Особено мнение на съдията Пенчо Пенев
Особеното ми мнение обхваща определението като цяло, т.е. и двете части на диспозитива му: 1. Частта, с която се отклонява като недопустимо искането на група народни представители от 37-ото народно събрание за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи (ДПС) на основание чл.149, ал.1, т.5 във връзка с чл.44, ал.2 от Конституцията, и 2. Частта, с която се отклонява като недопустимо искането на същите народни представители за задължително тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията на основание чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията.
За да отклони искането на групата народни представители за обявяване противоконституционността на ДПС на основание чл.149, ал.1, т.5 във връзка с чл.44, ал.2 от Конституцията, като основно съображение съдът е приел, че е налице хипотезата на чл.21, ал.5 от Закона за Конституционния съд (ЗКС), а именно, че когато Конституционният съд се е произнесъл с решение или определение за недопустимостта на направено искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания. Има се предвид произнасянето на съда по к.д.№ 1/1991 г. С решението по това дело е прекратено производството в частта относно искането на група народни представители от състава на 7-ото Велико народно събрание и група народни представители от 36-ото обикновено народно събрание за обявяване противоконституционността на ДПС на основание чл.149, ал.1, т.5 във връзка с чл.44, ал.2 от Конституцията. Считам, че този прекратителен диспозитив на решението по к.д.№ 1/1991 г. не може да влияе на допустимостта на искането по настоящото дело. Не би могло да се говори за идентичност на предмета по двете дела, поради което изобщо не се намираме в хипотезата на чл.21, ал.5 ЗКС.
На първо място това е така, защото е направено искане за обявяване на противоконституционност на политическа партия към една много по-късна дата от времето, когато бе постановено решението по к.д.№ 1/1991 г. Поначало дейността на една партия е винаги свързана с динамични процеси вътре в нея и отнасящи се до нейни публични изяви, послания към избирателите, членовете и симпатизантите й, отношение към други партии и държавни институции и т.н. В този смисъл дейността на всяка партия е един сложен и динамичен фактически състав от обществени, политически и правни отношения. "Идентичност на предмета по делото" би могло да има само ако една партия се разглежда в статика единствено и само към момента на нейното създаване (респ. в конкретния случай към момента на произнасянето на съда от 1991 г.).
На второ място намирам за противоконституционно да се отрече компетентността на Конституционния съд по принцип да се произнася за конституционосъобразността на всяка една политическа партия в процеса на нейната политическа изява независимо от момента, в който такова искане за противоконституционност бъде отправено към съда. Изискванията на чл.44, ал.2 от Конституцията пряко се свързват с правомощието на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията. Съгласно чл.149, ал.1, т.5, Конституционният съд се произнася по спорове за конституционността на политически партии и сдружения. Няма съмнение, че е уредена една изключителна компетентност, необвързана с някакъв времеви критерий. Тъкмо сега, по настоящото дело, беше моментът Конституционният съд да възприеме едно такова разбиране, като допусне за разглеждане направеното искане.
Намирам за напълно неоснователно приетото по к.д.№ 1/1991 г. (и препотвърдено сега в решението на Конституционния съд) съображение, че обявяването за противоконституционна на една партия по чл.44, ал.2 от Конституцията и забраната й са от изключителната компетентност на Върховния съд по предложение на главния прокурор съгласно чл.22, ал.1, т.4 и чл.23, ал.1 от Закона за политическите партии (ЗПП). На практика една такава теза означава, че Конституционният съд сам се отказва от едно свое императивно уредено от Конституцията правомощие. В тази връзка не е без значение да се припомни текстът на чл.149, ал.2 от Конституцията, съгласно който със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Конституционния съд. Ако правомощието на Върховния съд и главния прокурор по Закона за политическите партии се тълкува от Конституционния съд в смисъл, водещ до извода, че се отнема правомощие на Конституционния съд, визирано изрично в чл.149, ал.1, т.5, това би било противоконституционно, защото ще противоречи на ал.2 на чл.149. При това Законът за политическите партии е приет преди приемането на Конституцията, така че дори би могло да се мисли и за противоречие с Конституцията на предвиденото правомощие на Върховния съд и главния прокурор по силата на прякото й действие (чл.5) и във връзка с разпоредбата на § 3, ал.1 от преходните и заключителните й разпоредби.
Неправилно, по мое мнение, беше отклонено и искането на народните представители за задължително тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията. Съображението, че то не е било достатъчно добре мотивирано, не би могло да доведе до отклоняване на искането, а до евентуално връщане на подателите, за да сторят това. Не може да се приеме, че по това искане следва да се приложи и разпоредбата на чл.21, ал.5 ЗКН, тъй като по к.д.№ 1/1991 г. липсва тълкувателен диспозитив по отношение на чл.44, ал.2. Наистина в мотивите на решението Конституционният съд прави инцидентно тълкуване на текста, но така или иначе то не е залегнало в диспозитивната част на решението.
Искането за тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията би следвало да бъде допуснато, за да даде отговор на всички въпроси, които вече бяха поставени по-горе: изключителната компетентност на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.5 във връзка с чл.44, ал.2 и чл.149, ал.2 от Конституцията; възможността за прилагане на чл.21, ал.5їЗКС по отношение на исканията по чл.149, ал.1, т.5 във връзка с чл.44, ал.2; действието на чл.22, ал.1, т.4 и чл.23, ал.1 от Закона за политически партии след приемане на Конституцията.