Особено мнение на съдията Тодор Тодоров
Особеното мнение се отнася до определението на съда, с което се отклоняват като недопустими искането за обявяване на противоконституционност на Движението за права и свободи и искането за тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията.
По искането по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията
1. Искането за обявяване на противоконституционност на ДПС по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията е допустимо. Аргументи за това са изложени вече в становището на съдията Неновски по к.д. № 1/1991 г. (вж. РОКС 1991 - 1992, С., БАН, 1993, с. 95-99). Според чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията Конституционният съд се произнася "по спорове за конституционността на политическите партии и сдружения". За мен няма съмнение, че понятието "конституционност" в тази разпоредба включва и съответствието на дейността на съответната партия или сдружение с конституционните норми и принципи. Това съответствие трябва да бъде налице във всеки един момент след регистрирането на партията или сдружението. В тази насока не считам за необходимо да излагам допълнителни аргументи.
2. Значително по важен по това дело ( според мен ) е въпросът за действието на чл.21, ал.5 от Закона за Конституционния съд (ЗКС). Разпоредбата гласи, че: "Когато Конституционният съд се е произнесъл с решение или с определение за недопустимостта на направеното искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания". Съдържащата се в тази норма забрана според съда "води до недопустимостта на искането, поради което то трябва да бъде отклонено". Това е основанието на съда да отклони искането. Решението по к.д. № 1/1991 г. е смесено по своя характер. В точки 1 и 2 от диспозитива съдът се произнася по съществото на две от предявените искания, а с т. 3 - прекратява производството по искането, основано на чл.44, ал.2 от Конституцията. Именно на т.3, с която съдът се произнася по процедурен въпрос, ( но не решава въпрос по същество ), е основано неправилното определение по к.д. № 30/1996 г.
3. На първо място следва да се отбележи, че приемането на чл.21, ал.5 ЗКС е без ясни мотиви. Проектът на законодателната комисия от 25 юли 1991 г., внесен в пленарна зала за второ четене е гласял: "Когато Конституционният съд се е произнесъл с решение, по същия предмет не могат да се правят нови искания."
Този текст, както е бил предложен от Законодателната комисия в пленарна зала за второ четене, възпроизвежда идеята на § 41 от Закона за Федералния Конституционен съд на ФРГ. Там правилото ne bis in idem се прилага само ако съдът се е произнесъл по съществото на искането ( sachlich entschieden - § 41 BVerfGG), но дори в този случай е възможно разглеждане на новото искане по същество, ако то се основава на нови факти. Това правило се прилага конкретно към исканията за обявяване на противоконституционност на партия по § 13, Nr. 2 BVerfGG (вж. § 47 BVerfGG).
Първоначално предложеният, далеч по-смислен текст от сега действащия, е изменен в пленарна зала по предложение на един депутат и без никакви дебати е гласуван в днешната му редакция. Предложението е мотивирано дословно така: "Конституционният съд се произнася освен с решение, произнася се и с определение, ние вече приехме чл.19, ал.2, по допустимостта на направеното искане. Тоест, това е нещо като правото на иск. Тоест, с определение се отхвърля искането, когато е недопустимо без Конституционният съд да се занимава и да се произнася по съществото на спора. Ако има такова определение, с което е отхвърлено искането като недопустимо, не може същият орган или същите лица да правят повторно искане на същото основание." (Стенограма от пленарното заседание на Великото народно събрание, 187 заседание, вторник 30 юли 1991 г., 127, 3.) По този начин се достига до сега действащата норма на чл.21, ал.5 ЗКС, която:
а)не фигурира в първоначално внесения проект;
б)не е обсъдена и приета на първо четене;
в)не е обсъждана въобще в законодателната или която и да е друга парламентарна комисия;
г)не е обсъждана в нито едно пленарно заседание, включително при гласуването й.
При такава процедура по приемане на разпоредбата резултатът не е изненадващ. Не е необходим подробен анализ, за да проличи несъстоятелността на разпростирането на действието на силата на пресъдено нещо върху постановления на съда относно процедурни въпроси.
Изправени сме пред едно недоразумение, закрепено в законова разпоредба. Докато това недоразумение бъде законодателно отстранено, съдът е длъжен да го преодолява по тълкувателен път.
4. Според мен забраната ne bis in idem , която се съдържа в чл.21, ал.5 ЗКС, трябва да се тълкува ограничително. Ограничението се съдържа в условието искането да е "по същия предмет". Предмет на искането в случая е съответствието (несъответствието) на дейността на ДПС с разпоредбата на чл.44, ал.2 от Конституцията. Според тази разпоредба се забраняват организации, "чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие".
5. Цитираната норма на чл.44, ал.2 от Конституцията съдържа широк кръг от основания за забрана на съответната организация. Повечето от тези основания се обективират в конкретни факти. Дейността на организацията може да се изрази в действия или бездействие с различно съдържание. В едни хипотези са посочени само защитените конституционни ценности (суверенитет, териториална цялост, единство на нацията, правата и свободите на гражданите). Конкретното съдържание на дейността в този случай е без правно значение. Дали правата и свободите на гражданите се нарушават чрез песни и танци или чрез насилствени действия, за конституционния законодател е безразлично.
