Особено мнение на съдията Нено Неновски
Не съм съгласен с решението на съда в частта му, в която се приема, че правото на защита по чл. 56 от Конституцията не е нарушено (вж. разд. II, т. 2 от мотивите). Според мен такова нарушение е налице, което прави решението на Народното събрание (НС) от 30 юли 1993 г. за освобождаване на главния директор на Българска телеграфна агенция (БТА) противоконституционно.
I. Правото на защита по чл. 56 от Конституцията
Конституционният съд (КС) приема в мотивите си, че разпоредбата на чл. 56 установява правото на защита като основно право, което е универсално. То има проявни форми в няколко конституционни норми, но не се изчерпва с тях. Изпитвам удовлетворение от тези положения в решението на съда, тъй като аз съм ги отстоявал досега в две особени мнения - по к.д. № 17/1991 г. (вж. РОКС 1991-1992, с. 20-23) и к.д. № 32/1992 г. (вж. Правна мисъл,1993, № 2, с.115-116). По този начин КС отхвърля разбиранията, че текстът на чл. 56 имал повече идеологически характер, че той, както и някои други конституционни текстове, не можел да има практическа приложимост.
Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията гласи: "Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник." Важно е да се обърне внимание на системното й място. Тя се намира в главата за основните права на гражданите, и то в самия край на поредицата от права. Всъщност, ако оставим настрана чл.57, в който не е формулирано конкретно право, чл. 56 завършва списъка на основните права. (Имам предвид правата в глава втора на Конституцията, без да изключвам възможността да се открият права на гражданите и в други нейни глави).
Очевидно е намерението на конституционния законодател с чл. 56 да установи една гаранция на признатите от него основни права. За това говори характерът, докато останалите права имат материалноправна природа (с някои частични и нетипични изключения, например чл. 32,ал. 2, изр.2).
Правото по чл. 56 от Конституцията има всеобщ и в този смисъл универсален характер. С него разполага всеки гражданин за защита на а) нарушени или б) застрашени негови а) права или б) законни интереси. Това означава, че интересът, който стои в основата на това субективно конституционно право, е очертан много широко - така, че да бъде защитен субектът на права изобщо, да бъде гарантиран той като субект на права в реалните правни отношения. На първо място, правният интерес тук включва в себе си нарушено или застрашено субективно право. Става дума за право, което е признато, юридически закрепено като гарантирана от закона възможност за едно или друго действие, поведение. На второ място, той включва всеки нарушен или застрашен законен интерес - това е интересът (благо, ценност) на личността, който не е опосреден от (не е скрепен със) субективно право, но е пряко защитен от закона. И субективното право, и законният интерес трябва да имат за субект субекта на защитното право. Те трябва да бъдат негови права и законни интереси. Правото по чл.56 е типично лично гражданско право.
Като конституционна разпоредба чл. 56 се отнася най-напред до закрепените в Конституцията права и интереси на гражданите. Както отбелязах, системното й място издава волята на конституционния законодател да формулира с чл. 56 гаранция на изброените вече основни права. Но от това съвсем не следва, че като основание за упражняване на правото по чл. 56 трябва да е налице нарушаване или застрашаване само на конституционно право или на конституционно признат интерес на гражданина. В текста на нормата (на хипотезиса й) се говори за права и законни интереси изобщо. Правата и законните интереси образуват системно единство, независимо от това, в какъв законов източник те са записани. Конституционната уредба на правата и интересите на личността, без да губи прякото си действие, намира своето развитие в обикновения закон. Не е логично да се изключат от защита формулираните в обикновен закон права и интереси. Основното право по чл. 56 е гаранция и на неосновни права на гражданите.
И, накрая, правният интерес от използване на правото на защита ще присъства не само в случаите, когато е извършено посегателство срещу правото или законния интерес, но и в случаите, когато те са поставени под реална заплаха. Целта е - при тази втора хипотеза ("застрашени") - чрез правото на защита гражданинът да може да предотврати още в начален момент развитието на нещата, при което ще бъдат потъпкани правата и интересите му с всичките вредни за него последици.
