Определение № 2 от 23 март 2010 г. по к.д. № 17/2009 г., съдия докладчик Цанка Цанкова.
Състав на Върховния касационен съд не може да иска от Конституционния съд да установи противоконституционност на материалноправна законова разпоредба, която е релевантна към съществото на спора, преди да се е произнесъл положително по процесуалната допустимост на касационната жалба съгласно чл. 288 от Гражданско-процесуалния кодекс.
Сезиран с искане от тричленен състав на търговската колегия на Върховния касационен съд (ТКВКС) на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) и чл. 12, ал. 1, т. 2 от Закона за Конституционен съд (ЗКС) за установяване на противоконституционност на § 143 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на Кодекса за застраховането (КЗ) с оглед на разпоредбите на чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията на Република България, Конституционният съд с определение от 26 януари 2009 г. е допуснал разглеждането на искането, конституирал е заинтересувани страни и е изискал т.д. № 657/2009 г. по описа на Върховния касационен съд (ВКС), търговска колегия, ІІ т.отд.
След като Конституционният съд обсъди съображенията, изложени в искането за установяване на противоконституционност на § 143 ПЗР от КЗ с оглед чл. 17, ал. 3 и ал. 5 на Конституцията, становищата на заинтересуваните страни и представените писмени доказателства, и т.д. № 657/2009 г. и приложенията към него, констатира следното:
Осъденият с въззивното решение да заплати обезщетение на застрахователя „Автокаско” делинквент, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност”, е подал касационна жалба, по която е образувано т.д. № 657/2009 г. по описа на ВКС, търговска колегия, ІІ т. отд. Като основание за касационното обжалване се сочи нарушението на материалния закон по чл. 281, т. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Претендира се, че е допуснато нарушение, като не е приложен чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ. За допустимостта на касационния контрол се посочват трите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Към момента на отправяне на искането до Конституционния съд от състава на ВКС производството е във фазата на разглеждане на допустимостта на касационната жалба. Това производство е различно от производството по чл. 281 ГПК и се подчинява на два принципа: факултативност и селективност съобразно определеното в чл. 280 ГПК приложно поле на касацията. Най-общо това е форма на конкретен правосъден контрол, осъществяван от ВКС. Критериите за извършване на селекцията на касационните жалби определят обхвата на разглеждане и отразяват функцията на ВКС за осигуряване еднаквост и единство на съдебната практика съгласно чл. 124 на Конституцията (вж. Решение на Конституционния съд № 4 от 16 юли 2009 г. по к.д. № 4/2009 г.).
Едва когато даде положителен отговор на въпроса за допустимостта с определението по чл. 288 ГПК, съдът може да разглежда по същество материалноправните и процесуалните въпроси относно правилността на въззивното решение. Именно в тази фаза ще бъдат разгледани в конкретния случай прилагането на чл. 402 на Търговския закон (отм.), чл. 213 КЗ преди и след изменението му със ЗИДКЗ, новелата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ и в тази връзка и § 143 ПЗР на ЗИДКЗ и приложимостта му към спора между застрахователя по „Автокаско” и причинителя на вредите, застрахован по задължителната застраховка “Гражданска отговорност”. Тогава ще се постави въпросът за неговата конституционосъобразност.
Конституционният съд намира, че чл. 150, ал. 2 КРБ в конкретния случай е неприложим във фазата на разглеждане на допустимостта на касационната жалба, защото евентуалното несъответствие между законовата разпоредба и Конституцията е въпрос на прилагане на материалноправната норма, водеща до неправилност на въззивното решение (въпрос по същество). Изследването му предполага допуснато с определението по чл. 288 ГПК касационно обжалване и именно производството по чл. 281 ГПК може да бъде спряно съгласно чл. 150, ал. 2 КРБ.
