Особено мнение на съдията Тодор Тодоров
1. По чл.38, ал.2 ПОДНС
По силата на чл.38, ал.2 ПОДНС пряко предаване на пленарно заседание по Българската национална телевизия се извършва само с решение на Народното събрание. В решението си Конституционният съд прие, че тази разпоредба не е противоконституционна. Според съда конституционното право на информация по чл.41, ал.1 от Конституцията е гарантирано от разпоредбата на чл.38, ал.1 ПОДНС. Там се предвижда, че всички пленарни заседания на Народното събрание задължително се излъчват по Българското национално радио на определена честота за цялата страна.
Не споделям това разбиране. Конституционната норма на чл.41, ал.1 изрично разпорежда, че "Всеки има право да търси, получава и разпространява информация". Ограниченията на това право са упоменати изрично във второто изречение на чл.41, ал.1 от Конституцията и са обусловени от необходимостта да се защитят правата и доброто име на другите граждани, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.
Основното право на всеки гражданин да търси, получава и разпространява информация за дейността на народните представители в най-голяма степен се реализира чрез средствата за масова информация, включително и Българска национална телевизия. Това право е с особена стойност за утвърждаването на конституционните демократични ценности. Народното събрание осъществява съдбовни за всеки български гражданин и за цялата страна функции, поради това неговата дейност трябва да е прозрачна за гражданското общество. Пълната и точна информация е един от елементите, които осигуряват на това общество възможността за контрол върху избраните от него представителни органи. От друга страна, Народното събрание е само един от конституционно установените органи, посредством които българските граждани осъществяват държавната власт. Конституцията не познава ограничения на правото на информация нито с оглед на субекта, за когото тя се отнася, нито с оглед на вида и начина на получаването и разпространяването й. Ето защо разпространяването на информация чрез радиото не е аргумент за ограничаването на информацията чрез образ и звук. В условията на демократично общество информацията за дейността на Народното събрание и народните представители трябва да бъде достъпна в най-голяма степен за всеки български гражданин. Всяко ограничение извън изрично посочените в Конституцията накърнява правото на информация в неговата пълнота и е противоконституционно по своя характер. Ето защо разпоредбата на чл.38, ал.2 ПОДНС, която въвежда решението на Народното събрание като условие за пряко предаване на пленарните заседания, противоречи на чл.41, ал.1 от Конституцията.
Допълнителните доводи за липсата на финансови и материално-технически възможности на Българска национална телевизия да отразява пленарните заседания имат фактически характер и са без правно значение. Правото да се търси, получава и разпространява информация не е задължение. Конституцията гарантира това право на българските граждани, а неговото упражняване, включително чрез Българска национална телевизия, ще се осъществява тогава и доколкото това е фактически възможно.
2. По чл.59, ал.3 ПОДНС
Конституционният съд приема, че правото на информация не се ограничава с този текст, тъй като средствата за масова информация могат да поискат разпечатки от гласуването от ръководствата на отделните парламентарни групи.
Това разбиране на съда не може да бъде споделено. Правото на информация на всеки български гражданин и на средствата за информация кореспондира на задължението на Народното събрание да предоставя необходимата информация. Ръководствата на парламентарните групи не са правно задължени да изискват и предоставят компютърни разпечатки на журналистите. Освен това са възможни случаи, когато политическите интереси на всички парламентарни групи за ограничаване на информацията съвпадат. Ако те откажат да предадат компютърни разпечатки на средствата за масова информация, информацията за явното гласуване в пленарна зала ще остане скрита за обществото. Явното гласуване на практика остава тайно за обществото.
От друга страна, следва да се има предвид, че демократичното, гражданско общество не се изчерпва с парламентарно представените политически сили. Правото на информация е право на всеки български гражданин. Неговото упражняване не може да бъде поставяно в зависимост от добрата воля на ръководствата на парламентарните групи. Противната разпоредба на чл.59, ал.3 ПОДНС е противоконституционна и ограничава правото на българските избиратели да се информират за начина, по който са гласували избраните от тях народни представители.
Допълнителният аргумент в решението на съда за "техническа и реална" невъзможност да се осигури разпечатка за всеки български гражданин или юридическо лице изглежда остроумен, но е без правно значение. Фактическата възможност за финансово осигуряване може да се осигури в друг план, например като се въведе заплащане за предоставяните разпечатки. Аргументът обаче е по-скоро теоретичен и съчинен от съда, тъй като при масов интерес от конкретна разпечатка е достатъчно тя да бъде публикувана в някой вестник.
3. По чл.79, ал.2 ПОДНС, относно израза "основни"
Въпросът засяга питанията, които всеки народен представител може да отправи към Министерския съвет или негови членове в рамките на парламентарния контрол. Докато Конституцията говори само за право на питания (чл.90, ал.1), разпоредбата на чл.79, ал.2 ПОДНС ограничава това право само до питания по "основни въпроси".
