Особено мнение на съдията Александър Арабаджиев
Настоящото особено мнение съставлява становището ми по § 3 (в частта относно т.3 и 4 от ал.1 на новия чл.9а), § 4, т.3 (относно изменението на чл.10, ал.7), § 5, (с който се допълва ал.1 на чл.10а), § 6, т.1 (с който се изменя чл.10б, ал.1 относно второто изречение на разпоредбата), § 11, т.1 (с който се изменя второто изречение на ал.2 на чл.15) и § 12 (относно ал.3 и 7 на изменения чл.17) от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ). По отношение на тези разпоредби, предмет на искането, въз основа на което е образувано к.д. № 12/95 г., не съм съгласен с решението на Конституционния съд (КС).
1. В тяхната цялост посочените разпоредби от ЗИДЗСПЗЗ, респ. разпоредбите от ЗСПЗЗ, които се създават, изменят или допълват, се отнасят към глава втора на закона - "Земи на граждани". Поради това може да се открие някаква обща идея, от която законодателят е излязъл, като е пристъпил към въпросните изменения на ЗСПЗЗ. От такава обща идея очевидно са се ръководили и народните представители, които са поискали установяването на противоконституционност на приетите от Народното събрание изменения и допълнения. Основанието, на което се поддържа противоконституционност на посочените разпоредби, както и на § 4, т.3 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ (по тази разпоредба, предмет на к.д. № 9/95 г., съм изложил отделно писмено становище) е единствено твърдяното противоречие с чл.17, ал.3 и 5 от Конституцията. Изключение прави единствено § 3 (в частта относно т.3 и 4 от ал.1 на новия чл.9а) ЗИДЗСПЗЗ, по отношение на който в искането се поддържа противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.2 от Конституцията, но с решението на КС и в тази част искането се уважава поради противоречие с чл.17, ал.3.
2. Позоваване по принцип на същата конституционна разпоредба се съдържа и в уводната част на искането във формата на обща оценка на приетите от 37-ото народно събрание на 14 април 1995 г. (съответно на 11 май 1995 г. при условията на чл.101, ал.2 от Конституцията) изменения и допълнения на ЗСПЗЗ. В контекста на съображенията, развити и в заключителната част на искането, които имат повече политически характер и не навеждат на същински конституционни основания, на тази разпоредба (съответно отразеното в нея основно конституционно начало) се придава значение, което тя няма, като по този начин се прави и цялостната оценка на ЗИДЗСПЗЗ. Така отделните разпоредби, които са предмет на искането, се поставят в една априорно "погрешна" рамка, което по начало ги прави противоконституционни.
3. Същевременно за всяка една от отделните разпоредби се поддържа противоречие с чл.17, ал.3 от Конституцията, като преценката за конституционосъобразност се прави единствено чрез съпоставката с тази конституционна норма.
4. Срещу този подход на подателите на искането трябва да се възрази най-напред по принцип.
Конституционноправната уредба на правото на собственост въобще и на собствеността върху земята в частност не се изчерпва с чл.17, ал.3 от Конституцията. Като основно конституционно начало защитата на правото на собственост не съществува изолирано и самостоятелно и на него не може да му се придаде значението, което авторите на искането му отдават. Самата защита на това право се изгражда от гледище на определен интерес, без да се държи сметка, че това може да се окаже в ущърб на други субективни права, които в еднаква степен се ползуват с конституционна (и законова) защита също на плоскостта на правото на собственост, респ. на възможността да се придобие собственост и да се развива (селско) стопанска дейност.
5. Това изглежда е причината, поради която измененията и допълненията в ЗСПЗЗ са оспорени чрез една принципиална теза, която не може да се свърже с основанията за противоконституционност, наведени във връзка с всяка една от атакуваните разпоредби. Тази теза е изложена в т.2 от искането и съдържанието й се състои в това, че собствеността върху земеделските земи не е била отнемана и не е ставала държавна. Не е напълно ясно защо в искането са изложени съображения в този смисъл, още повече че на ЗИДЗСПЗЗ не може да се припише такава изходна позиция. Впрочем поддържаното в този смисъл не държи сметка за концепцията на самия ЗСПЗЗ. В изрични свои разпоредби, които непосредствено следват основния "възстановителен" текст на чл.10, ал.1, се излиза от предпоставката, че определени земеделски земи са станали държавна собственост. (вж. чл.10, ал.2, 3 и 4 ЗСПЗЗ, които не са засегнати от искането за установяване на противоконституционност). Дори и ал.7 на чл.10 в редакцията й, предхождаща атакувания ЗИДЗСПЗЗ, допуска запазване на собствеността от лица, които са построили законно сгради или са носители на право на строеж при започнал строеж на законно разрешена сграда. Последната хипотеза навежда на едно друго принципно положение, което може да бъде извлечено от чл.25 ЗСГ (отм.). Без да бъде възпроизвеждана тук тази разпоредба, може да се поддържа, че тя е елемент от един действал - до ЗСПЗЗ - правен режим, който самият ЗСПЗЗ предпоставя (и зачита).
