ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Любен Корнезов по к.д. № 2/1993 г.
Считам за неправилно Решение № 3/1993 г. по к. д. № 2/1993 г., с което се отхвърля искането на групата от 69 народни представители за установяване на противоконституционност на решението на Народното събрание от 19.01.1993г., с което се дава разрешение за възбуждане на наказателно преследване срещу народния представител Александър Лилов.
Съображенията ми са следните:
I. В чл. 70 от Конституцията е казано, че "народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване освен за тежки престъпления, и то с решение на Народното събрание, а когато то не заседава - на председателя на Народното събрание". Следователно, за да се снеме имунитетът на народен представител, е необходимо да бъдат налице няколко предпоставки.
Първата е извършване на тежко престъпление от народния представител; втората предпоставка е да има искане от прокуратурата за снемане на имунитета, подкрепено с достатъчно данни; и трето, решение на Народното събрание, респ. на неговия председател. Ако тези предпоставки (основания) не са изпълнени в тяхната съвкупност и поредност, не може да бъде лишен от имунитет народният представител. Например Народното събрание не може да се самосезира и да вземе решение за снемане на имунитет, а е необходимо да има искане от страна на прокуратурата, а не на друг държавен орган. В тази връзка се поставя въпросът за компетенциите на Конституционния съд, когато проверява решението на Народното събрание за снемане на имунитета на народен представител?
Конституционният съд с решението си по същество приема, утвърждавайки практиката си по сходен случай (к.д. № 19/1992 г., Решение № 12/1992г., ДВ, бр.64/1992 г.), че не е в негова компетентност да преценява доколко искането на главния прокурор съдържа достатъчно данни, дали тези данни сочат за извършено престъпление и спазена ли е обективно процедурата при вземане на решението. Една такава позиция не може да бъде споделена, защото практически това означава, че Конституционния съд нищо не може да проверява, освен да потвърждава решението на Народното събрание. Неслучайно в мотивите на решението на Конституционния съд липсват каквито и да е аргументи, доколко има достатъчно данни за извършване на престъпление по чл.203 НК от народния представител Александър Лилов, а що се отнася до процедурата, единственият аргумент е, че стенографският протокол е официален документ.
Ако Конституционният съд беше направил задълбочена проверка на всички обстоятелства при снемане имунитета на народния представител Александър Лилов, то от мое гледище, неговото решение трябваше да бъде друго.
II. На 11.01.1993 г. главният прокурор е направил искане до председателя на Народното събрание за снемане имунитета на народния представител Александър Лилов, тъй като през периода 1981 - 1983 г. той е едно от лицата, които са разрешили отпускането на помощи на чужди държави, леви партии и движения на обща стойност 2,644,800 лв, 1,700,000 щ.долара, 500,000 рубли, 5,000 туниски динари и 8,000 т пшеница. Изрично в искането на гл. прокурор е отбелязано, че тези суми са отпускани от републиканския бюджет. Доказателствата за тези твърдения на гл. прокурор са приложените към искането решения на Секретариата на ЦК на БКП. Законодателят изисква от гл.прокурор да подкрепи с "достатъчно данни" искането си, че народният представител е извършил "тежко престъпление" (чл.100, ал.3 ПОДНС). Това е така, защото снемането на депутатския имунитет не е само правен въпрос, а един политически проблем с пряко отражение върху обществения живот в страната. Той не е само частен въпрос - дали народният представител като гражданин е извършил престъпление или не. Нашата и световна история показват, че снемане имунитета на народен представител почти винаги се е превръщало в политически въпрос, като времето е давало различни оценки на тези действия.
Имунитетът като правен институт играе ролята на основна гаранция за независимостта на законодателната власт срещу евентуални произволи и необосновани твърдения от страна на съдебната и други власти. Имунитетът е не толкова да се защити личността на народния представител, а да охрани парламента като висш законодателен орган. Затова са необходими достатъчно и убедителни данни, представени от прокурора, за извършено тежко престъпление от страна на народния представител.
В конкретния случай няма спор относно факта, че в 25 случая са отпуснати помощи на чужди държави, леви партии и движения. Този факт не се отрича и от народния представител Ал. Лилов, което се установява от стенографския протокол при дебатите в Народното събрание на 19.01.1993 г. Но този безспорен факт, че в 25 случая са отпуснати безвъзмездни помощи, още не означава, че има извършено "тежко престъпление".