Конституционният съд не открива противоречие в това различие. Според него тази редакция е възприета "с оглед на ефективната работа на парламента" и не лишава от "възможност народният представител да зададе актуален въпрос".
По мое мнение разпоредбата на чл.79, ал.2 ПОДНС е противоконституционна. Конституционно гарантираното право на питане на народния представител съществено се различава от правото на актуален въпрос. Това са два различни института на парламентарна процедура с различни цели и правни последици. Предназначението на актуалния въпрос е единствено получаването на определена информация от народния представител, който е задал въпроса, както и от обществото. С получаването на отговора функцията на актуалния въпрос се изчерпва. Актуалният въпрос винаги завършва само с отговор - устен и/или писмен, и отговорът изчерпва правния ефект на въпроса.
Различно е предназначението на питането. То има характер на средство за контрол и решаване на определени проблеми. Чрез питането се институционализира в демократична парламентарна процедура съвместяването на дискурсивно формиране на мнение със своевременно приемане на решение, притежаващо задължителна сила. Неговият правен статут, независимо от теоретичноправните квалификации и терминологични различия, е доразвит в нормата на чл.90, ал.2 от Конституцията в посока към класическата парламентарна интерпелация. С това се подчертава значението, което му се отдава. По силата на тази норма "По предложение на една пета от народните представители по питането стават разисквания и се приема решение". Следователно, ако народните представители преценят, че питането е по основен, същностен проблем, те могат да предложат разисквания. Предназначението на питането може да бъде предизвикване на разисквания и приемане на решение. Решението е акт на Народното събрание и правните последици от приемането му могат да бъдат с важно обществено и политическо значение.
Отделен е въпросът, който не е предмет на това дело, доколко е конституционосъобразна разпоредбата на чл.86, ал.1, изр.1 ПОДНС, според която "Народното събрание може да реши да започнат разисквания по питането...". Този текст противоречи на чл.90, ал.2 от Конституцията. Той поставя предложението на малцинството за разисквания и решение по питането в зависимост от волята на парламентарното мнозинство, което може да отхвърли това предложение.
В решението си Конституционният съд не взема предвид, че правото на избор между една от двете процедури - питане или въпрос - Конституцията предоставя единствено на народния представител. Този негов избор не е ограничен от никакви условия. Единствено народният представител е компетентен да прецени дали да отправи питане или актуален въпрос. Ако народният представител разчита на решаване на поставения от него въпрос с акт на Народното събрание, той ще направи питане. С разпоредбата на чл.79, ал.2 ПОДНС това право на народния представител се ограничава, като се въвежда изискването питането да е по "основни" въпроси. Преценката относно това, дали поставеният в питането въпрос е "основен" или не очевидно се предоставя на ръководството на Народното събрание. Ако това ръководство прецени, че питането не е по основен въпрос, народният представител губи правото да предизвика разисквания и да постигне разрешение на проблема с акт на Народното събрание.
Наред с това се лишават другите народни представители от възможността да чуят питането, развито от народния представител, който го поставя. По този начин се осуетява правото на народните представители да направят предложение за разискване по чл.90, ал.2 от Конституцията. Следователно разпоредбата на чл.79, ал.2 ПОДНС е противоконституционна в две насоки: лишава народния представител, поставил питането, от възможността да го развие в разисквания; лишава другите народни представители от възможността да направят предложение за разисквания. Крайният резултат винаги е невъзможността да се постигне решение на Народното събрание по конкретния проблем.
Не е необходимо да се доказва тук неопределеният характер на понятието "основни въпроси". Няма никакво съмнение, че един въпрос в съзнанието на определен народен представител и неговите избиратели може да е основен, а за ръководството на Народното събрание той може да изглежда второстепенен. Ето защо Конституцията не ограничава народните представители в правото им да отправят питания. Разпоредбата на чл.79, ал.2 ПОДНС, която въвежда такова ограничение, е противоконституционна.
4. По чл.105, ал.10 ПОДНС
По силата на тази разпоредба Народното събрание може да отмени дадено разрешение за възбуждане на наказателно преследване срещу народен представител. В този случай наказателното преследване се спира.
Конституционният съд приема, че след като веднъж законодателният орган е разрешил снемането на наказателната неприкосновеност (имунитета) на народен представител, последващата отмяна на това разрешение е противоконституционна намеса в дейността на следствието, прокуратурата и съда.