6. Ако в основата на измененията и допълненията на ЗСПЗЗ и по-специално на тези разпоредби, които са обект на настоящото особено мнение, са залегнали някакви виждания относно отношенията на собственост във връзка със земята и поземлената реформа, те не могат да се свържат с някакъв преднамерен експроприационен ефект, противоречащ на чл.17, ал.3 от Конституцията.
Конституционните принципи, които могат да бъдат открити в обсъжданите изменения и допълнения, имат за свое средоточие основното начало на чл.21, според което земята е основно национално богатство (ал.1), като обработваемата земя се използува само за земеделски цели (ал.2). Чрез тази конституционна норма и на държавните органи, и на правните субекти (физически и юридически лица) се възлага един сериозен ангажимент предвид на това, че земята съставлява един очевидно ограничен ресурс.
Поради характера на този ресурс с особен конституционноправен статус (чл.21, ал.1) въпросът за собствеността върху земята е поставен в конституционен контекст, който не се определя единствено от чл.17, ал.3. Още повече така трябва да се гледа на въпросната уредба и предвид на необходимостта да се създават възможности за свободна стопанска инициатива (чл.19, ал.1), еднакви правни условия за стопанска дейност (чл.19, ал.2), условия за сдружаване с цел постигане на стопански и социален напредък (чл.19, ал.4).
Отчитането и на тези конституционни принципи води до извода, че разглежданите изменения и допълнения на ЗСПЗЗ имат свои основания, също намиращи се в Конституцията. И че оспорването им страда от едностранчивост поради това, че отчита само една страна на конституционноправната уредба на собствеността (върху земеделските земи), респ. само един интерес.
7. Това личи още в съображенията, поради което се иска установяване на противоконституционността на т.3 и 4 от ал.1 на новосъздадения чл.9а ЗСПЗЗ.
В новия чл.9а, ал.1 се определя поредността на купувачите, която се прилага в случаите, когато при продажба продавачът сам определя цената (извън реда по чл.9). В изброяването под т.3 и 4 фигурират съответно общината и държавата, които предхождат "други купувачи" (т.5). Според подателите на искането с тази поредност се нарушава равнопоставеността на всички граждани и юридически лица, а в полза на общините и държавата се създава една неоправдана привилегия.
Искането обаче пренебрегва наличието - в същата разпоредба - и на ал.5, според която придобитите от общините и държавата земи се използват за обезщетяване, оземляване или за други нужди по чл.24, ал.2 и 3. Излиза - според искането, - че придобиването (изкупуването) от страна на общините и държавата е самоцелно и поради това няма основания да им се определя предимство в поредността. Не е взето предвид обаче, че подлежащите на обезщетяване и оземляване са също "други", и не е ясно защо възможността да бъдат оземлени или обезщетени е съображение от второстепенен порядък, съпоставено с възможността на желаещите да купят. По силата на редица изключения с юридически или обективен характер, правата върху значителни участъци земеделски земи не подлежат на възстановяване (или не могат да бъдат възстановени), така че собствениците им имат право на обезщетение. А по силата на редица причини от социален и икономически характер значителни групи лица, желаещи да упражняват селскостопанска дейност, са лишени от обективната възможност поради простия факт, че не притежават селскостопанска земя. И на тях се дължи осигуряване на възможност за осъществяване на стопанска дейност, така че зад "неоправданата привилегия" на общините и държавата трябва да се види реализирането на въпросното основно начало в лицето и на посочените категории граждани. При това, именно те имат предимство пред "другите купувачи" по т.5 и в тяхна полза е създадена въпросната "привилегия". В този смисъл даденото от закона разрешение не е обусловено от съображения за целесъобразност, а е в защита на конкретни права, които са съпоставими с тези на продавача, респ. собственика, от гледище на възможността му (като собственик) сам да определя цената на купувача.