И така, всеобщността на правото на защита по чл. 56 се очертава не само с оглед на субекта му (всички граждани), но и на основанията и предпоставките на възникването му ( всички права и всички законни интереси - нарушени или само застрашени ). Основанията или предпоставките са въпрос на факт - нарушение или заплаха на съществуващо право или на съществуващ законен интерес. От друга страна, правото и законният интерес могат да се разглеждат и като обект на правото на защита.
Правото на защита по чл. 56 от Конституцията не се отнася само до съдебния процес. Това е друг важен аспект на всеобщия му характер. Творците на Конституцията са изразили тази идея с второто изречение на разпоредбата: "В държавните учреждения той (гражданинът - Н.Н.) може да се явява и със защитник". Идеята е в унисон едновременно с ценностите на правната класика ( една от тях е изискването да се изслушва и засегнатата страна) и с модерното правно мислене за правата на човека. Правото на защита исторически възниква и се утвърждава в съдебния процес, но постепенно то става елемент на всеки нормативно уреден процес, в който се подлагат на обсъждане и оценка действията на конкретна човешка личност, щом това обсъждане и оценяване може да доведе до неблагоприятни за нея резултати. Вярно, правото на защита е преди всичко право на съдебна защита или на защита в съда, но не се свежда до съдебната защита. Ярко доказателство за това е омбудсманът - форма на защита на правата, съществуваща наред (и във взаимодействие) със съдебната форма (наказателноправна, административноправна, гражданскоправна).
Заслужава отбелязване това, че според чл. 56 гражданинът има право да се явява и със з ащитник . "Защитник" е понятие по-широко от "адвокат". В ролята на защитник може да се яви, например, настойник или попечител. И в това прозира стремежът да се осигури не само най-ефективна, но и най-достъпна, вкл. и най-елементарна при нужда, защита на гражданските права.
Нормата на чл. 56 се намира в органична връзка с други конституционни норми, които са нейна конкретна проява - чл. 30, ал. 4 и 5; чл. 32, ал. 1, изр. 2; чл. 120, ал. 2; чл. 122. Това са норми, в които се урежда правото на защита не изобщо, а в определена област (съдебна) или във връзка с конкретно материално субективно право или конкретен законен интерес (чест, достойнство, добро име), урежда се точно определен вид защита (адвокатска). Това са, да повторя, частни прояви на разпоредбата на чл. 56 и затова те не я изчерпват. Тя остава да бъде приложима в случаите, когато: а) посочените норми не съвпадат по "състав" с нея и не могат да осигурят надлежна защита на обекта, до който се отнасят (например, по чл. 32, ал. 1 правото на защита ще се прояви при посегателство , т.е. при нарушаване на дадено благо, докато това право по чл. 56 действа и при заплаха ; б) за дадени права и законни интереси изобщо не са предвидени (най-често поради несъвършенство и непълнота на законодателството) възможности за защита. (В последна сметка случаите по б. "б" се обхващат от случаите по б. "а").
Как ще се прояви съдържанието на правилото на чл. 56, с други думи, в какво ще се изрази правото на защита, когато това правило и това право трябва да се осъществяват самостоятелно? Най-общо казано правото на защита предполага: а) да се съобщят на лицето стъпките, които държавният орган предприема срещу него (във връзка с негови действия и с неговия правен статус), в какво се състоят тези стъпки, какъв е техният предмет, в какво лицето се обвинява (укорява), ако е такъв случаят; б) да се предостави на лицето възможност да се запознае със становището на държавния орган, който се занимава с неговия случай; в) да се предостави на лицето възможност, ако то пожелае това, да изложи в някаква форма (устна, писмена) своето становище; г) да представи в подкрепа на становището си доказателства; д) становището и доказателствата, ако са представени в определения срок, да бъдат взети предвид (органът да се запознае с тях) преди постановяване на решението; е) в държавните учреждения гражданинът да може да се яви и със защитник - той ще го подпомогне да се ориентира и да се защити във връзка с обстоятелствата, набелязани в предходните букви.
