ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Цанко Хаджистойчев по к.д. № 30/91 г.
Особеното мнение се отнася до обявените за противоконституционни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Висшия съдебен съвет.
1. За § 6, т.2 ЗИДЗВСС
Решението на Конституционния съд вижда неконституционност на разпоредбата в това, че тя възлагала на министъра на правосъдието пълномощие, което противоречало на принципа на разделението на властите и накърнявало независимостта на съдебната власт. Нарушени били съществено чл.8 и чл.117, ал.2 от Конституцията.
Вложеното разбиране не мога да споделя по няколко съображения.
На първо място, трябва да се има предвид, че се отнася само да предложения на министъра на правосъдието до Висшия съдебен съвет. Висшият съдебен съвет от своя страна запазва изцяло и без никакви промени компетентността си сам да решава въпросите по направените предложения относно статута на съдиите от апелативните, окръжните, военните и районните съдилища. И в тези случаи, както при другите въпроси, министърът на правосъдието не участва в решаването.
На второ място, касае се за взаимоотношения между два органа (органа, който предлага, и органа, който решава), които притежават и упражняват управленски правомощия относно кадровото администриране на същинските органи на съдебната власт (съдилищата). Между двата органа има съществена разлика: докато Висшият съдебен съвет управлява (администрира) съдебните органи, министърът на правосъдието е орган на изпълнителната власт. Но правомощието е еднотипно по своето съдържание - то е управленско правомощие, а не дейност по същинско упражняване на съдебната власт (правораздаване).
На трето място, не е за предпочитане председателите на апелативните, военните и окръжните съдилища да правят предложения пред Висшия съдебен съвет относно съдиите от тези съдилища. Това е така, защото съдиите се поставят в непосредствена местна зависимост от субективните преценки на техните преки "началници", съответните председатели. При това съответният председател, когато прави предложението относно статута на съдия, не действа като съдебен орган, а като администратор. Изискването за липса на субективизъм в предложението е в по-голяма степен удовлетворително, ако правомощието е на министъра на правосъдието, а не на председателите на посочените съдилища.
На четвърто място, първоначалният текст на Закона за Висшия съдебен съвет не уреждаше въпроса, кой прави предложенията относно статута (назначаване, повишаване, преместване и пр.) на председателите на апелативните, окръжните и военните съдилища. Внесеното изменение с § 6, т.2 ЗИДЗВСС запълва тази съществена празнота, поради което и от тази гледна точка новата разпоредба е по-сполучлива.
На пето място, неудачно е позоваването на чл.129, ал.1 от Конституцията. Нарушение и на тази конституционна разпоредба няма: тя определя кой орган решава статута (назначаване, повишаване и пр.) на съдиите и не изключва възможността друг да прави предложение за това.
Предоставянето на министъра на правосъдието, който председателства Висшия съдебен съвет, без да участва в гласуването, правото да прави предложения с нищо не ограничава правомощията по чл.129, ал.1 от Конституцията. Последните остават непокътнати и след изменението с § 6, т.2 ЗИДЗВСС, защото Висшият съдебен съвет продължава да бъде единственият орган, който може да разглежда и да взема решения по направените предложения относно статута на съдиите. Дадената му с посочената конституционна разпоредба компетентност е запазена напълно.
Поради всичко това не намирам § 6, т.2 ЗИДЗВСС за противоконституционен.
2. За § 10 ЗИДЗВСС - ал.2 на новия § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗВСС
Касае се за правото на министъра на правосъдието да предлага на Висшия съдебен съвет да установи, че не са налице необходимите професионални качества относно съдиите с изключение на тези от Върховния съд. По своето предметно съдържание правомощието е същото, каквото е даденото с § 6, т.2 ЗИДЗВСС и разгледано по-горе. Изложените там съображения за конституционосъобразност важат и тук.
По тези съображения разпоредбата на § 10 ЗИДЗВСС в частта, с която се създава ал.2 на новия § 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗВСС относно израза "от министъра на правосъдието - за всички останали съдии", също не е противоконституционна.
3. За § 10 ЗИДЗВСС - ал.1 от новия § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗВСС и за г 11 ЗИДЗВСС
Разпоредбите дават тълкуване на конституционни текстове. Според мотивите на решението те са противоконституционни, защото: а) задължително тълкуване на Конституцията дава Конституционният съд - чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията, и б) Народното събрание може да дава задължително (автентично) тълкуване на конституционните норми, но само при условията и по реда, предвиден за изменение и допълнение на Конституцията, доколкото същата не изисква това да стане от Велико народно събрание - чл.153 и сл. от Конституцията.
Задължителното (автентичното) тълкуване по своята същност представлява нормотворческа дейност. Затова е правилно разбирането, че и Народното събрание може да дава тълкуване на конституцията. Но според мен решението греши, като смята, че трябва да бъдат спазени редът и условията на чл.153 и сл. от Конституцията. Такова изискване може да бъде продиктувано от съображения за гаранции - да не се допуска изменение и допълнение на Конституцията под формата на нейно тълкуване. Но при наличието на Конституционен съд не е оправдано.
Конституционният съд е върховен тълкувател на Конституцията. Това ще рече, че при различие в тълкуването меродавно е неговото тълкуване. Няма пречки Народното събрание да даде тълкуване с норма на обикновен закон, защото конституционосъобразността й може да бъде оспорена пред Конституционния съд и той ще реши въпроса окончателно.
4. За § 10 ЗИДЗВСС - ал.3 на новия § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗВСС
Разпоредбата не е противоконституционна. Съображенията за това са изложени отделно - особено мнение на съдиите Асен Манов, Николай Павлов и Цанко Хаджистойчев, което да се смята неразделна част от настоящото.