Особено мнение на съдията Тодор Тодоров
С определението си от 17 септември 1996 г. съдът отклонява искането като недопустимо и прекратява делото. С това съдът прави отказ от конституционно правосъдие.
Това абсурдно определение се обосновава с разпоредбата на чл.21, ал.5 ЗКС. Действително според тази норма, "когато Конституционният съд се е произнесъл...с определение за недопустимост на направеното искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания".
Едно искане обаче може да бъде недопустимо на различни основания. В този случай искането "по същия предмет" по конституционно дело № 17 от 1992 г. е било отклонено поради неправилната практика на самия съд да не контролира конституционността на закони, влезли в сила преди Конституцията.
Впоследствие тази неправилна практика е отречена с Определение № 1 по к.д. № 31 от 1995 г.
Съдът с определението си от 17 септември 1996 г. не разграничава различните основания по чл.21, ал.5 ЗКС. Той се задоволява с буквалното тълкуване и прилагане на текста на разпоредбата.
По мое мнение в чл.21, ал.5 ЗКС е необходимо да се разграничат основните хипотези, при които искането може да бъде отклонено като недопустимо (негодност на предмета; пороци във волята на субекта - например един или двама от групата народни представители са подписали искането по погрешка или принуда и т.н.). Ако съдът е отклонил първото искане неправилно, какъвто е случаят по к.д. № 17 от 1992 г., той може и следва при повторно сезиране да изтълкува ограничително забраната в чл.21, ал.5 ЗКС с оглед духа на уредбата и като се основава на изключителното си правомощие по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията. Няма друг орган, който е овластен да спре действието на един противоконституционен закон. Ако съдът не стори това, той отказва конституционно правосъдие.
По изложените съображения считам, че искането следва да се допусне и съдът да се произнесе по съществото на въпроса.