Становище на съдията Александър Арабаджиев
Настоящото становище, изразено по реда на чл.32, ал.5 ПОДКС, се отнася до частта от Решение № 7 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 9/95 г., с която е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 4, т.1 Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ), приет на 14 април 1995 г. (повторно приет по реда на чл.101, ал.2 от Конституцията на 11 май 1995 г.) - ДВ, бр.45 от 1995 г. С тази разпоредба е изменена алинея първа на чл.10 ЗСПЗЗ, която съставлява основния "възстановителен" текст на този закон.
В решението на КС се прави констатацията, че разликата между оспорената и заварената редакция на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ е (на пръв поглед) само езикова. Същевременно в краен анализ се стига до извода, че промяната (изменението) води до изключване от обхвата на нормата на земи, които са били притежавани от собствениците преди образуването на ТКЗС, но които към момента на включването им в съответните селскостопански организации са им били отнети или тяхното включване не е било отразено в съответните документи. В това отношение аргументацията е допълнена с отделни хипотези, които, както изглежда, са посочени примерно и не претендират, че изчерпват проблема.
Като отбелязвам, че решението по к.д. № 9/95 г. квалифицира възстановителното действие на чл.10 ЗСПЗЗ по начин, различен от решението по к.д. № 12/95 г. (№ 8 от същата дата), и в този смисъл съм съгласен с него, намирам за необходимо да подчертая, че заставам зад това решение поради това, че считам за недопустимо да се променя вече установен правен режим на възстановяване на правото на собственост върху земеделските земи. Без да навлизам в анализ на редакционните различия и евентуалните техни последици приемам, че новата редакция, дори да е обусловена от съображения за прецизност, не бива да оставя никакви съмнения относно установения вече обхват на възстановяването на собствеността. Поначало не мисля, че възприетият от българския законодател принципен подход към въпроса за възстановяване на отношенията на собственост върху земята и създадените по повод на земята материални ценности е правилен. Въпреки това не е в съгласие с изискванията за правна сигурност и за предвидимост (и прогнозируемост) на правния ред, които могат да бъдат извлечени от основните конституционни начала, установени в чл.4, ал.1 и 2 от Конституцията, периодичната промяна на условията за възстановяване на правото на собственост върху земеделските земи. Ето защо, за да не останат съмнения в приложението на основния текст в глава втора на ЗСПЗЗ, които в практиката на приложението му могат да породят и различия, водещи реално до стесняване на обхвата му, подкрепям обявяването на неговата противоконституционност.
Във всеки случай, както съм отбелязал в особеното ми мнение по някои части от решението по к.д. № 12/95 г., на измененията на ЗСПЗЗ от 1995 г. не може да се гледа като предназначени да ограничат действието на възстановяването на правото на собственост върху земеделските земи. Възстановяването на това право е в известен смисъл правно-политически акт, който вече се е състоял и независимо от несъвършенствата на процеса и обществените "загуби", които също го съпровождат, той е вече обществено приет или поне се намира във фаза, в която е неоправдано (и невъзможно) да бъде връщан към изходната му точка. В този смисъл едва ли е сериозно да се твърди, че законодателят е бил мотивиран от това да ограничи възстановяването на собствеността и да "резервира" земеделски земи, собствеността върху които не се възстановява. Трудно е да се обоснове разумът на такъв (евентуален) законодателен подход, така че той не може да бъде преценяван на това равнище от гледна точка на съобразеността му с Конституцията