Бихме могли да допълним характеристиката на основното право на защита по чл. 56 от Конституцията така:
първо, разпоредбата на чл. 56 действа заедно (във връзка) с други норми на Конституцията и закона (или други конституционни и законови норми действуват заедно, във връзка с нея), но тя може да действува и самостоятелно , като последна защитна възможност, щом други не са предвидени;
второ, разпоредбата на чл. 56 задължава обикновения законодател да предвиди защитни възможности - процесуални по характер - за различните права и законови интереси; в правовата държава процесуалните гаранции на правата на човека и гражданина имат първостепенно значение, което за личността може да се окаже практически по-важно от значението на самите права;
трето , разпоредбата на чл. 56, като конституционна повеля, задължава правоприложителя: най-общо - да уважава и спазва строго всички предвидени в правната система форми на защита на правата; конкретно - когато възникнат условията за пряко прилагане и самостоятелно действие на разпоредбата, държавният орган има задължението да осигури определена форма на защита. В съществуващо правно отношение основното право на гражданина на защита придобива битието на субективно право на гражданина, на което съответства юридическо задължение на даден държавен орган (длъжностно лице).
Защитата на правата и законните интереси на личността е тяхна юридическа гаранция. Тя придобива значение на принципно конституционно изискване към законодателя и правоприложителя, произтичащо от основните идеи и начала на Конституцията (преамбюл, абз. 3; чл. 4, ал. 2). В конкретните жизнени правни ситуации тя трябва да се прояви и като конкретна правна гаранция на конкретно право. В такива случаи разпоредбата на чл. 56, чиято конкретизация и проява са чл. 30, ал. 4 и 5, чл. 32, ал. 1 и др., сама се оказва конкретизация и проява на най-общи и основни конституционни идеи и начала.
Идеята за формулиране на основно право на защита на правата и свободите на човека и гражданина не е чужда на някои конституции. Тя е изразена например, в чл. 61 на Конституцията на Русия: "Всеки има право да защитава своите права, свободи и законни интереси по всички начини, които не противоречат на закона". Същата идея е запазена и в чл. 44 на проекта за Конституция на Руската федерация (редакция от 26 юни 1993 г.).
II. Нарушението в разглеждания от Конституционния съд случай
На генералния директор на БТА не е било осигурено правото на защита. Предварителният въпрос обаче е: Кое негово право или кой негов законен интерес са били нарушени или застрашени? Според мен са били най-малко застрашени неговата чест, достойнството му и доброто му име.Това са основни блага и ценности на гражданите, гарантирани от Конституцията - чл. 32, ал. 1, изр. 2.
На 21 юли 1993 г. 18 народни представители внасят проект за решение за освобождаване и избиране на главен директор на БТА. В мотивите към проекто-решението, с което започва и процедурата в НС по освобождаването на генералния директор, се съдържат следните твърдения:
- Иво Инджев (И.И.) "в качеството му на длъжностно лице системно и открито изразява в различните средства за масово осведомяване отрицателното си отношение към държавните институции и най-вече към президента и правителството";
- ръководената от И.И. БТА е правила "тенденциозни опити за дезинформация", давала е гласност на невярна и умишлено преиначена информация". Сочат се някои факти на разпространяване, предимно в чужбина, на "тенденциозно селектирана и манипулирана информация, която умишлено и на практика сериозно злепостави и компрометира... сегашното правителство". Освобождаването на И.И. се мотивира още и така: "недопустимо е БТА да подбира и поднася всевъзможни антибългарски и хулещи нашата страна публикации..., с което поставя на сериозно изпитание отношението на Република България с други страни" (дава се пример).
