ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Любен Корнезов относно отхвърляне на искането за обявяване на противоконституционност на §12 и 13 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Висшия съдебен съвет и СТАНОВИЩЕ по § 10 ЗИДЗВСС в частта, с която се създава новия §3, ал. 2 от ПЗРЗВСС, относно правомощията на министъра на вътрешните работи и раздел VI на Решение №3 от 3 април 1992 г. по конституционно дело № 30 от 1991 г.
I. По § 12 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗВСС
1.Становището, че § 12 ПЗРЗИДЗВСС не противоречи на Конституцията, се базира основно на два аргумента. Първият е, че не се прекратяват индивидуални мандати, а има "цялостно прекратяване на мандата на първоначално избрания Висш съдебен съвет".
Това разбиране не може да бъде споделено както от гледна точка на нормативната уредба, така и от гледна точка на правната наука.
Нито в Конституцията, нито в ЗВСС или друг нормативен акт е предвидена възможност за цялостно прекратяване мандата на един орган освен с изтичане на определения срок. Тук няма "колективен мандат" и такава правна конструкция не е позната на нашето право. Мандатът винаги е индивидуален и той може да бъде прекратен предсрочно само на точно определени от закона основания (примерно чл.5 ЗВСС). Неслучайно поддръжниците на обратното становище не се позовават на някакво правно основание за прекратяване на мандата на членовете на първоначално избрания ВСС, респ. на органа като цяло, а на § 12, който се атакува като противоконституционен.
2. Вторият аргумент е свързан с отменения чл.2, ал.4 ЗВСС, който забраняваше участието като членове на ВСС на действащи адвокати. Оттук се прави изводът, че тази норма е била противоконституционна и нейната отмяна води до избор на нов ВСС.
От мое гледище и този аргумент не може да бъде споделен.
Първо, Конституционният съд не е сезиран по надлежния ред да се произнесе доколко чл.2, ал.4 ЗВСС противоречи на Конституцията. Това е извън предмета на настоящото дело. Разбира се, Конституционният съд инцидентно в мотивите си може да разисква такъв проблем, ако той е преюдициален спрямо основния въпрос, но в конкретния случай това надхвърля рамките на допустимото.
Второ, забраната да бъдат избирани действащи адвокати за членове на ВСС, въведена с отменения чл.2, ал.4 ЗВСС, не е противоконституционна, а е едно законодателно решение, което смятам за целесъобразно. То е пряко свързано с конституционните принципи за разделение на властите (чл.18 от Конституцията) и независимостта на съдебната власт (чл.117, ал.2 от Конституцията). Адвокатурата не е част от съдебната власт, а е една свободна, независима и самоуправляваща се организация (чл.134 от Конституцията). ВСС решава всички кадрови въпроси на съдебните магистрати (съдии, прокурори, следователи) и участието на адвокати в него обективно ги поставя в определена зависимост спрямо тях. Всеки един съдебен магистрат би изпитвал колебание при вземане на решение, доколко да възприеме тезата на адвоката, член на ВСС, след като знае, че професионалното му развитие зависи от него. Все в този ред на мисли се питам как би се чувствал гражданинът, чиито интереси се защитават от адвокат, който не е член на ВСС, когато срещу него стои адвокат, член на ВСС, който има реална власт над съдебния магистрат, решаващ проблема му. Възможни са злоупотреби, но и без тях се подкопава доверието в безпристрастността и независимостта на съдебния орган.
Поради изтъкнатите съображения смятам забраната да бъдат избирани за членове на ВСС действащи адвокати за целесъобразна. Поставя се въпросът, дали тази забрана е конституционосъобразна?
Пряко в Конституцията са дадени три изисквания към изборните членове на ВСС. Първо, те трябва да бъдат юристи, второ, да имат високи професионални и нравствени качества и, трето, юридически стаж не по-малко от 15 години. Това са изискванията на Конституцията, което не означава, че законът не може да въведе допълнителни такива. Законът не може да противоречи на конституционните изисквания, но той може да въведе допълнителни такива, стига те в разглежданата област да не нарушават основните права на гражданите. Конституцията е основен закон и не може да регламентира в детайли материята на обществените отношения. В една или друга обществена ситуация могат да се приемат различни законодателни решения, стига те да не противоречат на Конституцията.
В настоящия момент Народното събрание е приело за целесъобразно действащи адвокати да бъдат членове на ВСС и това е в неговите компетенции, защото това пряко не противоречи на Конституцията (такива разрешения има примерно в Италия и Испания). Предишното Велико народно събрание е гледало на този въпрос по друг начин, което не е противоконституционно.
Следователно, отменената норма на чл.2, ал.4 ЗВСС не е противоконституционна, а едно разумно законодателно решение. Оттук аргументът, че § 12 ПЗРЗИДЗВСС не противоречи на Конституцията, не може да бъде споделен.
3. След като се спрях на аргументите и посочих от мое гледище, че те са несъстоятелни, се поставя въпросът, защо § 12 ПЗРЗИДЗВСС противоречи на Конституцията.
