Особено мнение на съдиите Любен Корнезов и Младен Данаилов
Смятаме за неправилно определението от 29 декември 1991 г., с което се отклонява искането за установяване противоконституционността на § 6 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за политическите партии. Съображенията ни са следните:
Първо, за да бъде едно искане отклонено поради недопустимост, е необходимо да има процесуални пречки за неговото разглеждане по същество (чл. 19 от Закона за Конституционния съд и чл. 26 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд). Искането за установяване противоконституционността на § 6 от ЗПП е направено от 53 народни представители от Тридесет и шестото народно събрание, които съгласно чл. 150, ал. 1 от Конституцията имат право да сезират Конституционния съд.
Второ, поставя се въпросът, дали Конституционният съд е сезиран с искане, което, е от неговата компетентност. Основната теза е, че това е извън компетентността му, тъй като ЗПП е приет преди Конституцията. Оттук и генералният извод, че в компетенциите на Конституционния съд при спор за конституционност се обхващат само закони, приети след 13 юли 1991 г. (датата на влизане в сила на новата Конституция). Не споделяме това виждане поради следните аргументи:
1. В чл. 149, ал. 1, точка 2 е казано, че Конституционният съд се „произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента". Този текст е възпроизведен в чл. 12, точка 2 от ЗКС и чл. 16, ал. 1, точка 2 от ПОДКС. Поставя се въпросът за съотношение между закон и Конституция, за два нормативни акта от различна степен и когато има спор, дали съществува противоречие между тях, компетентен е да се произнесе Конституционният съд. Няма значение, кога е приет законът — преди или след Конституцията. Явно законодателят не прави тази разлика, защото в противен случай би го казал в правната норма. Стенографските протоколи при разискването на народните представители на тези текстове от Конституцията и Закона за Конституционния съд също не ни дават основание за такова „делене" на законите. Ограничителното тълкуване е неуместно, защото води до противоречие с въздигнатия принцип в чл. 149, ал. 2 от Конституцията. Това ограничително тълкуване практически води до „отнемане правомощията на Конституционния съд", до „дописване" на Конституцията. И най-парадоксалното е, че това „отнемане на правомощията" се прави от самия Конституционен съд.
2. Изводът, че Конституционният съд се произнася само за противоконституционност на законите, приети след Конституцията, не може да бъде споделен, като сравним другите негови правомощия:
а) Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията (чл. 149, ал. 1, точка 4). Няма правно значение, дали тези международни договори са сключени преди или след Конституцията;
б) Конституционният съд се произнася за съответствието на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна (чл. 149, ал. 1, точка 4). Няма правно значение, дали тези „закони", „общопризнати норми на международното право", „международни договори, по които България е страна" са приети преди или след Конституцията;
в) Конституционният съд е компетентен да се произнесе за съответствието между закон и Конституция, когато този въпрос е поставен пред него от висшите органи на правораздаването (чл. 150, ал. 2). Няма значение, дали законът е приет преди или след Конституцията;
г) В същата светлина стоят и правомощията по чл. 149, ал. 1, точка 5 от Конституцията. Тук трябва да се преценяват действуващите правни норми преди и след приемането на Конституцията в тази област и тяхното съотношение с основния закон.
• Вж. и Определение № 5 от 4 юни 1992 г. по к. д. №11/92 г. (Ч. II , 8). В този смисъл е и определението по к.д. № 17/92 г. Вж. Приложения, III, 44.
От наше гледище се налага изводът, че законодателят не прави разлика между закони (и други актове), приети преди и след Конституцията, а е дал правомощията на Конституционния съд да решава този проблем, когато има спор и валидно е сезиран за това.
Трето, основният аргумент, че в компетенциите на Конституционния съд са закони, приети след Конституцията (за тяхната противоконституционност), се извежда от § 3 от Конституцията. Не споделяме този аргумент, защото:
1. Идеята, намерила своя правен израз в § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията, е свързана с прякото действие на конституционните норми, прогласено в чл. 5, ал. 2 от Конституцията, което е видно от стенографските протоколи на Великото народно събрание, а не с компетенциите на Конституционния съд.
