ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Нено Неновски по к.д. № 4/92 г.
Особеното ми мнение се основава върху следните съображения:
1. Характерна особеност на политическата система, от която излиза обществото ни, бе срастването между партия и държава. Държавата и партията постепенно се преплетоха и образуваха едно единно цяло. На форуми на комунистическата партия бе официално признато, че партията е "етаж на властта". Срастването и сливането се проявиха особено типично във функционално отношение. Партийният и държавният апарат в значителна степен решаваха едни и същи задачи, осъществяваха едни и същи функции. По същество това бяха не тясно корпоративни, строго партийни задачи и функции, а всеобщи задачи и функции. А всеобщите задачи и функции не могат да бъдат други освен държавни. Затова и комунистическата партия не беше партия в обикновения смисъл на думата. Тя беше партия-държава. Затова не беше възможно разходите, свързани с дейността на партията (на нейния апарат преди всичко), да се покриват само от членски внос и други чисто партийни приходи. Затова имущественото, включително и финансовото, срастване на партията и държавата беше последица и неотменим аспект на цялостното им срастване и органично преплитане. И това бе същностна черта на тоталитарната система, която се установи и просъществува десетилетия именно като обществена система, а не само като политически режим.
Това фактическо състояние на нещата намери юридически израз в множество нормативни актове. То бе закрепено в Конституцията.
Казаното в много голяма степен се отнася и за обществените организации. Чрез комунистическата партия, на която те бяха своеобразни креации, те също се свързваха органично с държавата, прехвърляха им се за изпълнение държавни функции. Това бе типично за профсъюзите, между които и държавата имаше и пряка връзка, водеща до тяхното одържавяване. Те извършваха държавни по природата си дейности в широки мащаби.
Тази обществена система и специално тази политическа организация на обществото, за отделния човек и гражданин, за обикновените членове на обществените организации тогава е била нещо обективно дадено. Те са я възприемали като обективна даденост. Личната вина за нея те не могат да носят. (Отделен е въпросът за различните оценки, които те са й давали.) Нещо повече - в редица отношения тя е била условие за простото им съществуване (разбирано в чисто екзистенциален план), например осигуряването на почивка (твърде често с лечебна цел) можеше да става само чрез профсъюзите. В други случаи връзката на отделния човек с тези организации (имам предвид главно комунистическата партия) е почивала върху определена идейна и ценностна ориентация. Тази ориентация го е мотивирала към материално подпомагане в различни форми на организацията.
Изградената по този начин обществена система се оказа исторически несъстоятелна. Обществото се разделя с нея. Въпросът е това да стане колкото може по-безболезнено и без да се нарушават правата на човека и гражданина.
Щом става дума за страстване на партия и държава, на държава и обществени организации (затова и наречени "казионни"), законът е трябвало по най-рационален и справедлив начин да реши задачата за разделяне в имуществено отношение на партия (обществени организации) и държава. Такъв закон във всяко отношение би бил легитимен. Вместо да излезе обаче от концепцията за разделяне или отделяне, законът излиза от концепцията за "отнемане в полза на държавата" на "незаконно придобитото" имущество на БКП и другите организации (чл.1, ал.1). Това слабо място на закона не може да се заобиколи. В мотивите към решението на Конституционния съд то е отбелязано, като се казва, че изразът "незаконно придобито" не е много прецизен. Но работата не се състои в непрецизност на израза, а в концептуален подход на законодателя, който води до несъответствия с Конституцията.
Първо, не е ясно в какъв смисъл имуществото е незаконно, след като се приема, че посочените в закона организации не са били нещо странично спрямо държавата, а са били слети с нея и значителна част от дейността им, за която са били изразходвани посочените в мотивите парични средства, е била по същността си държавна. Съвсем не е доказана тезата, че във всички случаи, като е отпускала средства, държавата се е обеднила и сега трябва да си възстанови загубите. Ако профсъюзите например не бяха се занимавали с почивното дело и с охраната на труда (истинска държавна дейност!), средствата, които те са получавали за тази цел, щяха да бъдат пак изразходвани за издръжка на съответните дейности, но водени от държавен (не профсъюзен) апарат.
