Становище на съдията Пенчо Пенев
Чувствам се задължен да обясня защо, след като гласувах с особено мнение определението от 17.07.1995 г. за допускане на искането на главния прокурор за задължително тълкуване на чл.120, ал.2 от Конституцията, впоследствие изоставих това свое становище и гласувах за решението по същество така, както е постановено.
От чисто процесуална гледна точка това е възможно, и то е предвидено в чл.25, ал.2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС). Съгласно този текст "съдът може да се произнесе по допустимостта на искането във всяка фаза на конституционния процес". От това следва, че всеки отделен член на Конституционния съд би могъл да промени становището си по допустимостта до приключване на делото. Ако промяната води до изменение на определението на съда, процесуално това трябва да се оформи с ново определение на основание чл.25, ал.2 ПОДКС. В случая отказът ми от особеното мнение не води до нарушаване на мнозинството, поради което не бе необходим нов акт на съда.
Искането на главния прокурор за задължително тълкуване на чл.120, ал.2 от Конституцията е конкретизирано така: "Подлежат ли на атакуване пред съдилищата всички административни актове, включително и тези, които по своя характер не са нормативни или индивидуални". Особеното ми мнение по определението на съда, с което се допуска това искане, се мотивираше преди всичко със съображението, че текстът не съдържа неяснота, която да бъде отстранена от Конституционния съд по тълкувателен път. Преценката за кръга на административните актове, които биха могли да бъдат атакувани по реда на чл.120, ал.2, би следвало да се прави от Върховния съд. Специалният закон, определящ нормативно този кръг, пък е от компетентността на Народното събрание. Не виждах основание за намеса на Конституционния съд чрез реализиране на правомощието му по чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията.
След дискусията по съществото на делото стигнах до убеждението, че в случая има годен предмет на тълкуване. Недопускането за разглеждане на искането няма да спомогне за отстраняване на затрудненията, които понастоящем съществуват при прилагане на чл.120, ал.2 в съответствие с изискването на чл.5, ал.2 за непосредствено действие на конституционните норми. В тази насока при разискванията уместно бяха изтъкнати и обосновани трудностите, които изпитва Върховният съд в практиката си при прилагането на чл.120, ал.2.
Визирането на категорията на вътрешнослужебните административни актове, които застрашават права или законни интереси на граждани или юридически лица, като подлежащи на обжалване по реда на чл.120, ал.2 тогава, когато не са изключени изрично със закон от такова обжалване, е елемент от конкретното тълкуване на понятието "всички административни актове". Това тълкуване бе направено от съда с юридически прецизна аргументация и ще подпомогне не само съдебната практика, но ще даде известен ориентир и при създаването на специалния закон, предвиден в Конституцията (чл.120, ал.2 in fine).
Принципно такива са били моите съображения и в становището ми по к.д. № 13/93 г., което има сходен предмет с настоящото (РОКС 1993, с.138).