Особено мнение на съдиите Станислав Димитров и Николай Павлов
Искането е по чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Върховният съд е установил несъответствие между Наредбата-закон за Народния съд (НЗНС) и Конституцията по повод разглеждането на няколко наказателни надзорни дела, по които е спрял производството и е отнесъл въпроса до Конституционния съд.
След като Върховният съд е установил несъответствие между закона и Конституцията, съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, той е длъжен да спре производството по делото и да сезира Конституционния съд. Искането е направено от оправомощен от Конституцията правен субект и е отправено до компетентния орган, който трябва да се произнесе по това искане. Конституционният съд в случая упражнява правомощията си за конкретен нормен контрол за конституционосъобразност и не може да се десезира, ако са налице всички останали предпоставки за допустимост на искането. А те са налице - както сезиращият, така и сезираният орган са именно посочените в чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Искането отговаря и на изискванията на чл. 17, ал. 1 от Закона за Конституционния съд (ЗКС) и чл. 18 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд.
Въпреки това Конституционният съд отклони искането на Върховния съд като недопустимо. Съображенията му са, че НЗНС е имала еднократно и ограничено по време действие, и сега не е действащ нормативен акт, а надзорното производство не възстановява действието на недействащ закон, поради което Конситуционният съд не е компетентен да преценява съответствието му със сегашната Конституция. Освен това в мотивите на определението се съобразява: "Обстоятелството, че Пленумът на Върховния съд е констатирал несъответствието на НЗНС с действащата Конституция по конкретни дела не може да задължи Конституционния съд да приеме за разглеждане искането и да се произнесе по основателността му по същество. Конституционният съд сам решава дали отправеното до него искане е от негова компетентност, съгласно чл. 13 ЗКС."
Вярно е, че НЗНС е имала действие до определен срок, но тя е породила правни последици и с нея са засегнати субективни права на много граждани. Преценката за съответствието на този нормативен акт с Конституцията е свързана с тези субективни права и е налице правен и обществен интерес за тълкуване от Конституционния съд. Върховният съд сега разглежда и решава наказателни надзорни дела против издадени присъди по НЗНС. Следователно Върховният съд прилага този нормативен акт в момента и това обстоятелство налага преценка за съответствието му със сега действащата Конституция. От това зависи изхода на висящите дела за преглед по реда на надзора, образувани пред Върховния съд по молби на осъдени лица и предложения на главния прокурор против присъди на Народния съд. След като Върховният съд е констатирал несъответствие между нормативния акт, който трябва да приложи по тези дела и действащата сега Конституция и е отнесъл въпроса до Конституционния съд, той от своя страна трябва да се произнесе по съществото на това искане, след като са налице предпоставките за допустимостта му.
Аргументът в мотивите на определението на Конституционния съд, че съгласно чл. 13 ЗКС той сам решава дали отправеният към него въпрос е от негова компетентност, не може да обоснове отклоняването на искането. Смисълът и значението на тази разпоредба е, че никой друг орган, освен самият Конституционен съд, не може да реши този въпрос. Но това съвсем не означава, че той произволно, без да се съобразява с разпоредбите на Конституцията и ЗКС, може да отклонява всяко искане, което счита за неудобно и по което няма желание по други съображения да се ангажира със становище.
Конкретният нормен контрол за съответствието на закон с Конституцията има съществено значение и като една косвена възможност за защита на конституционни права и свободи на гражданите. Този контрол в известна степен замества липсващата в нашето право "конституционна жалба". Определението за прекратяване не е съобразено и с разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. По силата на цитираната разпоредба Всеобщата декларация за правата на човека е част от вътрешното ни законодателство и има приоритет по отношение на тези норми от вътрешното законодателство, които му противоречат. Съгласно чл. 8 от посочената декларация "всеки човек има право на ефективно възстановяване на правата си от компетентните национални юрисдикции за действия, нарушаващи негови основни права, признати му от Конституцията или закона". Чл. 10 от същата декларация прогласява правото на всеки човек на справедливо и публично разглеждане на неговото дело от независим и безпристрастен съд. Определението за прекратяване прегражда този път на правна защита и по същество представлява отказ от правосъдие.
Освен това въпросът в конкретния случай е не само чисто юридически. Той е със силно подчертано обществено-политическо значение, което обстоятелство не може да бъде отминато съвсем безразлично от един Конституционен съд. Но преди всичко няма конституционни и законови основания за отклоняването на искането.
По изложените съображения поддържаме становището си за допустимост на искането.