Особено мнение на съдията Младен Данаилов
Конституционният съд с решението си от 21.03.1996 г. по к.д. № 4/1996 г. приема, че разпоредбата на чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ) противоречи на чл.17, ал.5 от Конституцията, защото:
1. Не било позволено принудително отчуждаване на паметници на културата - частна собственост на физически и юридически лица, за обществени нужди.
2. Разпоредбата на чл.30 ЗПКМ представлявало недопустимо допълване на чл.17, ал.5 от Конституцията, и
3. Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа се прилагала за исторически ценности с европейско значение. Според нея принудително отчуждаване на паметници на културата - частна собственост, било допустимо само когато те са обекти с европейско значение и отчуждаването им е средство за предотвратяване на тяхното обезобразяване, рушене или разрушаване.
Считам тези съображения за неправилни поради следното.
Разпоредбата на чл.17, ал.3 от Конституцията обявява частната собственост за неприкосновена. Тази неприкосновеност обаче не е абсолютна. Практиката показва, че тя е обект на непрекъснати правомерни посегателства и отчуждавания с оглед задоволяване на различни обществени интереси. Социалното съжителство и стремежът на държавата да балансира различните интереси в обществото и да осъществява възложените й с Конституцията задачи налагат в определени от закона случаи тя (частната собственост) да бъде принудително отчуждавана в обществен интерес при спазване на изискванията на чл.17, ал.5 от Конституцията. Разпоредбата на чл.23 от Конституцията задължава държавата да се грижи и за опазване на националното историческо и културно наследство. Средство за опазване на това наследство, което е необходимо за задоволяване на нуждите на държавата за по-нататъшното развитие на националната култура, е и създадената с разпоредбата на чл.30 ЗПКМ възможност за принудително отчуждаване на недвижимите паметници на културата - частна собственост, които имат голяма стойност като исторически паметници, или голямо значение за националното културно развитие. С тази разпоредба не се нарушава чл.17, ал.5 от Конституцията. Напротив, тя стеснява възможностите за принудителното отчуждаване на недвижимите паметници на културата - частна собственост, като го допуска само в случаите, когато те представляват обекти с голяма стойност като исторически паметници, или са с голямо значение за националното културно развитие.
Изменението на чл.30 ЗПКМ е в съответствие и с Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа (ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 25 януари 1991 г. - ДВ, бр.13/1991 г., влязла в сила на 1 май 1991 г. и обнародвана в ДВ, бр.42/1991 г.), която е част от вътрешното право съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията. С тази конвенция Република България се е задължила да осигури правна защита на архитектурното наследство и да внесе в своето законодателство разпоредби, предвиждащи възможност за отчуждаване на защитаваното архитектурно наследство (чл.4, т.1 и 2, б."д") с цел да се осигури опазването му.
Неправилно е становището, че Конвенцията допуска отчуждаване на архитектурни паметници само когато те са обекти с европейско значение. Българското архитектурно наследство и това на всяка една европейска държава е част от общото европейско културно наследство и като такова то е защитимо от конвенцията. Изменението на разпоредбата на чл.30 ЗПКМ при това положение не противоречи на чл.17, ал.5 от Конституцията и на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа и неправилно е обявена за противоконституционна.