а) мандатът на изборните членове на ВСС е пет години (чл.130, ал.4 от Конституцията). Всеки един от членовете на предишния ВСС е имал този мандат и ако той е избран съобразно Конституцията и закона, предсрочно мандтатът му може да бъде прекратен единствено при условията на чл.5 ЗВСС. Всяко друго предсрочно прекратяване на мандата на членовете на ВСС, което се въвежда с § 12 ПЗРЗИДЗВСС, е противоконституционно;
б) изрично Конституцията въвежда принципа, че членовете на ВСС не могат да бъдат преизбиране за втори пореден мандат (чл.130, ал.4 от Конституцията). В нарушение на това конституционно изискване част от членовете на сегашния ВСС са били членове на предишния. Това е пряко нарушение на Конституцията, защото и самият ЗИДЗВСС не отрича легитимността на първоначалния ВСС. Неговите актове са перфектни и той прекратява своите функции не с влизането в сила на ЗИДЗВСС, а след конституирането на новия, т.е. мандатите на бившите членове на ВСС са напълно конституционосъобразни.
Изводът е, че § 12 е противоконституционен и следва да бъде обявен за такъв.
II. По § 13 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗВСС
Застъпващите разбирането, че § 13 не противоречи на Конституцията, практически не излагат аргументи. Според мен § 13 е противоконституционен на две основания:
1. Нормата на § 13 ПЗРЗИДЗВСС е типично тълкувателна. С нея се тълкува § 5 от Конституцията. Конституционният съд прие, че Народното събрание не може да тълкува конституционни норми по този ред и обяви за противоконституционни § 10 ЗИДЗВСС в частта, с която се създава нов § 3, ал.1 ПЗРЗВСС и § 11, с който се създава нов § 4 ПЗРЗВСС. На същото основание и § 13 ПЗРЗИДЗВСС трябва да бъде прогласен за противоконституционен.
2. Съгласно § 5 от Конституцията съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми, ако в тримесечен срок от образуването на ВСС той не постанови, че не са налице необходимите професионални качества. Първият ВСС е напълно легитимен, на който въпрос се спряхме в т.I.3. Следователно тримесечният срок за определяне несменяемостта на съдебните магистрати според Конституцията започва да тече от 27.IX.1991 г. С други думи, § 13 ПЗРЗИДЗВСС е противоконституционен и следва да бъде прогласен като такъв.
III. Становище по § 10 в частта, в която се създава новият § 3, ал. 2 от ПЗРЗВСС относно правомощията на министъра на вътрешните работи
Конституционният съд прие, че не е сезиран валидно от групата народни представители относно правомощията на министъра на вътрешните работи да прави предложение за освобождаване на следователи поради липса на професионални качества.
Това становище не може да бъде споделено поради следните съображения:
1. В молбата си от 23 декември 1991 г. групата народни представители иска да се "обяви за установено, че ЗИДЗВСС е противоконституционен". Следователно атакува се целият закон.
2. В изпълнение на разпореждането на Конституционния съд от 28.XII.1991 г. групата народни представители уточнява своето искане от 23 декември 1991 г., като отново посочва и иска "законът да бъде обявен за противоконституционен".
Следователно от искането на групата народни представители трябва да се направи изводът, че се атакува целият закон във всички негови разпоредби.
3. С определение от 30 януари 1992 г. Конституционният съд единодушно прие за допустимо искането "на 52 народни представители от 36-ото Народно събрание за установяване на противоконституционност на ЗИДЗВСС".
4. С решението си (№ 3) от 3 април 1992 г. Конституционният съд отхвърли искането за "обявяване на противоконституционност изцяло на ЗИДЗВСС".
5. Групата народни представители атакува изцяло ЗИДЗВСС, като конкретно посочва и § 6 относно правомощията на министъра на правосъдието, а следователно и § 3 относно правомощията на министъра на вътрешните работи.
Изводът е, че искането за установяване на противоконституционност на § 3, ал. 2 ПЗРЗИДЗВСС относно правомощията на министъра на вътрешните работи е допустимо. Конституционният съд е валидно сезиран с това искане и той трябва да се произнесе по този въпрос по същество, а не да го "отминава" както в мотивите си, така и в диспозитива.
6. Защо § 3, ал. 2 ПЗРЗИДЗВСС относно правомощията на министъра на
вътрешните работи е противоконституционен:
а) Конституционният съд прие, че правомощието, дадено на министъра на правосъдието в § 10 в частта му, с която се създава нова ал. 2 на § 3, е противоконституционно. След като се прие, че министърът на правосъдието не може да прави тези предложения на съдиите, то поне на същото основание министърът на вътрешните работи не би могъл да прави това за следователите;
б) според Закона за полицията (ДВ, бр. 57/1991 г.) следствените служби не са в системата на Министерството на вътрешните работи. Така е и според Конституцията (чл.128). Тогава как може орган на изпълнителната власт, какъвто е безспорно министърът на вътрешните работи, да прави предложения за освобождаване на следователи, които даже и юридически не с в системата на неговото ведомство.
