Особено мнение на съдията Любен Корнезов
Считам за неправилно Решение № 7 от 22 април 1993 г. по к.д. № 8/1993 г. с което се приема, че договорът между Република България и Република Турция за трансфер на осъдени лица, подписан на 22.06.1992 г., съответства на Конституцията.
Проблемът е пределно ясен и решаването му зависи от отговора на въпроса - може ли български гражданин да бъде предаден на чужда държава.
I. Договорът между Република България и Република Турция за трансфер на осъдени лица е сключен на 22 юни 1992 г. в Анкара между министрите на правосъдието г-н Светослав Лучников и г-н Сейфи Октай. С Решение № 502/20.11.1992 г. Министерският съвет на Република България одобрява сключения договор и внася законопроект за ратифицирането му в Народното събрание. Налага се още в началото на своето изложение да заявя, че не съм против сключването на такъв договор, още повече, че има Конвенция за трансфер на осъдените лица, изработена от Съвета на Европа и следва в една близка перспектива нашата страна да се присъедини към нея. Договорът, който е сключила нашата страна с Република Турция, е първият от този вид и ние трябва да бъдем много внимателни и прецизни при междудържавното регулиране на тази специфична материя. Това е така, защото по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията международни договори, които са ратифицирани по съответния ред, стават част от вътрешното ни право и имат предимство пред вътрешното ни законодателство.
От друга страна, международните договори не могат да противоречат на Конституцията. Проблемът по настоящия договор е относно осъдените лица, които имат двойно гражданство, т.е. осъденият за престъпление е гражданин едновременно на Република България и Република Турция. Този проблем се усложнява от следните обстоятелства. Стотици хиляди имат такова двойно гражданство, но само от гледна точка на нашето законодателство, а не според турското. Законодателната уредба на двете държави, вкл . и конституционната, е твърде различна. Гражданството се определя към момента на осъждането, т.е. от влизането на присъдата в сила, а не към момента на извършване на престъплението. Това при определени условия създава възможност за политически натиск на едната държава спрямо другата.
Разбира се, не е в компетенциите на Конституционния съд да преценява доколко е целесъобразно сключването на даден международен договор и доколко този договор е правно-технически издържан. Но е в компетентността на Конституционния съд да прецени дали този международен договор съответства на Конституцията, а оттук влиза ли в противоречие с държавния суверенитет на страната ни.
II. Член 7 б . "г" от договора гласи, че "трансферът на осъденото лице може да бъде отказан , когато: осъденото лице е гражданин на осъждащата държава. Гражданството се преценява към датата на осъждането". Анализът на текста показва, че по принцип българската страна е длъжна да предаде на турската страна български гражданин, който има и турско гражданство, преценено към момента на влизане в сила на присъдата. Обратната хипотеза не е адекватна, защото турското законодателство, за разлика от нашето, не признава по принцип двойното гражданство. Разбира се, за извършването на такъв трансфер на български гражданин е необходимо неговото съгласие, искане за трансфер от турска страна, и т.н. (чл.4 ). Главното обаче е, че се дава възможност на представителите на българската държава да предават на Република Турция осъдени български граждани.
Така се поставя основният въпрос - може ли Република България да предава на чужда държава свой гражданин? Това е въпросът и той не може да бъде изместван от съгласието или несъгласието на осъдения, дали той е гражданин на другата държава, правото на отказ и т.н. Хипотезата е ясна и категорична - български гражданин е извършил престъпление по Наказателния кодекс на Република България, на наша територия, грубо е нарушил нашето законодателство и за това престъпление български съд му е наложил наказание лишаване от свобода, което трябва да изтърпи в български затвор. Тук не става въпрос за някакъв абстрактен хуманизъм, а конкретно за лице, извършило престъпление, доказано по безсъмнен начин от българската съдебна власт. Не можем да кажем, че е антихуманно да се санкционира един престъпник, вкл . и с изпращането му в затвора. Всичко друго е абстракция, нямаща опора в действителността.