2. Проблемът при приемането на една нова Конституция, особено когато тя въвежда смяна на обществена система, се е поставял и пред други държави. В мотиви към съдебен акт не можем да се спираме на подобни аналогии, но основното тук е, че новият върховен закон „заварва" старо законодателство, което е регулирало определен кръг от обществените отношения. Естествено, противоречие между нова Конституция и старо законодателство не може да бъде търпяно. То е и обществено непоносимо, но проблемът е как да се приведе в хармония правнонормативното регулиране на обществените отношения. На този изключително сложен проблем, който може да доведе до хаос в обществото, се е опитал да отговори § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. По какъв начин?
а) В чл. 5, ал. 2 е прогласено, че разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Тази норма е пряко свързана с § 3, ал. 1, която гласи, че „разпоредбите на завареното законодателство не се прилагат, ако противоречат на Конституцията". Налага се изводът, че нормите на заварените закони не се „прилагат" (обърнете внимание на правния термин, употребен в този текст и в чл. 22, ал. 2 от Закона за Конституционния съд). Ако има спор, дали дадена законова норма не трябва да се „прилага", единствен компетентен да реши този спор е Конституционният съд по силата на неговото правомощие по чл. 149, ал. 1, точка 2 от Конституцията;
б) Има правни норми от „завареното законодателство", които не противоречат на новата Конституция. Примерите могат да бъдат много, но тук ще посочим само в областта на наказателното право елементите на престъплението (чл. 9 НК), елементите на кражбата (чл. 194 НК), в гражданското право (чл. 21 и чл. 63 ЗЗД), търговското право и т. н. Следователно има правни норми, приети преди Конституцията, които не й противоречат. Те ще продължават да регулират обществените отношения по този начин, докато не бъдат отменени или изменени от Народното събрание. Но възможно е да има спор, дали дадена „стара правна норма" е в унисон с Конституцията или й противоречи. Компетентен орган да се произнесе по този въпрос е Конституционният съд (чл. 149, ал. 1, точка 2);
в) Друга част от „завареното" законодателство не може да се смята отменена от непосредственото действие на Конституцията (чл. 5, ал. 2 от Конституцията). Този проблем се опитва да разреши § 3, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби на Конституцията. Необходимо е време за „адаптиране“ на завареното законодателство към новата Конституция. Това е неизбежно при една такава кардинална промяна. Срокът по § 3, ал. 2 е инструктивен. Примерите за такова „принципно противоречие", но неводещо до „непосредствена отмяна", са много. Така новата организация на съдебната власт с устройствени закони трябва да бъде уредена в определен период от време (§ 2 и § 4 от Конституцията); в областта на наказателното право трябва да се въведе еднаква наказателна отговорност за различните видове собственост с оглед на чл. 17 от Конституцията; в областта на гражданското право да се уеднаквят различните режими на погасителната и придобивната давност и т. н.
В разглежданата област обаче се поставя въпросът, дали една конституционна норма по силата на чл. 5, ал. 2 „автоматично отменя" дадена норма от закон, или по силата на § 3, ал. 2 тя пряко не противоречи на Конституцията. Когато има спор по този въпрос, компетентен е да го реши Конституционният съд (чл. 149, ал. 1, точка 2).
3. Становището, че „заварените" правни норми автоматично се отменят от Конституцията, когато й противоречат, и оттук Конституционният съд не може да се произнася за „противоконституционност" на отменени норми, не може да бъде споделено.
а) Може да има спор, дали една норма от „завареното" законодателство е отменена от новата Конституция или не, на който въпрос се спряхме по-горе;
б) Една правна норма от „завареното" законодателство ще бъде отменена, ако е „противоконституционна" по смисъла на чл. 149, ал. 1, точка 2 от Конституцията. Това трябва да установи Конституционният съд;
в) В подобна светлина стои проблемът със законите и другите актове на Народното събрание и актовете на президента, приети след Конституцията. Ако те са противоконституционни, не трябва да се прилагат, независимо че няма изрично решение на Конституционния съд. Основен принцип в правото, който е намерил израз и в Закона за нормативните актове, е, че при противоречие между Две правни норми се прилага тази от по-висша степен. Не може дадено правоотношение да се регулира от противоречащи правни норми. По-висшата степен „отменя" по-низшата и тя е правният регулатор. По пътя на тълкуването се извежда тази „мълчалива отмяна" при противоречие на две норми. Ако един съд при решаване на дадено дело се „сблъска" с такъв проблем, той е длъжен да приложи конституционната норма, а не закона. Проблемът е в това, че правораздаващите органи са неограничен брой и в такива случаи настъпва разнопосочност в практиката. Гражданинът или юридическото лице започва да зависи от субективното виждане'на правоприложителя, а не от обективното състояние на нещата, още повече, че всяко решение е по конкретен случай. За да се избегне това негативно явление, което може да има сериозни обществени последици, са дадените в чл. 149, ал. 1, точка 2 от Конституцията компетенции на Конституционния съд. Решенията на Конституционния съд са задължителни, с което се въвежда еднакво, еднопосочно правоприлагане.