Впрочем това негово право не се явява накърнено от определената в закона поредност, защото поначало тя се отнася за хипотеза, в която той съм определя цената, така че не може да бъде задължен да продаде на общината или държавата по дадена цена, а и е в състояние да преодолее тяхната "привилегия" чрез величината на цената, за да се премине към останалите категории купувачи.
Що се отнася до възможността собственикът да продаде свободно земята си на свои роднини, без те да са съседи на имота, тя не бива да се счита за изключена, въпреки че не е изрично уредена. В това отношение атакуваните т.3 и 4 не създават пречка, а цялата ал.1 на чл.9а не е предмет на искането. От друга страна, за КС е допустимо да изтълкува разпоредбата по конституционосъобразен начин, който да предвиди въпросната възможност като саморазбираща се, и да не се стига до обявяване само на т.3 и 4 за противоконституционни.
В заключение трябва за се изтъкне, че зад съображенията, развити в искането и за съжаление възприети в решението на КС, стои концепция, която гледа на конституционните принципи (респ. на основните начала на Конституцията) едностранчиво, т.е. от гледище на определен (конкретен) интерес, като не се държи, че същите конституционни принципи се отнасят за всички. Уместно е във връзка с това да се напомни чл.19, ал.2 от Конституцията и утвърденото чрез него основно начало. И ако за авторите на искането, въз основа на което е образувано к.д. № 12/95 г. е допустимо да се явяват защитници на нечий конкретен интерес (това, естествено, не се отнася за автора на искането, въз основа на което е образувано к.д. № 9/95 г.), КС е длъжен да осигури върховенството на Конституцията в нейната цялост. Равенството пред закона, както и изискването пред законодателя да осигурява еднакви правни условия за стопанска дейност, предполагат такъв прочит на конституционните текстове, който ще гарантира достъп до собствеността (т.е. до възможността тя да бъде придобита) на максимален брой субекти.
Изглежда, че за да се заобиколи такова разбиране, в аргументацията на искането (включително и на това по к.д. № 9/95 г.) се въвежда критикуваната по-горе в т.5 невярна формула, според която на ЗСПЗЗ се придава еднозначно действие, което се обосновава с неточното твърдение, че собствеността върху земеделските земи във всички случаи не е била изгубвана от титулярите й и не е била придобивана (в нито един случай) от друг субект (напр.държавата). Този подход може да служи за обосноваване на тези, но не за тълкуване на Конституцията и не може да оправдае ограничаването на достъпа до (селско)стопанска дейност, респ. до възможността да се придобива собствеността върху земеделски земи. Последното, освен всичко друго, също се обхваща от защитата по чл.17, ал.1 и 3 на Конституцията.
8. От посочената принципно неправилна формула излизат и съображенията на решението в частта му, в която е обявена за противоконституционна т.3 от – 4 на ЗИДЗСПЗЗ, с която е изменена ал.7 на чл.10 от ЗСПЗЗ.
В това отношение и аргументацията на искането, и съображенията, обусловили възприетото от КС разрешение, са вътрешно противоречиви. По силата на това разрешение чл.10, ал.7 остава да действа в редакцията й, заварена от атакуваното изменение. А тази редакция е, от своя страна, резултат на Решение № 12 от 8 юли 1993 г. по к.д. № 12/93 г., с което е обявена за противоконституционна т.2 от ал.7, добавена със ЗИДЗСПЗЗ от 1993 г. (ДВ, бр.48 от 4 юни 1993 г.). Съгласно приетото от КС по настоящото дело, по силата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ не се възстановяват правата на собствениците върху земи, които са били включени и в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации и се намират в строителните граници на населените места, ако върху тях законно са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и строежът на законно разрешена сграда е започнал. Това положение е квалифицирано в искането като "компромисно правило", без да е ясно дали авторите на искането правят компромис, като го приемат (или зачитат), или става дума за един от редицата "компромиси", които самият ЗСПЗЗ е допуснал, като ( а ) е предвидил хипотези, в които правото на собственост се възстановява на предишните му титуляри, след като междувременно е било преминало у друг субект (напр. държавата) или ( б ) направо е изключил възстановяването. В хипотезата на чл.10, ал.7, включително във версията, която се зачита от искането и се утвърждава чрез решението на КС, собствеността не се възстановява. Това е едно от изключенията от принципа на възстановяването, което при това е изградено върху предпоставката, че върху съответните земи "законно са построени сгради от трети лица". Ето защо решаващите мотиви на тази част от решението, в което изцяло се отрича възможността право на строеж да е отстъпвано от държавата и общините на правно основание, са нерелевантни. Те не отчитат обстоятелството, че във вида й, чието действие се запазва, разпоредбата (на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ) има ефект на изключение от принципа на възстановяване и че изключението е въведено поради това, че се зачитат законно придобити права от трети лица.
