа е в една посока – подготовка, поетапно и трайно въвличане на Република България в потенциален военен конфликт“, както и определянето на решенията като „престъпно по своя характер действие на вземане на страна в конфликта“) показва, че по същество се засяга във висока степен етичната страна на външната политика в конкретен политически контекст. Такъв въпрос изправя Конституционния съд пред избор, който може да бъде предмет единствено на политическа дискреция. Поради това в настоящото производство са от значение възможностите, с които разполага Конституционният съд при упражняването на неговата юрисдикция в контекста на ролята на конституционното правосъдие в демократичното управление под върховенството на правото.

Като взема предвид ефекта, който приетите от него актове имат включително върху политическия процес, Конституционният съд намира, че намесата му по отношение на такива „документи“ (според израза на вносителя) на политическите институции, в които се проектира формираната от тях позиция за приоритета на ценностите и конкретизирането на целите на външната политика в определен политически контекст, не следва да бъде ангажирана. Това във висока степен се отнася до условията на сложно постижим баланс в отношенията на представителното учреждение и едно служебно правителство, чиято политическа отговорност е трудно осъществима спрямо конституционно зададените стандарти в парламентарното управление.

Отсъждането относно политически спорове, доколкото те са податливи на преценка с правни стандарти и юрисдикционни средства, е присъщо на всяка конституционна юрисдикция. Конституционният съд обаче не е неизбежно изправен пред избор дали да поддържа, или да обяви за противоконституционен оспорения пред него акт. Той може да не осъществи нито едно от двете и легитимно да изрази преценката си относно едно решаващо отсъждане (в този смисъл е и разпоредбата на чл. 13 ЗКС, според който Съдът сам преценява своята юрисдикция).

Идентифицирането на ролята на Конституционния съд в установеното политическо устройство изисква в настоящия случай да се подчертае, че въпросът, с който е сезиран, е въпрос на политика, т.е. на определяне на приоритети на ценности и избори по политическа целесъобразност. Това е различно например от решаване на спорове за компетентност като конфликт политически и по необходимост определя като най-подходящи за неговото решаване институциите, разполагащи с политическа дискреция. Конституционният съд още веднъж отбелязва, че такъв е характерът на предмета и на двата обсъждани тук акта на Народното събрание, разглеждани в тяхната цялост, както те са оспорени от вносителя на искането – защото тяхното съдържание, взето в единство, обективира направени от политически институции политически по естеството си избори в сферата на външната политика. В такива случаи една конституционна юрисдикция трябва да разполага – и тя разполага – с инструментариум в политически силно чувствителни материи да съдейства институциите, които стоят най-близо до и изразяват най-непосредствено волята на суверена, да разполагат с необходимото пространство на свобода на преценка и решаването на собствено политическите въпроси да остане в полето на политиката.

Отклоняването на едно искане е важно юрисдикционно средство, с което Съдът също разполага, за да бъде реализирано предназначението на конституционното правосъдие и изпълнена ролята на всеки съд с конституционни функции – да осигурява върховенството на конституцията като съществено проявление на конституционната правова държава (основополагащ принцип на установения у нас конституционен ред, прогласен в чл. 4 от Основния закон). Водеща в настоящия случай е именно тази роля на Конституционния съд, която изисква Съдът да зачита конституционно предоставената дискреция на политическите институции с най-висока степен на демократична легитимност за определяне на приоритета на ценностите и избора на политики, включително в сферата на външната политика. По този начин Съдът не само ще съхрани върховенството на това конституционно разрешение, но също така ще укрепи авторитета си на негов гарант. Обратното би означавало, че една конституционна юрисдикция може по-добре да прецени етичната страна на външната политика, отколкото гражданите или политиците, които ги представляват.

Макар не всеки случай с външнополитическо измерение да изключва юрисдикционна компетентност, то дали предприетите от политическите институции мерки са правилни за упражняването на възложената им държавна власт в тази сфера, е въпрос, за разрешаването на който конституционната юрисдикция трябва да следва Конституцията като задължителен стандарт. Конституционните граници на властването – ключова характеристика на съвременната демокрация – изискват придържане към върховенството на правото. С други думи, конституционната юрисдикция в демократичното управление под върховенството на правото следва да държи сметка за границите на възложената ѝ власт и във всеки конкретен случай да обсъжда с необходимото внимание дали отнесените до нея въпроси според естеството им не следва, по силата на конституционния императив, да бъдат решавани от институции, разполагащи със свобода на преценка по политическа целесъобразност.

Произнасянето по същество на настоящото искане би било навлизане в полето на дискреция на политическите институции и пренареждане на определените от тях ценностни приоритети и политически цели, зад които стоят представляваните от тях интереси и виждания. Навлизането на конституционната юрисдикция в това пространство на свобода на преценка означава да бъде пренаписан политическият дневен ред извън волята на суверена, който го задава чрез парламента и за който суверенът може да търси политическа отговорност от тези, които упражняват възложената им от него с акта на избора държавна власт.

По изложените съображения Съдът приема, че искането следва да бъде отклонено, а производството по делото прекратено.

На основание чл. 13 и 19 от Закона за Конституционен съд, Съдът

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ОТКЛОНЯВА искането на 50 народни представители от 48-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на Решение за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна и укрепване на отбранителните способности на България, прието от Народното събрание на 3.11.2022 г. (обн. ДВ, бр. 89 от 2022 г.), и Решение за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, прието от Народното събрание на 9.12.2022 г. (обн. ДВ, бр. 99 от 2022 г.).

ПРЕКРАТЯВА производството по конституционно дело №1/2023 г.

ВРЪЩА искането на вносителя заедно с препис от определението.

 

Председател

                   Павлина Панова

 

 



Контакти | Карта на сайта | Полезни връзки