Следователно и от чсази гледна точка не се прави разлика между закони, приети преди и след Конституцията. Една правна норма, независимо кога е приета, може да противоречи или не на Конституцията. По този въпрос трябва да се произнесе Конституционният съд, когато е валидно сезиран.
Четвърто, ако застанем на позицията, че Конституционният съд не може да се произнася по „противоконституционността" на „заварените“ закони и други актове, има реална опасност от подкопаване на самата същност на правовата държава, т. е. от един „разнобой" в правоприлагане-то. Това е така, защото:
1. Никой не може да посочи изчерпателно колко и кои правни норми от „завареното законодателство" са отменени с приемането на новата Конституция.
2. Конституцията е дала инструктивен срок на Народното събрание (§ 3, ал. 2 и 3 и § 4) да приведе в унисон текущото законодателство с новите конституционни разпоредби. Но това е законодателна дейност и не може Да се иска от парламента да направи и гласува един „изчерпателен каталог" от всички правни норми на „завареното законодателство", които противоречат на Конституцията. Това не е негово конституционно задължение, още повече, че според нас практически е невъзможно. Народното събрание е законодателен орган, който може да измени Конституцията, да приема или отменя закони. Народното събрание не решава спорове, дали дадена правна норма противоречи на Конституцията. Това е в компетенциите на Конституционния съд като „арбитър".
3. Изразеното становище, че съдилищата биха урегулирали проблем между „заварено законодателство" и нова Конституция, не може да бъде споделено. Първо, съдилищата не са единствените правоприлагащи органи, и, второ, всеки правоприлагащ орган решава конкретен случай, без неговият акт да има в разглежданата хипотеза общозадължително действие.
Изводът е, че в нашата система няма друг орган освен Конституционния съд, който да се произнася с общозадължителни решения при спор относно „противоконституционността" и на „заварените" актове по чл. 149, ал. 1, точка 2. В правовата държава винаги трябва да има орган, който да решава политически, икономически, лични и други спорове, т. е. макар и малко грубо казано, всеки спор да се превръща в решаване на правен казус. Ако Конституционният съд се „десезира" по всички спорове за „противо-конституционност" на законите и други актове, приети преди Конституцията, се получава един „вакуум", т.е. няма орган, който да даде едно общозадължително решение.
Пето, за да бъде едно искане допустимо, е необходимо да има обществен и правен интерес за произнасяне от Конституционния съд. Съотношението между § 6 от Преходните и заключителните разпоредби от ЗПП и Конституцията не се отнася само до Движението за права и свободи, а за принципите, върху които се гради нашата политическа система. Въпросът, дали § 6 от ЗПП е противоконституционен и по силата на това отменен от новата Конституция, не е безспорен. Едни приемат, че той не противоречи на Конституцията (примерно решението на ЦИК и Върховния съд), а други (примерно групата депутати, направили искането, част от състава на ЦИК и Върховния съд, прокуратурата) са на обратно становище. Този въпрос е разискван и в пленарно заседание на Великото народно събрание от 13 септември 1991 г.
С други думи, съществува спор, доколко една правна норма (§ 6) е противоконституционна, и този спор може да има не само правен, но и обществен резонанс. Този спор може да реши окончателно и единствено Конституционният съд. Това е в неговите компетенции.
С оглед на изтъкнатите съображения не можем да споделим решението, с което се отклонява искането за произнасяне от Конституционния съд на противоконституционността на § 6 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за политическите партии. Конституционният съд е сезирай валидно от необходимия брой народни представители (чл. 150, ал. 1 от Конституцията), спорът, с който е сезиран, е от неговата компетентност (чл. 149, ал. 1, точка 2), налице са другите процесуални изисквания, вкл. общественият и правният интерес. Следователно от наше гледище направеното искане е допустимо и Конституционният съд следва да се произнесе по същество.