Впрочем тук отново трябва да се възрази по принцип срещу еднозначната и поради това едностранчива постановка, върху която искането е изградено, като поддържа, че във всички възможни хипотези собствеността върху земеделските земи не е изгубвана. Тезата е юридически неиздържана, защото дори и в хипотезата на отказ от правото на собственост при условията на РМС № 651 от 1951 г., пространно разисквана в искането, юридическите пороци на тази форма (на отказ от правото на собственост) не могат да попречат на придобиването на собствеността от държавата чрез друг способ (напр. придобивна давност).
Що се отнася до оценката на обхвата на изключението, изцяло препращам към особеното ми мнение, с което съм подписал посоченото решение на КС от 1993 г. (вж. РОКС, 1993, с.126 и сл.)
9. Особеното ми мнение по § 5 ЗИДЗСПЗЗ , с който в ал.1 на чл.10а накрая се добавят думите "с кадастрални планове на населени места или комасационни планове", е мотивирано от такова разбиране на разпоредбата, според което не се ограничават възможностите за възстановяване на собствеността в реални граници, а се стимулира процесът на възстановяване, тъй като законовата норма се приспособява към обективните реалности.
Ако се държи сметка за основанията на разглеждания ЗИДЗСПЗЗ, трудно е да се поддържа, че допълващият текст на чл.10а ЗСПЗЗ цели ограничаване на възстановяването на собствеността върху земеделските земи в реални граници. Като тук се остави настрана незащитимата от конституционноправна гледна точка концепция на възстановяването, от която авторите на искането излизат ("в реални граници"), уместно е да се направи бележка на аргументацията на искането в тази част и да се изтъкне, че и в досегашната редакция на чл.10а ЗСПЗЗ (а чл.10а съставлява новела, създадена през 1992 г.) след първата алинея идва втора, в която се предвижда обезщетяване на собствениците, реалните граници на чийто земи не съществуват. А чл.17, ал.1 и 2 (също в досегашната им редакция) допускат възстановяване на собствеността върху земеделски земи в старите им реални граници, когато те съществуват или са възстановени, както и възстановяване в нови реални граници, когато не са налице тези условия.
Атакуваното допълнение поначало запазва принципа за възстановяване в реални граници там, където те съществуват или е възможно да бъдат установени. Това личи и от новата редакция на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, чиято конституционосъобразност не е оспорена и според която общинската поземлена комисия се произнася с решение за възстановяване на правото на собственост върху земи в съществуващите или възстановими на терена реални граници. После следва новата (според новата редакция) т.2, която визира възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи в нови реални граници с план за земеразделяне. Освен това, запазена е алинея 4 на чл.14, която предпоставя спор за материално право. На последно място, съгласно § 30, ал.2 ЗИДЗСПЗЗ издадените до влизане в сила на този закон решения на общинските поземлени комисии остават в сила.
Следователно на допълващия към чл.10а, ал.1 текст не може да се гледа като на целящ ограничаване на възможностите за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в реални граници. Нито допълващият текст, нито ЗСПЗЗ в неговия изменен и допълнен вид в цялост не съдържат експроприационен мотив. Такъв резултат не следва от закона, включително и от допълнението на чл.10а, ал.1. За да се потвърди смисъла на това съждение, е достатъчно да се запита, дали при безспорно установяване на собствеността в съществуващи на терена стари реални граници законът допуска отказ за възстановяване на собствеността в такива граници. Едва ли съществуват съмнения, че очевидният отговор на този въпрос е отрицателен.