"Отрицателно отношение към държавните институции и най-вече към президента и правителството", "тенденциозни опити за дезинформация", "невярна и умишлено (!) преиначена информация", подбор и разпространяване на "антибългарски и хулещи" страната публикации и др. - не са нужни усилия, за да се види, че тези твърдения са в състояние да засегнат отрицателно честта, достойнството и доброто име на главния директор. Не може да бъде оценено положително длъжностно лице, което умишлено и тенденциозно разпространява и организира разпространяването на клеветническа информация за държавата и нейните институции. Нещо повече - такива действия, ако се докажат, могат да покрият състава на някои престъпления по служба, а евентуално да породят отговорност и за клевета от длъжностно лице.
Не би могло да се спори, че лицето, обвинено в извършването на такива действия, има интерес да ги опровергае, да изложи становището си относно тяхната истинност. Обвиненията са публични, те се поддържат официално в парламента (комисия и пленум), разпространяват се в пресата, обрасли с допълнителни предложения и твърдения (за финансови нарушения в БТА, например). Ако това лице се смята за оклеветено, то би могло да защити правата си в един наказателен или граждански процес. Но чл. 56 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията му откриват възможността за защита и в хода на процедурата за освобождаването му от длъжността главен директор на БТА. Това е също правно организиран процес, в рамките на който е поставен на изпитание статусът на лицето, и то трябва да има възможност да се защити в някаква форма. Още повече, че обвиненията се поддържат в парламента - най-открития висш държавен орган. Всъщност от това следва и друго - обвиненият в парламента гражданин (не народен представител!) на практика няма възможност да се защити другаде. Народните представители, които издигат и поддържат обвиненията срещу него, са наказателно неотговорни (чл. 69 от Конституцията), а възможността за търсене на гражданскоправна отговорност за вреди по пътя на установителния иск, макар и да съществува според мен, е твърде съмнителна за реализиране.
При това положение не трябва да има съмнения, че правото на И.И. на защита е приело реална форма на субективно право в съответно реално правно отношение (правното отношение по освобождаването му), и че това не е било уважено. Върху това е било привлечено вниманието на НС, но напразно (вж. стенограмата от заседанието на 30 юли 1993 г., изказване на В. Василев).
Правото на защита в динамичната му форма (като субективно право) е възникнало още с внасянето на проекто-решението за освобождаване на главния директор на БТА. То е трябвало и е можело да се изрази по различен начин: уведомяване на И.И. за внасянето на проекто-решението и за предстоящите действия във връзка с него, изслушване в парламентарната комисия или предоставяне на възможност в даден срок да представи писмено становище с доказателства, евентуално изслушване в пленарно заседание и др. Правото на защита е лично право и от неговия субект зависи да се възползва или не от него, да го упражни или не в определена форма. Държавният орган е длъжен да създаде възможност за това. Задължението на държавния орган се изразява първоначално и елементарно в това, да уведоми засегнатото лице, че ще се обсъжда въпрос относно неговото правно положение. И тъкмо това не е направено. Не бих твърдял, че НС в лицето на негов орган е било длъжно да организира защитата на И.И. Това е работа на самия заинтересуван. Но че то е било длъжно най-малко да го уведоми, не се съмнявам. А след това, ако засегнатият пожелае да изложи становища (с доказателства), да не му се пречи да стори това.
Пита се, коя точно разпоредба е нарушена. Мисля, че това са разпоредбите на чл. 32, ал. 1, изр. 2 и чл. 56. В чл. 32, ал. 1, изр. 2 трябва да разграничим три елемента: а) чест, достойнство и добро име; б) посегателство; в) право на защита.