И така, може ли български гражданин да бъде предаден на чужда държава, в случая Република Турция? Конституцията е ясна и категорична: "Гражданин на Република България не може да бъде изгонен от нея или предаден на друга държава". Няма абсолютно никакво значение дали този български гражданин е съгласен или не, колко гражданства има, дали е осъден или не, дали е пълнолетен или не, дали е мъж или жена. По силата на Конституцията българската държава не може да предава свой гражданин на чужда държава под каквато и да е форма и съображения. Това е въпрос на държавния български суверенитет, на българската юрисдикция, а не на абстрактни, хуманитарни граждански права. Щом си български гражданин, си длъжен да спазваш законите на страната си, а не да вършиш престъпления, нарушавайки по този начин и правата на своите съотечественици. Няма и не може да има държава без граждани, подчинени на нейната юрисдикция и суверенитет. Когато български гражданин (независимо дали има и друго гражданство ) е осъден от български съд за извършено от него престъпление по българския Наказателен кодекс, той не може да бъде предаван за изтърпяване на наказанието на чужда държава. Това разпорежда не само чл.25, ал.4 от Конституцията, но и чл.4, ал.2 от Наказателния кодекс, който гласи: "Български гражданин не се предава на чужда държава за изтърпяване на наказание".
При тази ясна и недвусмислена разпоредба на Конституцията, конкретизирана и в чл.4, ал.2 от Наказателния кодекс, за мен няма никакво съмнение, че договорът между Република България и Република Турция за трансфер на осъдени лица в частта му относно възможността български граждани да бъдат предавани на турската страна не съответства на Конституцията.
III. Интерес представляват становищата на Министерския съвет и на Министерството на правосъдието, които по косвен начин признават противоречието на договора с чл.25, ал.4 от Конституцията.
Министерският съвет в писменото си становище, приложено към делото, казва: "основание за такъв отказ, направен от нашата страна, когато България е "осъдила държава", ще бъде чл.25, ал.4 от Конституцията, няма да се стигне при прилагане на договора до нарушение на конституционната забрана гражданин на Република България да бъде предаван на друга държава".
Министърът на правосъдието казва: "Текстът на чл.7 гласи, че трансфер на осъденото лице може да бъде отказан, когато то е гражданин на осъждащата държава. Тази хипотеза ще се тълкува от българска страна във връзка с чл.25, ал.4 от Конституцията, съгласно който гражданин на Република България не може да бъде изгонен от нея или предаден на друга държава. Ето защо компетентният орган ще бъде задължен да отказва винаги предаването на лице с двойно гражданство на турската страна... българската страна винаги ще отказва тяхното предаване съгласно нормите на Конституцията".
От становището на Министерския съвет и Министерството на правосъдието ясно личи, че те стоят на позициите на Конституцията и ще прилагат чл.25, ал.4, а не договора в тази му част. Следователно тези два висши органа на изпълнителната власт виждат и признават противоречието между Конституцията и договора. И двата органа заявяват, че няма да предават български граждани ( вкл. и тези с двойно гражданство ) на турската страна. Така се поставя следващият въпрос. Защо българската страна сключва такъв договор относно предаването на осъдени български граждани на турската страна, след като няма да спазва тази клауза, позовавайки се на Конституцията?
Един международен договор се сключва, за да се изпълнява, а не след това да се търсят аргументи от вътрешното законодателство за неговото неизпълнение. Тезата на Министерството на правосъдието, че тази клауза е единствено в наш интерес, защото при аналогичен случай българската страна може да поиска от турската предаване на свой гражданин, е юридически невярна и звучи наивно. Правният режим на гражданството в Република България и Република Турция е решен по съвсем различен начин. Как си представя Министерството на правосъдието едни междудържавни отношения, при които българската страна , въпреки сключения договор , "винаги ще отказва" предаването на свои граждани, позовавайки се на чл.25, ал.4 от Конституцията, а ще иска от турска страна да й предава свои граждани?
Разбирам деликатното положение на сегашното правителство да вземе отношение по международен договор, сключен от предишното правителство. Изходът от деликатното положение правителството вижда в това, че винаги ще отказва на турската страна предаването на български граждани на основание чл.25, ал.4 от Конституцията. Но това е временен изход, който не решава проблема, защото правителствата и министрите се сменят и няма никаква гаранция, че следващите ще поддържат такова становище. Освен това договорът не предвижда юридическа процедура за спазване на конституционните изисквания при предаването на осъдени български граждани на турската страна. Съгласно чл.18 "компетентните органи за изпълнение разпоредбите на този договор за Република България са Г лавна прокуратура и М инистерство на правосъдието".
Актовете на Главна прокуратура и Министерството на правосъдието при евентуално предаване на български граждани на Република Турция не подлежат на конституционен контрол (вж. чл.149 от Конституцията). Следователно получава се така, че има ясна и недвусмислена забрана за предаване на български граждани на чужди държави (чл. 25, ал. 4 от Конституцията ) . От друга страна, договорът позволява предаването на български граждани на Република Турция.