Щом е така, в атакувания допълващ текст трябва да се търси разума на законодателя, а той се състои в това практически да се улесни възстановяването на правото на собственост, включително и в нови реални граници. Тъй като изходната идея на авторите на искането - за възстановяване всъщност само на едно от правомощията, включени в субективното право на собственост - поначало не е вярна, а още по-малко е универсално приложима, допълнението към чл.10а, ал.1 ЗСПЗЗ не може непременно да се свърже с нарушение на чл.17, ал.3 от Конституцията. В редакцията й, която тази разпоредба придобива в резултат на допълнението, тя започва да действа занапред, след влизането й в сила. До момента на нейното приложение не може във всички случаи да се говори за съществувало, никога неотнемано право на собственост. Цитираното по-горе решение на КС (№ 12 от 8 юли 1993 г. по к.д. № 12/93 г.) също не пренебрегва действалия междувременно правен режим, като признава, че внесената в кооперативните стопанства земя за общо ползване е останала в собственост на лицата, които са я притежавали, но не в реални граници. Следователно възстановяването на правото на собственост ("в реални граници") е резултат от ЗСПЗЗ, но и на процедурите, предвидени в него. Едва когато въпросните граници бъдат установени и като следствие от един динамичен фактически състав, се придобива съответният титул за собственост, а в известни случаи този титул се придобива по отношение на "нови реални граници". Ето защо на допълващия текст към чл.10а, ал.1 ЗСПЗЗ трябва да се гледа като на целящ да рационализира процеса на възстановяване, а не като ограничаващ този процес.
По тези съображения намирам, че този текст не противоречи на Конституцията. Освен всичко друго, позитивен резултат от приложението му би било и стесняването на базата за спорове за имуществено право между претендиращите за възстановяване на собствеността върху земеделските земи. Това е също едно конституционно желано положение - както от гледище на правата и интересите на отделната личност, така и от гледище на укрепването на гражданското общество.
10. Не противоречи на Конституцията и § 6, т.1 ЗИДЗСПЗЗ, с който се изменя чл.10б, ал.1 от закона относно второто изречение на разпоредбата.
Съгласно изречение второ от ал.1 на чл.10б в новата й редакция, обезщетение със земя - в случаите, в които обективно не е възможно възстановяване на собствеността - се извършва, ако полагащото се обезщетение е повече от два декара. Според решението на КС правилото е противоконституционно, тъй като Конституцията гарантира правото на собственост и го защитава независимо от обема му, така че съображения за целесъобразност не могат да я дерогират. Изтъкнато е още, че обезщетяването срещу отчужден недвижим имот трябва да стане по принцип с равностоен имот.
Последното, без да е изрично отбелязано, представлява позоваване на принципа, установен в чл.17, ал.5 от Конституцията. Алюзията (или аналогията) с този принцип е поначало допустима и уместна, въпреки че хипотезата на чл.10б, ал.1 не визира обезщетяване в случаите на отчуждаване, а поради обективна невъзможност (вследствие на застрояване или на други мероприятия) да се възстанови собствеността. Независимо от това, може да се поддържа, че в чл.17, ал.5 от Конституцията се съдържа един принцип, който се прилага и в случая.
Преди да се обсъди въпросът за съобразяването на този принцип от страна на законодателя при създаването на атакуваното изречение второ, следва да се отрече валидност на критерия "много скъпи участъци", въведен в искането. Това е едно презумптивно твърдение, натоварено с голяма доза субективизъм и поради това неподдаващо се на отчитане при преценката за равностойност на обезщетението по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията.
От друга страна, не е издържано съждението, че "обемът" на правото на собственост не подлежи на отчитане при обезщетяването, както и че съществува принцип, според който обезщетението трябва да стане с равностоен имот. Както се посочи, това са решаващите мотиви на тази част от решението на КС, но те не държат сметка, че в чл.17, ал.5 от Конституцията се говори за равностойно обезщетение, а то може да намери друг субстанциален израз, различен от компенсация чрез съответен участък земя. При това, правилото на изречение второ съставлява изключение. Новата редакция на чл.10б, ал.1 е изградена върху принципа на обезщетяване с равностойни земи от държавния или общински фонд или - като алтернатива - при условия и по ред, определен със ЗППДОбП.
Изключението се отнася до участъци, които са по-малки от два декара. Неговият разум се извлича от съображения, които не са извън принципа за равностойното обезщетение. Тези съображения са познати на действащото законодателство (вж. например чл.72 от Закона за наследството) и намират конституционна опора в чл.21 от Конституцията. Във връзка с това е необходимо да се отбележи, че цялостният прочит на ЗСПЗЗ не позволява възприемането му единствено като акт на законодателната власт, предназначена да възстанови отношенията на собственост назад във времето. Такъв подход би бил проява на липса на законодателна мъдрост, както и нарушение на редица основни конституционни начала. Натрапването върху собствениците на архаични отношения на собственост накърнява основни икономически и социални права на гражданите, тъй като ги лишава от достигнат икономически и социален статус и ги поставя в положение на преодоляно равнище на стопанисване на земеделските земи - от агротехническо, агроикономическо, социално и собственическо гледище.