7. Параграф 3, ал.2 относно правомощията на министъра на вътрешните работи е в пряко противоречие с чл.12, ал.1 ЗВСС. Аналогични правомощия в този основен текст са дадени на директора на Националната следствена служба, а в резонанс с него и с конституционните принципи такива правомощия са дадени на министъра на вътрешните работи.
Изводът е, че § 3, ал.2 ПЗРЗИДЗВСС относно правомощията на министъра на вътрешните работи е противоконституционен.
IV. Становище относно мотивите по раздел IV от решението на Конституционния съд
Считам за правилно решението, с което се прогласяват противоконституционността на § 10 от ЗИДЗВСС в частта му, с която се създава нов § 3, ал.1 ПЗРЗВСС и на § 11, с който се създава нов § 4 ПЗРЗВСС.
Не споделям разбирането, изложено в мотивите, че “Не може да се отрече правото на Народното събрание да дава задължително (автентично) тълкуване на конституционни норми. Но това може да стане само при условията и по реда, при които Народното събрание изменя и допълва разпоредби на Конституцията, доколкото същата не предвижда това да стане от Велико народно събрание”.
Съображенията ми са следните:
1.Поддържниците на това становище се позовават на т.нар. “автентично тълкуване”.
Според мен тук не се касае за автентично тълкуване, защото този вид тълкуване означава органът, който е издал правна норма, да даде задължително тълкуване по нея. Конституцията на Република България е приета от Седмото Велико Народно събрание и само то евентуално би могло да издава актове за автентично тълкуване на приетия от него основен закон. Следващите парламенти, ако те биха могли да дават задължително тълкуване на Конституцията, то тяхното тълкуване не би било “автентично” в прекия правен смисъл.
2. Правомощията на Народното събрание са изчерпателно регламентирани в чл.84 и чл.85 от Конституцията. България е парламентарна република (чл.1, ал.1 от Конституцията), а Народното събрание осъществява законодателната власт (чл.62 от Конституцията), но съгласно с принципа за разделение на властите (чл.8 от Конституцията) това не означава, че парламентът може да има повече правомощия освен тези, изчерпателно изброени в нея. В нашия основен закон не е предвидено правомощие на Народното събрание да тълкува Конституцията и това е направено напълно съзнателно, защото това право е дадено единствено на Конституционния съд. Обикновеното Народно събрание може да изменя и допълва Конституцията, но само по реда и условията на чл.153-156 от Конституцията, но не и да тълкува конституционни норми.
3. Великото Народно събрание може да бъде избрано единствено за решаване на въпросите по чл.158 от Конституцията. Не е предвидена възможност следващото Велико Народно събрание да се свиква специално за тълкуване на норми от основния закон. Това би било не само юридически, но и житейски абсурд - да се свика ново Велико Народно събрание, за да тълкува “автентично” дадени разпоредби от Конституцията. Усложнената процедура в глава IX от Конституцията има за цел да обезпечи стабилността на основния ни закон, а оттук и на държавното ни устройство.
Следователно становището, че следващото Велико Народно събрание може да дава задължително, автентично тълкуване на Конституцията, не може да бъде споделено.
4. Поставя се въпросът, след като Народното събрание, независимо дали е велико или обикновено, не може да издава актове за задължително тълкуване на Конституцията, тогава кой орган да направи това. Разрешението е дадено в самата Конституция и това е чл.149, ал.1, т.1. Единственият орган, който може да дава задължително тълкуване на конституционни норми, е Конституционният съд и никой друг орган.
Ако се възприеме становището, че Народното събрание, респ. Великото Народно събрание, при определени предпоставки (глава IX от Конституцията) може да дава задължително тълкуване на Конституцията, то ние се изправяме пред неразрешими правни и обществени проблеми.
Това е така, защото не може два държавни органа да имат еднаква компетентност, така би се получила неразрешима правна колизия с всички произтичащи от това обществени последици. Ако се възприеме становището, че Народното събрание, респ. Великото Народно събрание, може да дава задължително тълкуване на Конституцията, то може единствено да го направи чрез закон или решение. Съгласно чл.86, ал.2 от Конституцията законите и решенията са задължителни за всички държавни органи, организации и граждани.
В чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията Конституционният съд също постановява решения относно тълкувания на Конституцията, които са задължителни “за всички държавни органи, юридически лица и граждани”.
Получава се така (ако застанем на разбирането, изразено в мотивите), че може да има два независими един от друг държавни органи (Народно събрание и Конституционен съд), които приемат актове относно тълкуване на Конституцията, които взаимно си противоречат. И двата акта са “задължителни” и ако те си противоречат, би настъпил “хаос” сред органите, които трябва да ги прилагат. Кой от тях би имал предимство? На този въпрос никой не би могъл да отговори.
Изходът, който е намерил юридическо решение, е, че единствено Конституционният съд може да дава задължително тълкуване на Конституцията. И никой друг.