Определението на състава на ВКС по т.д. № 657/2009 ВКС, търговска колегия, ІІ т. отд. е от 02.12.2009 г. В него е посочено, че производството пред ВКС е по чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК – образувано по касационна жалба срещу въззивно решение. Видно от материалите по делото, изискано с определението на Конституционния съд от 26 януари 2010 г., съставът на ВКС не се е произнесъл по допустимостта с определение, а навлиза в разглеждане по същество, което не може да стори, както е посочено и в Решение на Конституционния съд № 4 от 16 юни 2009 г. по к.д. № 4/2009 г.: „трябва да се има предвид…, че този състав (б.м. отделният състав от трима съдии) не решава делото по същество и когато се произнася по допустимостта на жалбата не върши тълкувателна дейност”. Въпросът за конституционосъобразността на разпоредбата на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ е въпрос за конституционосъобразност на материалноправна норма, приложението на която се отнася до съществото на делото: налице ли е отговорност на делинквента към застрахователя по застраховка „Автокаско” и трябва ли той да заплати сумата, която застрахователят е заплатил като застрахователно обезщетение на претърпелия вредите, или той не носи такава отговорност поради промяната на правната уредба, която засяга материалноправното отношение застраховател „Автокаско” – делинквент и материалноправното отношение застраховател „Автокаско” – застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”. В производството след допускането ще се постави и въпросът за обратното действие на материалноправната норма на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ, установено в преходната и заключителната разпоредба на § 143 ЗИДКЗ. Противното би означавало предрешаване на спора преди да е започнало касационното производство по жалбата по същество. В хипотезата на чл. 150, ал. 2 КРБ има спор по конкретно дело (за разлика от хипотезата на чл. 150, ал. 1 КРБ) и прилагането на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ при конкретните обстоятелства на случая трябва да бъде решено след произнасянето с определение по чл. 288 ГПК. Не следва материалноправният спор да бъде предрешен преди надлежно допускане на касационното обжалване съобразно критериите на чл. 280 ГПК.
От определението на ВКС, търговска колегия, ІІ отд. по посоченото т.д. № 567/2009 г. се вижда, че диспозитивът му има за съдържание внасяне на искане до Конституционния съд за произнасяне по въпроса за несъответствие на § 143 ПЗРКЗ и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 КРБ, копие от което определение да се изпрати на Конституционния съд, както и разпореждане за спиране на производството по делото. Няма определение по чл. 288 ГПК. Нито в определението от 02.12.2009 г., нито в друго предхождащо го, има произнасяне по допустимостта на касационната жалба. А това е предметът, по който задължително трябва да се произнесе съдът в първата фаза на касационното производство. Следователно по конкретното дело Върховният касационен съд ще може да се произнесе относно прилагането на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ и с оглед на неговата конституционосъобразност, когато с определението по чл. 288 ГПК е допуснал разглеждане по същество, а това условие за прилагане на конституционната разпоредба в случая липсва. Това следва и от обстоятелството, че в хипотезата на чл. 150, ал. 2 КРБ съставът на ВКС извършва конкретен контрол, свързан със задачата на съда да определи дали въззивното решение по правен спор, с който е сезиран, е правилно. Спиране на производството по делото на основание чл. 150, ал. 2 КРБ може да се извърши само ако съобразно предоставената на съда дискреция е даден положителен отговор на въпроса за допустимостта на касационната жалба. И този отговор се дава изрично с определението (необжалваемо и окончателно) по чл. 288 ГПК.
Да се приеме в случая по т.д. № 657/2009 г., че Конституционният съд следва да се произнесе по конституционосъобразността на конкретна материалноправна норма по съществото на спора би означавало десезиране от ВКС от решаване допустимостта на касационната жалба и препращане към Конституционния съд за нейното разглеждане по същество. В хипотезата на чл. 150, ал. 2 КРБ ВКС не може без определение за допустимост да обсъжда наведените в касационната жалба основания за отмяна и насочване по този начин на спора пред Конституционния съд. Оказва се, че искането до Конституционния съд е направено преди да възникне способността на състава на ВКС да сезира Конституционния съд, т.е. преди да е започнало на основание определението по чл. 288 ГПК касационното производство по конкретното дело. Когато се разглежда правилността на въззивното решение, ще се постави и въпросът за прилагането, респективно и конституционосъобразността на материалноправната норма на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ, установяваща действие към „всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване” на закона.
Затова искането до Конституционния съд за произнасяне по съответствието на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ с конституционните разпоредби – чл. 17, ал. 3 и ал. 5 КРБ, е недопустимо като предявено преждевременно преди същинската правораздавателна фаза на разглеждане на спора. В тази фаза, заедно с определението за отправяне искане до Конституционния съд, следва производството да се спре (нещо недопустимо във фазата на разглеждане на допустимостта), за да може решението по същество на касационната инстанция по конкретното дело да бъде съобразено с решението на Конституционния съд.
Особено мнение на съдиите Владислав Славов и Стефка Стоева
Не сме съгласни с отклоняването на искането като недопустимо поради преждевременното му подаване на три основания.
На първо място с определение от 26 януари 2009г. по к.д. № 17/2009г. Конституционният съд единодушно е приел, че искането е допустимо за разглеждане по същество, като е обсъдил всички обстоятелства, свързани с допустимостта му, включително и цитираното на страница втора копие от определение от 02.12.2009г. по т.д. № 657/2009г. по описа на Върховния касационен съд, търговска колегия, от което е видно, че производството е по реда на чл. 280 ГПК във фазата по допускане на касационната жалба. При наличието на изрично произнасяне по допустимостта на искането при известност на факта, че Върховният касационен съд не се е произнесъл с определение по чл. 288 ГПК за допускане на касационната жалба, не намираме основание за извеждане на обратния извод при непроменена фактическа обстановка в резултат на изискване на делото.