В други хипотези самото съдържание на дейността е основание за забрана на съответната организация. Самото създаване на тайни или военизирани структури от политическа партия или сдружение е противоконституционна дейност, независимо от прокламираните цели на тези структури.
6. В основата на всяко искане по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията могат да стоят различни факти (съответно различни основания), въз основа на които се оспорва конституционността на една партия или сдружение. В социалната практика тези факти не могат да бъдат изчерпани с едно дело (решение). Логическата конструкция тук изразява основни правни принципи. Същите принципи са в основата и на други правни институти, например прекратяването на брака поради дълбокото му и непоправимо разстройство - чл.99, ал.1 СК. Ако едно лице предяви иск за развод и той бъде отхвърлен, тъй като не е установен фактът на изневярата, с който то обосновава наличието на дълбоко и непоправимо разстройство на брака, това не означава, че след месец или година лицето не може да предяви нов иск на същото основание (чл.99, ал.1 СК), като докаже наличието на друг факт, който обезсмисля брака.
Доколкото искането по конституционното дело по общ начин се позовава на чл.44, ал.2 от Конституцията, съдът е длъжен да прецени по всяко новопостъпило искане дали и доколко установените факти сочат към осъществяването на една или друга хипотеза в разпоредбата.
Нещо повече, без да навлизам по същество в проблема, само ще отбележа, че при постъпило искане по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията съдът е длъжен да изследва фактите и не е обвързан от правната квалификация на основанието, която поддържат подателите на искането. Той не е обвързан от соченото му в искането основание. Поради тази причина за "същия предмет" по това дело може да се говори само когато е налице позоваване на същите факти , по които съдът вече се е произнесъл.
7. Съдът не е съпоставил твърдяните в искането по к.д. № 1/1991 г. факти с твърдяните факти по процесното искане. Твърдяните от подателите на искането по това дело факти са различни от фактите (и основанието) по к.д. № 1/1991 г. и това е достатъчно основание за допускане на искането. Съдът не се е произнасял по основано на сочените факти искане, поради което позоваването на чл.21, ал.5 ЗКС е необосновано. Дори да се приеме, че Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1/1991 г. в частта, с която се обявява искането по спора за конституционността на ДПС за недопустимо (вж. по-подробно раздел 1, т.5 от решението - ДВ, бр.35 от 1992 г.) има сила на пресъдено нещо, тази сила се отнася само до фактите, изложени в искането тогава. Тя не засяга новите факти, посочени в новото искане по к.д. № 16/1996 г.
8. Независимо от изложеното дотук държа да подчертая възраженията си срещу възприетата от съда практика по тълкуването и прилагането на чл.21, ал.5 ЗКС. Съображения в тази насока съм изложил в особеното си мнение към Определение № 5 от 17 септември 1996 г. по к.д. № 16/1996 г. Тази практика прегражда възможността за решаване на един конституционен спор, когато с решение или определение съдът вече се е произнесъл по допустимостта на искането. Съдът се позовава коректно на "буквата" на закона, но не обсъжда смисъла и духа на уредбата, както и последиците от нея.
По мое мнение безкритичното и послушно прилагане на чл.21, ал.5 ЗКС е опасно за конституционното правосъдие в България. Основна задача на това правосъдие е да защитава върховните конституционни ценности. Отказът да се разгледа един конституционен спор по същество всъщност е отказ да бъдат защитени съответните конституционни ценности. Означава ли сега възприетата практика, че в бъдещата си дейност ДПС (или която и да е организация) може да нарушава разпоредбата на чл.44, ал.2 от Конституцията и е вовеки имунизирано срещу установяването на неговата противоконституционност по реда на чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията?
Утешението, че остава открит пътят по чл.3 от Закона за политическите партии ми се струва недостатъчно. Поначало едно произнасяне на Конституционният съд по чл.44, ал.2 от Конституцията ще има установителен характер. Решението на съда в този случай няма да прегради възможността прокурорът да упражни правомощията си по Закона за политическите партии. Ето защо, нормата на чл.21, ал.5 ЗКС следва да бъде тълкувана и прилагана изправително, като максимално се стесни сферата на прилагането й и съдът се ангажира с решаването на поставените пред него въпроси по същество.
По искането по чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията
9. Искането за задължително тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията е допустимо. Необходимостта от такова тълкуване е обоснована от допустимостта на искането по чл.149, ал.1, т.5 от Конституцията, както приемам по-горе. Мотивите на искането за тълкуване се съдържат в самото твърдение за противоконституционна дейност на ДПС. За да прецени характера на тази дейност, съдът трябва да изясни доколко тя покрива някоя от хипотезите на чл.44, ал.2 от Конституцията.
10. Искането е мотивирано. То съдържа твърдения, които независимо от тяхната достоверност, дават основание да се постави въпросът за съответствието на твърдяните факти със забраната на чл.44, ал.2 от Конституцията.
Поради изложените съображения определението на съда, с което се отклоняват като недопустими искането за обявяване на противоконституционност на Движението за права и свободи и искането за тълкуване на чл.44, ал.2 от Конституцията е неправилно.