Честта, достойнството и доброто име са лични блага (ценности). Конституционната норма ги гарантира сами по себе си. Би могло да се каже, че по същество в нормата е формулирано право на чест, достойнство и добро име. По-точно обаче е другото гледище: право (и съответно субективно право) на чест и пр. изрично не е формулирано, изрично е формулирано само правото на защита на честта и пр. Следователно намираме се пред непосредствено гарантирано (защитено) лично благо (ценност), т.е. пред законен интерес - понятие на чл. 56 (също на чл. 57, ал. 2 и чл. 117, ал. 1). (Абстрахирам се от въпроса за закрепването на тези блага и на законово равнище, в наказателното право например).
Посегателството върху законния интерес (ако се приеме, че е право-върху обекта на правото) може да се изрази в активни действия, които реално го нарушават или застрашават. От фактическа страна това е било налице, поне що се отнася до втората хипотеза - застрашаване. Става дума за застрашаване така, както това приема засегнатият, а не за действителното състояние на нещата, което трябва да се установи като резултат (решение) от завършването на процедурата. И все пак, "посегателството" по чл. 32, ал. 1 е хипотеза в по-голяма степен съответстваща на хипотезата за нарушаване, отколкото на хипотезата за застрашаване в чл. 56.
Правото на защита в чл. 32, ал. 1 е процесуално по своя характер. Такова е то и по чл. 56. Но докато съдържанието на чл. 56 се изчерпва с процесуалното основно право, съдържанието на чл. 32, ал. 1 включва освен процесуален елемент, още и материалноправен елемент - правно признато благо (блага), което би могло да се изтълкува като материалноправен интерес (при друго тълкуване - като основно материално право).
Връзката между чл. 32, ал. 1, изр. 2 и чл. 56 е пряка. В чл. 32 е закрепен законният интерес, чието нарушаване или застрашаване трябва да съществува, за да е приложим чл. 56. Ако се приеме от фактическа страна, че истинско посегателство няма, че има само заплаха, тогава ще бъде приложимо правото на защита по чл. 56. Ако обаче се допусне, че И.И. е имал основание да приеме твърденията спрямо него като "посегателство" върху честта, достойнството и доброто му име, ще бъде в сила и правото му на защита по чл. 32, ал. 1, което не изключва и действие на правото на защита по чл. 56. Той се нарушава при всяко положение.
III. За някои аргументи в мотивите на съда
1. Неправилно се следва същата логика на доказване, каквато е възприета в разд. II, т. 1: публичният акт не навлизал в лична сфера , не засягал личните права и интереси на лицето. Ако в т. 1 на разд. II се поддържа правилно, че НС се занимава с поведението и със задълженията на И.И. като длъжностно, а не като частно лице, поради което няма място за позоваването от негова страна на чл. 39, ал. 2 и чл. 40, то в т. 2 вече става дума за нещо по-различно - за нарушено процесуално, а не материално право. Става дума за нарушено процесуално право на защита, което присъства винаги, по-точно може да стане актуално (като субективно право) винаги, когато се предприемат действия, засягащи по някакъв начин правния статус на гражданина или негови лични блага. Правото на защита по чл. 56, казахме, е универсално. То е и трябва да бъде на стража на личността при всякакви обстоятелства, освен ако законът изключва това (такава хипотеза обаче е трудно да се приложи).