Това решение на Конституционния съд е неаргументирано и неправилно. На първо място, то не отчита независимостта на Народното събрание в осъществяването на неговите функции и суверенното му право да отменя постановени от него актове . В други конституции, които трудно могат да бъдат упрекнати в незачитане на разделението на властите, този въпрос е решен изрично. Например съгласно чл.46, ал.4 от Основния закон на Федерална република Германия и чл.26, ал.4 от Конституцията на Република Франция, наказателното преследване на депутат въз основа на получено разрешение се преустановява, ако законодателният орган поиска това. Но липсата на изрична уредба в този смисъл в българската Конституция не дерогира общия принцип, според който Народното събрание може да отменя постановени от него актове. При това отмяната на едно решение на Народното събрание може да е наложителна, когато решението е прието поради грешка в оценката на фактическата ситуация или неправилно прилагане на правните норми. Едва ли може да се твърди, че едно такова решение трябва да запази действието си в правния свят и да се прилага.
Освен това сам Конституционният съд в мотивите си по чл.105, ал.9 ПОДНС твърди, че разрешението за задържане на народен представител е "изключително правомощие на Народното събрание, независещо от правомощията на съдебната власт..., от категорията на неговите отменяеми актове". Според него отмяната на веднъж даденото разрешение за задържане не е противоконституционна. Ако съдът е последователен в разсъжденията си, той би трябвало да обяви за противоконституционна и отмяната на това разрешение. Решението за задържане поначало също е в правомощията на съдебната власт и отмяната на едно разрешение за задържане също е намеса в работата на съдебната власт. По мое мнение, щом разрешението за задържане е от категорията на отменяемите актове, същото следва да важи и за разрешението за възбуждане на наказателно преследване. Съдът не е аргументирал противното.
На второ място, Конституционният съд не отчита в решението си по чл.105, ал.10 ПОДНС целта и ролята на института на депутатския имунитет. Този институт е създаден не толкова за защита на отделния народен представител, колкото и преди всичко за гарантиране на независимостта и защита на нормалното функциониране на Народното събрание като висш представителен орган. Наказателната неприкосновеност на народния представител не е създадена като лична привилегия. Тя не зависи от личните качества на депутата, а е функция на особеното му правно положение на представител на "целия народ" - чл.67, ал.1 от Конституцията. Задържането и възбуждането на наказателно преследване са действия, които осуетяват или могат да осуетят изпълнението на представителните правомощия на народния представител. По този начин те могат да застрашат и нормалната дейност на Народното събрание. От друга страна, самият акт на задържане или възбуждане на наказателно преследване срещу народен представител е с отрицателни обществено-политически и морални последици за висшия представителен орган. Липсата на депутатски имунитет би означавала възможност за изпълнителната и/или съдебната власт произволно и свободно да влияе върху състава на Народното събрание, включително върху неговия кворум. Ето защо въпросът за снемане на депутатския имунитет или неговото възстановяване е изключително правомощие на Народното събрание. По този начин се гарантира независимостта на законодателната власт.
Действително наказателната неприкосновеност на народния представител трябва да бъде съгласувана с основните конституционни принципи за равенство пред закона - чл.6, ал.2 и независимостта на съдебната власт - чл.117, ал.2. Тъкмо поради тази причина наказателната неприкосновеност не е абсолютна и снемането й става с разрешение на Народното събрание. Политическата и нравствената отговорност, която носят народните представители, гарантира обосноваността на всеки отказ да се разреши възбуждане на наказателно преследване или на акта, с който се отменя вече дадено разрешение.
Правилното решаване на делото е тясно свързано с характера на депутатския имунитет по чл.70 от Конституцията. Депутатският имунитет е особена относителна процесуална предпоставка (пречка) за възбуждане на наказателно преследване (повдигане на обвинение) срещу определен народен представител. Наличието на депутатски имунитет не позволява възбуждане на наказателно преследване срещу депутат, а ако такова вече е възбудено преди избора му, то наказателното производство следва да бъде спряно до изтичането на мандата. Особеният характер на депутатския имунитет е обусловен от предназначението на института и от правния статус на неговия носител. Срокът на действие на имунитета поначало се определя от мандата на народния представител.
По отношение на неговото действие депутатският имунитет наподобява другите процесуални предпоставки за спиране на наказателното производство - чл.22 от Наказателнопроцесуалния кодекс. Процесуалните предпоставки за спиране на наказателното производство могат да възникнат и след образуване на производството. В този случай то трябва да бъде спряно . Това важи и за отмяната на решението за снемане на наказателната неприкосновеност на народен представител. С отмяната на решението за снемане на имунитета последният се възстановява автоматично и наказателното производство се спира, независимо в каква фаза се намира. То може да бъде продължено след отпадането на процесуалната пречка - ново разрешение на Народното събрание, предсрочно прекратяване на депутатските пълномощия или изтичане на мандата.
Поради изложените съображения оставам на особено мнение.