Както посочихме по-горе, гл. прокурор твърди, че помощи са отпускани от държавния бюджет. Това негово твърдение, което е било оспорвано, се опровергава поне в редица случаи от данните, на които се позовава гл.прокурор. Например с Решение № 22/17.06.1981 г. е отпусната помощ на Виетнам в размер на 500,000 рубли, които са от специалния фонд на Отечествения фронт, а не от държавния бюджет, което изрично е отразено в решението; Решение "Б" № 25/19.07.1982 г. за отпускане на 25,000 лв. на Египетската лява партия за отпечатване на 2 броя вестници, като средствата са от бюджета на ЦК на БКП, а не от държавния бюджет (ще отбележа само, че бюджетът на ЦК на БКП, за разлика от набираните средства на БКП, се е сформирал не от дотации, а по специфичен начин); с Решение "Б" № 7/29.07.1982 г. са отпуснати 5,000 щатски долара на "Единния център на чилийските трудещи се" от бюджета на БПС, а не от държавния бюджет; с Решение № 3/5.02.1982 г. е отпусната помощ в размер на 1,000 лв. годишно на Народната партия на Иран (ТУДЕ), като средствата са от бюджета на ЦК на БКП, а не от държавния бюджет; с Решение "Б" № 42 от 26.12.1982 г. са отпускани средства за провеждане на пленум на ЦК на Чилийската социалистическа партия (партията на убития законно избран президент на Чили Салвадор Алиенде), като средствата са от бюджета на ЦК на БКП, а не от държавния бюджет; с Решение "Б" № 6/26.01.1983 г. са отпуснати помощи на пет леви партии на стойност 50,000 щатски долара от бюджета на ЦК, като е отбелязано, че тези средства се набират от чл.внос на български граждани, живеещи и работещи в тези страни и т.н.
Поне в тези случаи твърденията на гл. прокурор се опровергават от доказателствата, които той лично е представил.
Както посочихме по-горе, при снемането имунитета на народен представител трябва да се прецени не само от Народното събрание, но и от Конституционния съд, доколко деянието, в което се обвинява народният представител, е: а) престъпление по смисъла на чл.9 НК и б) ако това деяние е престъпление, дали то е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК. Това изисква чл.70 от Конституцията, а следователно тази преценка е в компетенциите на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията. Противното означава Конституционният съд да не изпълни задълженията си, които Конституцията му възлага. От мотивите на неговото решение ясно личи, че той не е изпълнил това си задължение, защото въобще не е обсъдил тези обстоятелства.
В конкретния случай се поставя принципният въпрос, дали има въобще извършено престъпление от народния представител Ал. Лилов по смисъла на чл.9 НК, ако приемем a priori, че твърдението на гл.прокурор е вярно? Той твърди, че отпуснатите средства са от държавния бюджет, а поне в посочените по-горе случаи, от представените от него доказателства е видно, че тези средства не са от държавния бюджет. Тогава имаме ли въобще престъпление? В тази връзка е показателно изказването на един народен представител, който е пледирал в парламента за снемане имунитета на Ал. Лилов, при положение, че средствата са от държавния бюджет, а ако средствата не са от държавния бюджет, то според него няма извършено престъпление (нар. представител Емил Бучков от парламентарната група на ДПС).
Но има и още нещо. Да приемем като работна хипотеза, че всички помощи са отпуснати от държавния бюджет. Веднага възниква въпросът, доколко това е престъпление по смисъла на чл.201 - 203 НК (тук не се спирам на въпроса, доколко народният представител Ал. Лилов има качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1 НК, доколко тези средства са били в негово разпореждане и т.н., т.е. за елементите на престъпния състав "присвояване", което е в областта на наказателното право). Поне досегашната съдебна практика (в редица решения и постановления на ВС) и правна теория приемат, че няма присвояване по смисъла на чл.201-203 НК, когато има трансформиране на средства от едно юридическо лице (а държавата е юридическо лице) на друго юридическо лице. Доколко една такава юридическа конструкция на наказателното право е удържима при днешните условия, е друг въпрос, но едно деяние трябва да се преценява към момента на неговото извършване съобразно с тогавашната правна уредба и съдебната практика. Все в тази връзка се поставя въпросът, доколко представлява престъпление примерно вярното твърдение на гл.прокурор, че народният представител Ал. Лилов е дал съгласие, заедно с други тогава ръководни фактори, да се приемат на лечение 100 ранени във войната ливански граждани в наши болници, като средствата до размера на 130,000 лв. са от държавния бюджет. Поставя се въпросът, доколко една безспорно хуманитарна помощ, решена не еднолично от народния представител Ал. Лилов, може да бъде въздиганата след 10 год. в престъпление, и то присвояване по чл.203 НК?
Разбира се, Конституционният съд не решава въпроса, дали народният представител Ал. Лилов е извършил престъпление или не. Това безспорно е в компетенциите на съдебната власт. В компетенциите обаче на Конституционния съд е да прецени доколко са налице необходимите конституционни предпоставки за снемане имунитета на народен представител. Не може Конституционният съд de facto да се десезира от това и практически да потвърждава без анализ решението на парламента (обикновено във всеки парламент често надделяват неюридически съображения). Една от основните функции на Конституционния съд, когато преценява актовете на Народното събрание, е да се абстрахира от политическите съображения, като приложи точно конституционните принципи и норми.
III. Групата народни представители, които са сезирали Конституционния съд, сочат, че при приемането на решението за снемане имунитета на народния представител Ал. Лилов са допуснати съществени процедурни нарушения в смисъл, че са "гласували" народни представители, които не са били в пленарната зала. За да отхвърли твърденията на народните представители, Конституционният съд приема в решението си, че "Стенографските протоколи са официални документи на Народното събрание и имат пълна доказателствена сила за отразените в тях изявления, обстоятелства и констатации" и че "в протокола няма констатации за такова нарушение като обективно установен факт", и че решението е взето при наличието на необходимия кворум по чл.81, ал.1 и повече от половината народни представители по чл.81, ал.2, което е било отразено в стенографския протокол.