Освен това - и по принцип - не може да се отрича, че публичноправните актове с индивидуално значение могат да засягат неблагоприятно правата и интересите на гражданите. От това е изхождал конституционният законодател, като е признал правото им да могат да обжалват пред съдилищата такива актове (чл. 120, ал. 2). При това без оглед на предмета на публичноправния (административния) акт, независимо от това, дали актът засяга пряко или косвено положението на гражданина, дали последният е длъжностно лице или не (личните права на гражданите, като правото на живот, телесна неприкосновеност, чест и пр., дори могат да имат засилена защита, ако носителите им са длъжностни лица). Изтъквам това съображение, тъй като решението на НС е по същество акт на администрацията, а не на законодателствуване или на парламентарен контрол. С една дума, от това, че актът е публичноправен и има за цел да реализира публичноправна компетентност, не следва a priori, че той не може да наруши лични права. Такава линия на разсъждение изобщо не е приемлива. В решението си (разд. I от мотивите) КС се занимава с въпроса, кой е компетентен да освободи ръководителя на БТА - Министерският съвет (МС) или НС. Ако беше приел, че това е МС? Тогава щеше да излезе, че ръководителят на БТА ще може да обжалва пред съда. Защото съдът приема за разглеждане такива актове. Впрочем такава е и историята - освободен от МС, ръководителят на БТА отнася въпроса пред Върховния съд, който отменя акта на МС като издаден от некомпетентен орган. Ще се съгласим ли, че правото на защита по Конституция ще може да се упражни при едната компетентност (на МС), а при другата (на НС) то ще остане мъртво?
Възприетата в мотивите позиция не е издържана и от фактическа страна. От данните по делото се вижда, че се е създала обстановка, при която е можело да бъдат засегнати отрицателно честта, достойнството и доброто име на И.И. Изказани са били твърденията за него, които, сами по себе си разпространени, а също като основания на решението на НС, имат неблагоприятно отражение върху личната му репутация. Но освен в този общ (морален) план, твърденията могат да се окажат предпоставка за търсене от него на по-сериозна отговорност за правонарушение. Показателно е, че сам И.И. в становището си до КС, за разлика от подателите на искането, признава компетентността на КС да решава случая и изтъква съвсем други основания за противоконституционност на оспорения акт. Те са изцяло лични. Той заявява по-специално, че за него е важно не толкова дали е освободен от заеманата длъжност, а защо и как е освободен. Той, вижда се, се чувства засегнат от изтъкнатите срещу него твърдения, които са били приети като основания на акта, и от начина, по който е протекла процедурата по освобождаването му - обвиняват го в сериозни нарушения, обсъждат действията му публично, но от мнението му не се интересуват.
За отбелязване е, че решението в този му пункт не е лишено от известна непоследователност. Признава се, че освобождаването на конкретна личност от определена длъжност, вкл. и с акт на НС, има неизбежни отражения в личен план, но се заявява, че тези последици не са равнозначни на засягане на права. Изглежда се приема, че последиците са само морални. Забравя се за опасността да се пренебрегнат правно защитените блага и ценности (законни интереси) на личността, за които се спомена вече. Приема се, че за титуляра й (главния директор на БТА) публичната функция носи и последици, подобни на трудовите отношения по Кодекса на труда, но тази мимоходна мисъл се изоставя, за да се следва разбирането за "изцяло публичноправния характер" на породеното от акта на НС правоотношение. Какви се все пак тези последици, подобни на трудовите правоотношения? Значи актът на НС има и такъв страничен правен ефект. Защо да не може да има и други? (В хода на лутанията около освобождаването на И.И. той първоначално е бил освободен със заповед на министър-председателя от 3 юни 1993 г., в която е записано: "На лицето да се изплатят полагащите се обезщетения по Кодекса на труда". Пита се: Няма ли решението на НС като акт на администрацията, наред с другото - и основното, - и чисто трудовоправни последици!)
2. Мотивите са пронизани от разбирането, че в целия процес по освобождаването на главния директор на БТА отсъства правният му интерес от упражняване на правото на защита. Актът, който се оспорва, бил разположен изцяло в публичноправната сфера и не навлизал в частната сфера. При това положение правото на защита би било право "само за себе си", или, както някои средства за осведомяване представиха становището на съда, би било "самоцелно".