Конституционният съд по необясними за мен причини не постанови това несъответствие въпреки задължението си, произтичащо от чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията. Това несъответствие между договора и Конституцията се признава както от Министерския съвет, така и от Министерството на правосъдието. Конституционният съд обаче реши, че в зависимост от конкретния случай органите, натоварени с изпълнение на договора, могат да нарушат чл.25, ал.4 от Конституцията по "хуманитарни съображения". В други случаи, когато те преценят, че няма такива "хуманитарни съображения", да се позоват на Конституцията и да отказват предаването на български граждани.
Такъв "двоен стандарт" е не само юридически неиздържан, но и политически незрял. В междудържавните отношения действат редица фактори от политическата реалност, вкл . и в областта на предаването на граждани от една държава на друга. И днешната политическа реалност е пълна с такива примери, ако искаме да я видим. Изходът е само един - спазване на Конституцията, която поне като юридически акт защитава нашия суверенитет и юрисдикцията на нашата държава.
IV. Конституционният съд, за да обоснове решението си, приема, че в "Разпоредбите на чл.25, ал.4 от Конституцията са намерили израз две основни идеи. Първата е защита на националния суверенитет, а втората - защита правата на човека". Едно такова тълкуване на конституционна норма не може да бъде споделяно, въпреки че звучи твърде привлекателно и хуманитарно.
Първо, конституционният текст е пределно ясен и категоричен: "Гражданин на Република България не може да бъде изгонен от нея или предаден на друга държава." Нормата е императивна и самата тя решава баланса на националния суверенитет, българската юрисдикция и евентуално другите последици. Ако законодателят е искал да каже друго, би формулирал волята си не като императивна норма. Междув прочем нашето разрешение не е единственото в конституционната практика. Примерно Конституцията на Германия изрично забранява предаването на свои граждани на чужда държава (чл. 16, ал. 2). Неслучайно и Конвенцията на Съвета на Европа за трансфер на осъдените лица, на която неправилно се позовават Министерският съвет и две комисии на Народното събрание, не предвижда държавите да предават на други държави свои граждани.
Второ, Конституционният съд набляга на "защитата на правата на човека". Щом се набляга на "правата на човека", Конституционния съд беше длъжен да посочи кои неговите права биха се нарушили? По този въпрос няма нито ред. И неслучайно, защото не се нарушава никакво "право на човека". Правата на гражданите са дадени в Конституцията ( основно в глава втора ) и са посочени изрично случаите, когато те могат да бъдат ограничавани (чл.56 от Конституцията ) . Тези права, които безспорно трябва да бъдат гарантирани, са посочени не само в Конституцията, но и в международните договори и във вътрешното ни законодателство. Конституцията, международните договори, по които България е страна, вътрешното ни законодателство, не дават право на българската държава, респ. на своя гражданин, да преценява дали да изтърпява наказанието за извършеното от него престъпление по българския Наказателен кодекс в чужда държава.
Затова не споделям едно такова тълкуване на чл. 25, ал. 4 от Конвенцията.
V. В Конституцията е казано, че "сключването на международни договори, които изискват изменение в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения" ( чл.85, ал.3 ) . Тази норма е свързана с чл.149, ал.1, т.4, която оформя конституционната идея на законодателя за задължителния предварителен контрол за конституционосъобразност, осъществяван от Конституционния съд, чиято основна задача е да брани Конституцията.
В конкретния случай чл. 25, ал. 4 изрично забранява български гражданин да бъде предаван на чужда държава. В тази връзка е и чл. 4, ал. 2 от Наказателния кодекс, забраняващ "български гражданин да се предават на чужда държава за съдене или изтърпяване на наказание".
От друга страна, договорът дава възможност да се предават български граждани на турската страна.
Следователно има несъответствие между договора и Конституцията. Народното събрание може да ратифицира договора за трансфер на осъдени лица между Република България и Република Турция единствено след предварителното условие да измени Конституцията съобразно с изискванията на чл.85, ал.3 от Конституцията.
Конституционният съд, като не постанови това несъответствие, дава възможност на Народното събрание да ратифицира международния договор, който противоречи на Конституцията.
Това е опасен прецедент за националния ни суверенитет.
Този договор е сключен от мое гледище без задълбочен предварителен политически и юридически анализ.