Едно такова становище не може да бъде споделено, защото то фактически не отговаря по същество на основния проблем по делото, а преповтаря въпроси, които са безспорни, но не са решаващи за изхода на делото.
Никой не спори, че стенографските протоколи от пленарните заседания на Народното събрание са официални документи, които имат доказателствена сила (в решението се говори за "пълна доказателствена сила", което е юридически неточно, делящо доказателствата на "пълни" и "непълни"). Стенографският протокол има само удостоверяващо значение за това, което е станало в пленарна зала, но той не е и не може да бъде "огледален образ" на събитията, "разиграли се" в пленарната зала на Народното събрание. Стенографският протокол, който се пише от стенографи, и то основно под диктовката на председателстващият заседанието на Народното събрание, не може да отрази и не отразява примерно кой народен представител физически присъства при гласуването. В стенографския протокол при гласуване се отразява само това, което съобщава от компютърното табло председателят (гласуването в конкретния случай е чрез карти, чл.51, ал.2, т.4 ПОДНС). От тази гледна точка в стенографския протокол е отразено само това, което е съобщил председателят на Народното събрание от компютърното табло - "за 113", "против 104", "въздържали се 4".
Това е показала компютърната техника и по това никой не спор. Никой не спори, че стенографският протокол вярно отразява тези факти. Никой не спори, че стенографският протокол е официален документ.
Проблемът по това дело е другаде. И той не е в това, дали стенографският протокол има доказателствена сила; дали е имало кворум при вземане на решението за снемане имунитета на народния представител Ал. Лилов (чл.81, ал.1от Конституцията); доколко това решение е взето с болшинство (чл.81, ал.2 от Конституцията). Това са въпроси, които в голяма степен са правноирелевантни за конкретния случай.
Проблемът е в това, дали е нарушена нормата на чл.81, ал.3 от Конституцията, която гласи че "гласуването е лично". Този конституционен принцип означава, че не може да се гласува "по пълномощие", т.е. един народен представител да гласува за друг. Тази идея е развита в чл.51, ал.3, като е казано, че "никой не може да гласува с чужда карта", а извършилият това се санкционира (чл.108, т.3 и чл.109, ал.1, т.3 ПОДНС). В стенографския протокол изрично е отразено твърдението на народните представители (Н. Ананиева, Ст. Балабанов, Л. Начев и др.; общо 11 пъти), че при гласуването са "участвали народни представители, които не са в залата" и са настоявали за ръчно (а не компютърно) преброяване. Председателят на Народното събрание е отхвърлил това тяхно искане, без да го постави на гласуване. В протокола е отразено, че народните представители са посочили конкретно кой е гласувал с няколко карти и кои народни представители не са били в залата. Това е отразено в стенографския протокол и след като Конституционният съд приема, че той е "официален документ" с "пълна доказателствена сила", трябваше да провери доколко тези твърдения, отразени в него, са верни. Конституционният съд обаче отказа да провери и събере служебно доказателства в тази насока (определение от 23.03.1993 г.).
А какви са обективните факти? На всички е ясно, бих казал "обществена тайна" е, че в Народното събрание се е гласувало, гласува се и явно ще продължи да се гласува с "чужди карти", т.е. ще се отчитат гласове на народни представители, които по една или друга причина не са в пленарната зала. Тази порочна практика трябва да бъде прекратена, но как да стане това, след като и Конституционният съд чрез своето решение практически я поощрява, приемайки единствено за меродавен стенографския протокол.
Общоизвестно е (а в правото общоизвестните факти не е необходимо да се доказват), че някои народни представители, които са гласували "за" снемането на имунитета на народния представител Ал. Лилов, не са били в пленарната зала, а други чрез картите им са упражнили техния вот. Като казвам общоизвестно е, имам предвид, че заседанието на Народното събрание се предаваше пряко по БНТ, че народен представител по време на гласуването е бил в чужбина, а друг в ефир на националните медии и т.н. Въпреки тези очевидни факти, посочени и от групата народни представители, Конституционният съд отказа събиране на доказателства в тази връзка.
Това не може да бъде оценено като нещо друго, освен като затваряне очите пред истината.
От мое гледище е нарушен чл.81, ал.3 от Конституцията, защото гласуването при снемане имунитета на народния представител Ал. Лилов не е било лично. И само на това основание Конституционният съд трябваше да обяви решението на Народното събрание за противоконституционно.
Конституционният съд е призван да защитава Конституцията, нейните принципи и норми, независимо от политическата конюнктура, за да се изгради у нас реално демократично общество. Един от множеството проблеми е депутатският имунитет. Той може да бъде отнет само при точно спазване на Конституцията и законите.
При отнемане депутатския имунитет на народния представител Ал. Лилов е нарушена Конституцията и затова подписвам решението с особено мнение.