Първо. Интересът на главния директор на БТА от упражняване на правото на защита е възникнал още с внасянето в НС на проекто-решението за освобождаването му, от мотивите на което се вижда, че неговите права се засягат, или ще се засегнат неблагоприятно. Ако И.И. не е имал интерес, защо КС му признава такъв интерес и го конституира като "заинтересувана" страна по делото? Тук се очертава твърде слабо място в решението на съда! Ако приемем логиката на мотивите на съда, според която правото на защита не е имало място в процеса на вземане на решението за освобождаване и, допуснато да се упражни, би било само за себе си, самоцелно, безпредметно, ще трябва да приемем също, че и в конституционния съдебен процес няма личен интерес вън от публичния интерес, няма място и правото на защита. Защо КС проверява конституционността на решението на НС като публичноправен акт. Това, че отношението е публичноправно, остава меродавно и за производството пред КС. Защо тогава КС приема, че при вземане на решението И.И. не е могъл да бъде заинтересувана страна, а в конституционното съдопроизводство той вече е такава със своето право на защита? Любопитно е, че конституиран като страна в производството пред КС, освободеният бивш главен директор на БТА представя становище, с което съдът твърде обстойно се занимава, като му посвещава повече от половината от текста на своя акт. И по един пункт от което петима съдии застават на особено мнение...
Второ. Вярно е, че правото на защита по чл. 56 (и чл. 32, ал. 1) не се осъществява само за себе си в смисъл, че то е средство за защита на някакво друго право или на някакъв законен интерес. Че не се "осъществява" само за себе си е вярно, но че "съществува", че е "на разположение" на даден субект само за себе си е също вярно. В определена (не във всяка!) ситуация гражданинът разполага с него a priori. То е априорно, самоцелно поне що се отнася до един минимум - уведомяването. Гражданинът след това сам ще прецени, дали се засягат негови лични права и законни интереси, за да предприеме стъпки в своя защита. Признаването на това право (и на други права) за формални и априорни в определен аспект е начин за раздяла със старото мислене относно правата на човека и гражданина.
3. НС, твърди съдът в мотивите си, е компетентният орган за вземане на решението, то е упражнило своето правомощие, което "не е в зависимост от други условия, предвидени в Конституцията или в закон". То е изразило суверенна воля. "Да се упражни защита срещу тази воля, означава тя да бъде отблъсната, да й се попречи да се изяви". Но в случая това не може да стане, тъй като волята "се е зародила у самия орган (НС - Н.Н.), неин източник не е външен субект". Този подход към правото на защита го обезсмисля. А и не може да се приеме за верен по същество.
Първо. Не е вярно, че НС в случая не е било обвързано от каквито и да е условия. То е било обвързано от правото на защита. Упражняването на правомощието не трябва да се съпровожда с накърняване или застрашаване на лични права. Принципът е: публичната власт не може да се упражнява недемократично. Макар и носител на публична функция, ръководителят на националната институция не губи личните си права. Тяхната закрила дори се оказва в някои случаи засилена. Стоящият над длъжностното лице властен орган може да упражнява компетентността си, само зачитайки личните му права и законните му интереси.
Правилно се отбелязва в мотивите, че липсата на правила за "надлежен процес" не е пречка НС да приеме такива. Когато се е развивал "процес" за снемане на имунитета на народен представител, НС винаги е спазвало неписаното правило да чуе и неговите защитни съображения. Не е по-различно положението и в случаите, когато НС се произнася върху действията на граждани, които не са народни представители, и взема решения, които имат за тях важно правно, политическо и морално значение. Що се отнася до това, че процедурните правила за приемане на решенията на НС не предвиждат участие на външни лица, може да се отбележи следното. Процедурата не изключва такова участие. Член 80 от Конституцията предвижда хипотеза, при която длъжностни лица и граждани могат да бъдат задължени да се явят пред парламентарните комисии. Ще бъде некоректно спрямо духа на Конституцията да приемем, че тя предвижда задължение за явяване, но изключва възможност за явяване с оглед на реализиране на някакво право на гражданите. Правилникът за организацията и дейността на НС предвижда възможност за приемане на вътрешни правила на постоянните комисии, които да уреждат взаимоотношения с трети лица (експерти и други) (чл. 20, ал. 2). Практиката познава изслушване на "външни" лица и в комисиите, и в пленума на НС (директор на Агенцията за чуждестранна помощ, директор на Националната следствена служба).