Второ, може ли да се твърди сериозно, че всички без изключение средства на организациите, за които става дума, са придобити незаконно? На какво правно основание се приема, че получените по дарение и завещание имущества са незаконни? Че приходите от членски внос, макар и по-малки от останалите приходи, са също незаконни? В решението се признава, че съществена особеност на закона е дезинтересирането му от придобивните способи за различните активи на имуществото, което се отнема. По мое мнение липсата на всякаква диференциация в това отношение води до противоречие на закона с чл.17, ал.3 и 5 от Конституцията. Оправданието на този подход с твърдението за значителната разлика между отпуснати средства и налично и сега отнемано имущество не е достатъчно да подкрепи строго юридически законовото решение.
2. Особено неприемлив от гледна точка на Конституцията е възприетият в закона подход към имуществото на профсъюзите. Голямата специфика на профсъюзите и на имуществото им не е взета под внимание. Игнорира се фактът, че Българските професионални съюзи бяха единствената професионална организация в страната. Докато членуването в останалите организации е било в една или друга степен в зависимост от избора и решението на отделния човек, членуването в профсъюзите бе "предопределено". Тук работникът или служителят не е имал никаква възможност за избор поради чисто екзистенциални причини и съображения - за да се ползва от мрежата на почивните домове, от общественото осигуряване при заболяване и злополука, от различни благоприятни за него възможности от материален и духовно-културен характер, той не можеше да не се води като член на профсъюзите и да не плаща членски внос. Поради това в профсъюзите членуваха огромно количество граждани, в тях членуваха практически всички, които се намираха в трудови правоотношения. Екзистенциален интерес от профсъюзите имаха и пенсионерите. Професионалните съюзи бяха казионни, "одържавени", бяха съставна част на тоталитарната политическа система. Но това не може да доведе до отричане на изпълняваните от тях социални функции. В тази насока те се опираха на обширна юридическа нормативна уредба. И в този смисъл дейността им е била законна, а следователно и имуществото им, свързано с тази дейност (да подчертаем още веднъж: в голямата си част държавна по характер), е било законно придобито и притежавано. Освен това средствата, набирани от членски внос, при тях са били много по-големи в сравнение с останалите засегнати от закона организации.
Ето защо отсъствието в закона на диференцирани разпоредби относно профсъюзното имущество, което се обявява изцяло за "незаконно придобито", е във висша степен неприемливо. Би ли могло и тук да се твърди, че държавата се е "обеднила" със средствата, които профсъюзите са изразходвали за охрана на труда и за почивно дело, и затова сега тя трябва да си възстанови загубите, като отнеме профсъюзното имущество! Би ли могло да се твърди, че изразходваните в интерес на обикновените работници и служители средства са довели до "обедняване" на държавата! Да се твърди това, би означавало да се отрече идеята за социалния характер на държавата, която е принципна конституционна идея (преамбюл на Конституцията, абз. 5). Би ли било социално справедливо придобитото с членските вноски на работниците и служителите имущество, станало сега държавно, да бъде утре приватизирано, като се превърне в собственост на лица, които не само че не са имали принос в него, но са далеч от положението на обикновения човек на труда?
