Становище на съдията Александър Арабаджиев
По конституционни дела № 9 и 12/95 г .
1. С настоящото становище, което излагам по реда на чл.32, ал.5 ПОДКС, изразявам гледната си точка по въпроса относно действието на решенията по горните две дела в частта им, в която са обявени за противоконституционни § 4, т.1 (по к.д. № 9/95 г.), § 4, т.3 и § 22 (по к.д. № 12/95 г.) от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ).
2. По този въпрос Конституционният съд (КС) е взел отношение в мотивите на двете решения (вж. т.1 накрая от Решение № 7 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 9/95 г. и края на т.10 и на мотивите въобще от Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12/95 г.). Ето защо възраженията си срещу включването в мотивите на тези своеобразни "разпореждания" относно действието на решенията в посочените части изразявам във форма на становище.
3. В трите разглеждани случая, разрешението по които е еднакво и ще бъде обсъждано по-нататък поначало по принцип, КС всъщност постановява, че с обявяването за противоконституционни на разпоредби (параграфи) от ЗИДЗСПЗЗ, с които се изменят съществуващи разпоредби от ЗСПЗЗ, последните продължават да действат (да са в сила) в редакцията преди тяхното изменение от момента на влизане в сила на решението на КС.
Обсъжданото становище излиза следователно от предпоставката, че предмет на исканията са самите параграфи на ЗИДЗСПЗЗ.
4. Във връзка с това трябва да се направи едно уточнение. Въпросната предпоставка не е важима и по двете искания, тъй като искането, въз основа на което е образувано к.д. № 9/95 г., наистина има за предмет съответни параграфи от ЗИДЗСПЗЗ, но в искането, въз основа на което е образувано к.д. № 12/95 г., се визират разпоредби във вида им, който те придобиват в резултат на изменението или допълнението. В определението от 23 май 1995 г., с което искането по к.д. № 12/95 г. е допуснато за разглеждане, предметът на делото е обозначен чрез съответните разпоредби от ЗИДЗСПЗЗ, без да са мотивирани тълкуване и квалификация в този смисъл на искането, както и основанията, поради които то се приема за разглеждане в този вид, а не в заявения. Последният обаче няма за предмет параграфи от ЗИДЗСПЗЗ като такива.
5. Като се отчита отбелязаната специфика относно начина, по който исканията са направени, трябва да се отбележи, че тя сама по себе си не обуславя различия в разрешението по обсъждания въпрос. Независимо от това необходимо е да се обърне внимание на особения предмет на едно искане, основано на чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията, когато то е насочено срещу разпоредбата на изменящ закон.
Известно е, че нормите от закон за изменение и допълнение на съществуващ закон са специализирани. Те имат оперативен (инструментарен) характер. Обозначавани ни са като "норми относно норми".
Като такива те не губят значение на правно предписание, т.е. те също съставляват правно предписание. Тук става дума за този елемент от напр. изменящата норма, чрез който се проявява волята на законодателя да измени даден закон, респ. дадена законова норма. Разбира се изменящата норма включва и субстанциален елемент, който се включва в съдържанието на изменяната норма, става част от нея и й придава новия, изменен вид, в който тя започва да действа.
6. Като не се изключва, че е мислима хипотеза, в която се оспорва конституционосъобразността на самата воля на законодателя да отмени, измени или допълни един действащ закон, трябва още веднъж да се подчертае, че тя е именно волеизявление на законодателя да промени дадена законова уредба. Според чл.62 от Конституцията Народното събрание упражнява законодателната власт в Република България (вж. и чл.8). Народното събрание приема, изменя, допълва и отменя законите (чл.84, т.1). След като парламентът прояви волята си да промени определена правна уредба, като измени съответната законова норма, изменението става неотделяема част от придобилата нов вид (респ.нова редакция) норма, която започва да действа след влизането й в сила. Изменението няма самостоятелен ефект. Ефектът му се проявява, когато то се инкорпорира в заварената норма. И именно създадената по този начин (изменена) норма може да стане предмет на конституционен контрол. А юридическият ефект на намерението да се измени се е осъществил; той продължава да действа само чрез нормата във вида й, придобит в резултат на него.
7. Що се отнася до юридическия ефект на решенията на КС, той е посочен в чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията: актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. С други думи това означава, че актът, обявен за противоконституционен, преустановява действието си (аргумент за обратното от чл.151, ал.3).
Остава да бъде идентифициран актът, който не се прилага. Но преди това категорично да се подчертае, че "не се прилага" е понятие, което не е равнозначно на "се отменя". Различието не е само смислово и редакционно, но и от гледище на юридическо съдържание. По отношение на законите "отменя се" може да има единствено значението, дадено му в чл.84, т.1 от Конституцията, т.е. като правомощие на Народното събрание. Един отменен закон престава да съществува. А един закон, чието действие е преустановено по силата на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията, не престава да съществува. Не може и да престане, защото само парламентът е в състояние да постанови това. Следователно КС не може да "отменя".
Уместно е в това отношение да се направи и един сравнителноправен довод. В две конституционни уредби, дадени тук като пример - на Република Австрия (чл.140, ал.6) и на Португалската Република (чл.282) изрично е предвидено като последица от обявяването на противоконституционност възстановяване действието на закона, който е отменен със закона, признат за неконституционен.
8. Действащата у нас уредба не предвижда изрично такова разрешение. Липсата му може да се дължи на пропуск и тогава не е недопустимо чрез тълкуване на Конституцията да се стигне до приетото в двете решения на КС. Но тълкуването дори и само на споменатите дотук конституционни текстове позволява извода, че Конституцията всъщност е дала разрешение на въпроса, като е определила ясно и недвусмислено правомощията на КС, респ. юридическия ефект на неговите решения и последиците от обявяването на противоконституционност на закони. Ето защо възприетото в решенията разрешение, колкото и да е примамливо и прагматично, страда от липсата на конституционноправна опора.
9. Не му придава такава опора конструкцията, според която твърдяният ефект настъпва по силата на установената от КС противоконституционност на разпоредбите на изменящия закон. Както се посочи, изменящият закон проявява и завършва своето действие, след като измененията влязат в сила и станат част от изменените норми. В своя завършен (изменен) вид съответните разпоредби са предмет на исканията за установяване на противоконституционност, респ. на решенията на КС. От тяхното съдържание се извличат основанията за противоконституционност, ако съществуват такива. Правно-техническото средство за внасяне на измененията не е само по себе си годен предмет на контрола за конституционност, упражняван от КС. Нито такъв предмет може да бъде правомощието на парламента да изменя закони. В този смисъл актът, който не се прилага по силата на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията, е нормата в нейния нов вид. Това изглежда очевидно и именно поради тази причина не може да се намери в Конституцията основание (или механизъм), който да възкреси нормата в предишната й редакция. Подобно действие не е друго освен такова на законодателя. Не съществува принципиална пречка Конституцията да го възложи и на КС (по примера на други разрешения с характера на посочените). Щом като не го е направила, а не го е направила, защото не е целяла това, КС трябва да оперира в рамките на своите правомощия и да спре там, където те свършват. Другото означава отменяване с ефект на заличаване на един законодателен акт.
10. Това, което КС може да направи, е да упражни една своеобразна "сигнална" функция (подобна например на тази по – 35 от Закона за Федералния Конституционен съд на Германия) и да обърне внимание на Народното събрание, че е наложително своевременното запълване на създадената законодателна празнота.