На следващо място в чл. 150, ал. 2 от Конституцията е предвидена възможността Върховният касационен съд и Върховният административен съд, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, да спират производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд. В тази хипотеза конституционният законодател има предвид съответния Върховен съд като правораздаващ орган по конкретен съдебен спор, т.е. при реализиране на неговата правораздавателна компетентност, която се осъществява от неговите състави (виж Определение № 1 от 1 юли 1997 г. по к.д. № 5/1997 г.). При упражняването на конкретния нормен контрол за конституционосъобразност по реда на чл. 150, ал. 2 от основния закон Конституционният съд поради особеността на случая може да бъде сезиран от субект, различен от субектите по чл. 150, ал. 1, а именно от тричленен състав на Върховния касационен съд или тричленен, петчленен и седемчленен състав на Върховния административен съд, които разглеждат конкретно гражданско, търговско, наказателно или административно дело. Условията за сезиране са: наличието на висящо дело в едно от двете върховни съдилища, убеждението на съдебния състав за несъответствие на приложимия по делото закон с Конституцията и връзка на искането с конкретното дело.
Конституционният законодател не обвързва внасянето на искане за обявяване на противоконституционност на закон по реда на чл. 150, ал. 2 с други изисквания, като например: срокове, определени моменти от производството, фази на производството, видове производство, първоинстанционно или касационно производство, материя по делото, численост на съдебния състав и пр. Приемането на нови ГПК и АПК и въведените с тях нови моменти в работата на посочените по-горе съдилища не променят същността на чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Разпоредбата не може да се тълкува стеснително и Конституционният съд не може да въвежда нови основания за допустимост на искания за установяване на противоконституционност на закони, каквито основания не се съдържат в Конституцията. В конкретния случай е безспорно, че несъответствието между закон и Конституция е установено по т.д. № 657/2009г. по описа на Върховния касационен съд, търговска колегия. Дело се образува от председателя на съда, негов заместник или оправомощен от тях председател на отделение при новопостъпили жалби, касационни жалби, частни жалби, протести и пр., когато са налице процесуалните предпоставки за това и оттогава делото е висящо в съда. Произнесъл ли се е състав на Върховния касационен съд по въпроса за допускане на касационното обжалване (непрецизно в определението се говори за допустимост на касационната жалба) е без значение за Конституционния съд, тъй като дейността на състава на Върховния касационен съд по обсъждане на приложното поле за допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК е правораздавателна дейност (в цитираното в определението Решение № 4 от 16 юни 2009г. по к.д. № 4/2009г. Конституционният съд е приел, че тогава съдът не извършва тълкувателна дейност, но не и че тази дейност не е правораздавателна). С това определение Конституционният съд съществено ограничава възможността състави на Върховния касационен съд да сезират Съда по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, тъй като много малък процент от допустимите касационни жалби се допускат до касационно обжалване.
Единствено съдебният състав, който отнася искането до Конституционния съд, е компетентен да определи в кой момент от висящото пред него производство ще извърши сезирането. От факта на упражняване на конституционно предоставеното правомощие по чл. 150, ал. 2 от Конституцията от състав на Върховния касационен съд не следва изводът, че той се десезира от разглеждане на касационната жалба и препраща към Конституционния съд за нейното разглеждане по същество, както е прието в определението. Що се отнася до развитите аргументи в определението, че произнасянето на Конституционния съд в тази фаза ще предреши спора, същото ще важи и за следващата фаза по делото с идентичен ефект.
Не на последно по важност място поставяме принципа за процесуална икономия при разглеждане на делата. Не е необходимо делото да се връща на тричленния състав на Върховния касационен съд, за да допусне той с определение касационното обжалване и повторно да сезира Конституционния съд със същото искане. Възможно е и без постановяване на определение същото искане да бъде внесено в Конституционния съд от Общото събрание на съдиите от търговска колегия на Върховния касационен съд. По този начин само ще се изгуби време и ще се наложи повтаряне на вече извършени процесуални действия и от двете съдилища.
Извън посочените основания в подкрепа на становището ни е аналогията, която може да се направи с отправянето на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, който приема в практиката си, „че е безпредметно да държи сметка за това, в кой стадий на производството преюдициалното запитване е отправено”, както и че „националният съд е в най-добрата позиция да прецени момента, а най-подходящият момент зависи от съображенията на националния съд за процесуална икономия и полезност, които съображения са извън компетентността на Съда на Европейския съюз”.