Във връзка с това е особено показателна разпоредбата на закона (чл. 1, ал. 3), с която се обявяват за нищожни всички сделки за прехвърляне на имущество (с изключение на движимите вещи, които не са основни средства) от организациите по ал. 1 на чл. 1 от закона. Приложена спрямо профсъюзите, тя води до крайно несправедливи и асоциални резултати. Във второто искане (относно имуществото на Българските професионални съюзи, чийто правоприемник е Конфедерацията на независимите синдикати в България) се отбелязва, че профсъюзите са имали и имат своя жилищностроителна база. Те са строили жилища и са ги предоставяли за закупуване на свои членове, нуждаещи се от жилище. В тези случаи профсъюзният член не е могъл да претендира за жилище от съветите (общините). Получените по такъв ред жилища стават частна собственост. Сега, по силата на Закона за имуществото на Българската комунистическа партия и др., тези сделки се оказват нищожни, без да се държи сметка за социалния аспект на въпроса, а и за неговата правна страна, тъй като се пренебрегва добросъвестността на лицата, придобили жилища по профсъюзна линия. Очевидно е, че и тук е налице противоречие на закона с чл.17, ал.3 и 5 от Конституцията.
В решението на Конституционния съд това съображение, изложено във второто искане, не е обсъдено. По същество е застъпено разбирането, че законът се абстрахира от тези "подробности" и търси да реализира голямата, "глобалната" цел. Това е една по-обща справедливост, която поглъща някои нежелателни последици на закона в отделни случаи. Подобна философия обаче ще ни върне към злополучната теория за "голямата и малката правда", която бе само параван за нарушаването на правата на човека и гражданина. "Голямата правда", т.е. строителството на социалистическото общество, трябваше да оправдае съществуването на правонарушения (и престъпления) тук и там, на несправедливост спрямо един или друг човешки индивид, спрямо отделни социални групи и т.н.
На прага на XXI в. правата на човека придобиват значение на своеобразна религия без оглед на това, сменя ли се, или не се сменя дадена социална система. Още повече ако смяната трябва да доведе до утвърждаване на демокрацията.
В искането (специално за имуществото на профсъюзите) се съдържа позоваване на чл.49, ал.1 от Конституцията. Според авторите на искането законът нарушава и тази конституционна разпоредба, понеже засяга правото на синдикално сдружаване. Отнемането на имуществото на профсъюзите на практика подкопава това право: имуществото е материалната му основа и без него то не би могло да се реализира.
В решението на съда това правно основание на искането неоправдано е оставено без внимание. То изобщо не е обсъдено. Обсъдено е позоваването на чл. 44 от Конституцията като основание за обявяване противоконституционността на закона, но това не изключва автоматично и чл.49, ал.1 като основание в спора за конституционността на този закон, защото чл.49, ал.1 има собствено съдържание. Той третира не изобщо правото на гражданите свободно да се сдружават, а правото на а) работниците и служителите да се сдружават б) в синдикални организации в) "за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване". И наистина без каквото и да е имущество профсъюзите (и членуващите в тях работници и служители!) ще притежават само едно формално право, тъй като целта, за която то е установено - защита на интересите им в областта на труда и социалното осигуряване, - ще бъде трудно достижима. Поради това, мисля, законът е в противоречие и с чл.49, ал.1. Тъкмо във връзка с този конституционен текст придобива своя смисъл и позоваването, което подателите на искането правят, на международноправни актове, отнасящи се до правото на синдикално сдружаване.
Анализът на закона без особени усилия ме води до извода, че той е един революционен закон. В миналото си аз съм се въодушевявал от революциите и съм търсил да видя тяхната историческа справедливост. От немалко време обаче съм започнал да мисля, че в днешния свят и в днешните общества те могат да доведат до беди. Те не са съвместими с голямата идея за правата на човека, която днес е категоричен императив.
3. Заключението ми е, че Законът за имуществото на Българската комунистическа партия, Българския земеделски народен съюз и др. (ДВ, бр.105 от 19 декември 1991 г.), особено що се отнася до имуществото на профсъюзите, е противоконституционен. Той нарушава:
а) чл.17 и чл.49, ал.1 от Конституцията, което води логически до нарушаване и на чл.57, ал.1 от Конституцията;
б) конституционните принципи за справедливост, за поставяне правата на личността над всичко, за утвърждаване на държава с триединна характеристика: демократична, правова и социална (преамбюла на Конституцията).