Второ. Защитата (и правото на защита) се упражнява не срещу формирана, а срещу формираща се воля. Тя има за цел не да "отблъсне" тази воля, а да повлияе върху нейното съдържание, не "да й се попречи да се изяви", а да се направи така, че тя да се изяви с определено, повече или по-малко благоприятно за носителя на правото на защита съдържание. "И основателното възражение не може да замести основанията, върху които разглежданият публичноправен акт се гради", се твърди в мотивите. Но възраженията в рамките на защитата имат смисъла си не като актът е приет, а преди това. Те трябва да окажат въздействие върху този, който избира основанията на акта. Да се приеме, че отнапред се знае какво ще реши оправомощеният орган и какви ще са окончателно приетите основания на решението му, поради което и защитата не би променила нищо, значи тя (и правото на защита) априорно да се обявят за безпредметни.
Трето. Волята на органа (негов субстрат са хора, човешки личности) се заражда у самия него, но това не е резултат на самозараждане ! Тя се заражда поради обстоятелства, стоящи вън от субекта. Тяхното възприемане и оценяване по определен начин води до формиране на воля и като неин резултат и израз - до акта на органа. Защитата има мястото си в този процес на формиране на волята. Тя трябва да установи благоприятните за даденото лице обстоятелства или благоприятните за него оценки на обстоятелствата, които ще детерминират волята на решаващия орган. По този начин тя съдейста и за обосноваността на правните актове.
4. Някои, за да мотивират тезата си, че чл. 56 не дава никакви права на И.И. при освобождаването му от НС от длъжността главен директор на БТА, противопоставят следното възражение: Какво би се получило, ако всеки служител от държавната администрация (например, заместник-министър), заварен от ново правителство и освободен поради смяна на правителствения екип, започне да иска да бъде изслушван и пр.? Смяната се прави "в интерес на службата" и никаква защита не се полага.
Очевидни са различията обаче между посочения пример и казуса, който ни занимава. Съвършено правилно в мотивите на решението на КС се правят уговорки в смисъл, че главният директор на БТА не е със статус на обикновен държавен служител. Правилно се казва, че § 6 от пеходните и заключителните разпоредби на Конституцията е равнозначен на първата част на чл. 84, т. 8 от Конституцията, което ще рече, че в случаи като дадения НС влиза в отношение (по избиране, освобождаване и пр.) с ръководители на централни държавни институции (някои от които със статут на "национални институции"). Това са държавни служители-ръководители, шефове на институцията (ведомството). Те самите оглавяват екип. Ако говорим за главния директор на БТА, той не е държавен служител по смисъла на чл. 116, ал. 1 от Конституцията. Спрямо него не може да се упражнява дисциплинарна отговорност. Самият той не е подчинен на изпълнителната власт и др. Той отговаря за националната институция пряко пред парламента - единствено възможно място, където може да направи предложения, да даде обяснения и пр. Друго е положението на някои от служителите в правителствената администрация, които постъпват на служба при условието, че при евентуална смяна на правителствения екип могат да бъдат освободени. Правото на защита, както посочихме, може да се реализира по различен начин в съответствие с различните уредби в различните правни отрасли. Най-разпространена е юрисдикционната защита. Но тя не е единствената и правото по чл. 56 от Конституцията не се изчерпва с правото на съдебна защита.
* * *
С особеното си мнение изразявам убеждението, че Народното събрание, щом е натоварено да избира и освобождава ръководители на национални институции и на други ведомства - една дейност поначало неприсъща на парламента - трябва да го прави по правилата на демокрацията, в рамките на процедура не по-малко демократична от съдебната процедура.