В светлината на тези най-общи разсъждения (а те са най общи по принуда, защото не намират противопоставяща позиция в искането и в решението на КС) ограничаването на обезщетяването със земя до участъци, които са по-големи от два декара, намира оправдание в изискванията на съвременното земеделие, които избягват неоправданото (от всяка от изброените гледни точки) раздробяване на земята. Това, както се изтъкна, е идея, която е позната на действащото законодателство и която е в пълно съответствие с основното начало, залегнало в разпоредбата на чл.21 от Конституцията.
Нещо повече: атакуваното законодателно разрешение не е в противоречие с принципа за равностойно обезщетение, установен в чл.17, ал.5 от Конституцията. И в чл.10б, ал.1, изр.1, и в следващите две алинеи, е проведен принципът на обезщетението. Той намира конкретна реализация и в разпоредбата на – 6, ал.3 ЗППДОбП, където на лицата по чл.10б се дава възможност да бъдат обезщетени чрез инвестиционни бонове. Това също е равностойно обезщетение по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията. Принципът, на който решението на КС се позовава - че обезщетяването трябва да стане с равностоен имот, не може да бъде извлечен от чл.17, ал.5. Тъй като решението въобще не обсъжда начина на обезщетяване, предвиден в чл.10б, респ. в ЗППДОбП, в настоящото особено мнение не могат да се навеждат съображения в противовес на липсващи постановки. Ето защо то се ограничава до несъгласие с решаващите мотиви и до посочване на други конституционни и законови положения, които, ако бъдат взети предвид, обосновават съгласуваност на оспореното разрешение с Конституцията. То не изключва обезщетението и не се отклонява от изискването обезщетението да е равностойно.
11. Изложените в предходната точка съображения напълно се отнасят и до особеното мнение, с което е подписана частта от решението, с която се обявява за противоконституционна разпоредбата на § 11, т.2 ЗИДЗСПЗЗ. И в тази хипотеза на обезщетяване - за разликата между подлежащата на възстановяване и възстановена земя - са важими съображенията, които правят допустимо обезщетяването по друг начин. Този способ също се явява форма на равностойно обезщетение по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията. Още повече, че той е непосредствено свързан с придобиването на имуществени права, т.е. права, които в основата си (или в краен анализ) имат материално изражение. Съображенията за такова законодателно разрешение не са "за целесъобразност", както ги квалифицира решението на КС, а почиват върху основно конституционно начало, с оглед на което се регламентират отношенията на собственост спрямо земеделските земи. Препоръчаният по-горе цялостен прочит на закона, позволяващ да се схване неговата логика (във всички досегашни негови версии макар и с известни уговорки), показва, че колкото и като акцент в него да се откроява "възстановителното" му действие, то се съчетава с елементи на отчитане на фактически дадености (като застояване, други мероприятия, намаляване размера на земеделската земя в землищата на отделните населени места), от една страна, на други конституционно защитени права и интереси (извън заявените в искането), от втора страна, и на разбиране за конституционна защита на правото на собственост, която надхвърля чисто вещноправната аргументация на искането, от трета.
В този смисъл на ЗСПЗЗ не може да се откаже стремежа да се съобразява с изискванията на съвременното земеделие; не може също така от категориалния апарат, използван при тълкуването на чл.17 от Конституцията, по дефиниция да се изключат онези имуществени права, които без да се покриват със собствеността във вещноправен смисъл, също се обхващат от конституционноправното разбиране за защита на основни граждански права.
12. Не противоречи на Конституцията и § 12 ЗИДЗСПЗЗ в частта, с която се изменят чл.17, ал.3 и ал.7 (относно второто изречение ) от закона.
В тази част решението е постановено по искане, в което не е ясно чии интереси се защитават. Текстът на искането (т.7) създава впечатление, че чрез оспорените разпоредби се накърняват правата на лица, които са членове на кооперация или съдружници в търговско дружество, тъй като им се натрапва "някакво имагинерно право върху неопределен обект". Такъв прочит на новите ал. 3 и 7 (изр.2) от чл.17 пропуска предпоставката за групиране на земите и разполагането им с плана за земеразделяне в съседство. И в двата случая това става по искане (в ал.3 то е писмено) на членовете на кооперация или съдружници в търговско дружество.
От друга страна се поддържа, че в полза на тези лица е създадена привилегия в нарушение на чл.19, ал.2 от Конституцията. Именно това твърдение е възпроизведено в решението на КС. Без да е посочено в какво се състои привилегията, допуснатата от закона възможност е квалифицирана като противоречаща на посоченото конституционно изискване. Не е отчетено обаче, че чл.17 ЗСПЗЗ урежда поначало възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи в нови реални граници. Възстановяването се извършва по възможност в местностите, където са се намирали имотите на заявителите; новите реални граници се определят с плана за земеразделяне; в решението за възстановяване се описват размерът и категорията на земите, тяхното местоположение и граници (вж. ал.1 на чл.17). Това се отнася за всички заявители. Тогава закономерно може да се запита, защо да не се даде възможност на групи заявители (законодателят е избрал като групоформиращи признаци членството в кооперация или участието в търговско дружество) да получат земите си, които се намират в един и същи масив, в съседство или - по израза на чл.17, ал.7, изр.2 - при спазване на изискването съществуващите масиви да не се раздробяват. След като в уредените от чл.17 случаи правото на собственост поначало се възстановява в нови реални граници, не е видно в какво всъщност се състои привилегията в полза на тези, които желаят да се групират за сметка на тези, които по израза на решението на КС "не желаят да се групират и сдружават".
Точно обратното. Законът предпоставя, че някои ще желаят, а други няма да желаят да се обединяват (кооперират или сдружават). Това очевидно е въпрос на личен избор. В решението на КС не се обяснява, но в искането проличава една априорна отрицателна оценка на видовете сдружения, мотивирана не с конституционни принципи, а от предпоставените разбирания на неговите автори. Тези разбирания не могат да бъдат обсъждани нито в акт на КС, нито в становище като настоящето, но не е недопустимо да се подчертае, че те не са във връзка с принципа на чл.19, ал.2 от Конституцията. Съгласно това основно конституционно начало законодателят действително е задължен да създава еднакви правни условия за стопанска дейност за всички граждани и юридически лица, но то не включва задължение да се гарантират еднакви резултати от стопанската дейност. Въпрос на самостоятелен избор на стопанските субекти е формата, в която да осъществяват стопанска дейност - самостоятелно или в съответно сдружение (на лична или капиталова основа). В чл.19, ал.4 от Конституцията е предвидено и задължение за законодателя да създава условия за коопериране и други форми на сдружаване, но дори и в това конституционно положение не може да се открие основание за привилегироване на кооперациите и търговските дружества за сметка на индивидуалните селски стопани в новите разпоредби на чл.17, ал.3 и 7 (изр.2) въпреки, че те представляват негова реализация.
След като при условията на чл.17 ЗСПЗЗ в изменената му редакция собствениците получават земите си в нови (но максимално идентифицирани) реални граници, въпрос на избор на групи собственици е да получат земите си групирано, и не е ясно защо това трябва да се счита за привилегия. Разрешението би следвало да е допустимо включително и за неинституционализирани, т.е. спонтанно възникнали формирования (групи), а още повече за членовете на кооперации или съдружници в търговски дружества.
Тук свободният избор е решаващ, въпреки че разрешението може да бъде обосновано и с изискванията на модерното земеделие. Впрочем, понеже е ноторно, че именно то е производително и води до "стопански и социален напредък" по израза на чл.19, ал.4 от Конституцията, действително се стига до "привилегия", но е съмнително, че такова разбиране е залегнало в искането и в решението на КС. Обратно: може да се поддържа, че авторите на искането съзнателно пренебрегват тази гледна точка към конституционните принципи. Но това вече не е въпрос на еднакви правни условия по смисъла на чл.19, ал.2 от Конституцията. В чл.17 ЗСПЗЗ се урежда, както се отбеляза, възстановяването на правото на собственост в нови реални граници и тази разпоредба няма предназначение да създава едни или други правни условия за стопанска дейност. Друг е въпросът, че чрез групирането, избрано от съответните субекти, се увеличават икономическите (а не правните) условия за стопанска ефективност.
По тези съображения намирам, че и разпоредбата на § 12 в частта й, в която се изменят ал.3 и ал.7 (изр.2) на чл.17 ЗСПЗЗ не противоречи на Конституцията.