Становище на съдията Тодор Тодоров
Поначало приемам мотивите към така постановеното решение. С оглед предмета на делото не смятам за нужно да доразвивам или обяснявам правната квалификация на чл.7 ЗВСОНИ, единодушно приета от съда в мотивите на решение по к.д. № 29/1995 г. - ДВ, бр.9 от 1996 г. Според мен обаче разпоредбата на § 2 ЗИДЗВСОНИ (ДВ, бр. 51 от 1996 г.) в частта му относно § 4 ЗВСОНИ поставя качествено нови проблеми пред съда, които заслужава да бъдат отбелязани в мотивите.
1.Според оспорената разпоредба "Нарушение на нормативните актове" по смисъла на чл.7 е нарушение, извършено от приобретателя с цел да придобие имота".
По начина на редакция и по своето съдържание разпоредбата очевидно съдържа тълкувателна норма , норма, която претендира изясняване съдържанието на чл.7 ЗВСОНИ. Подобна норма поначало е допустима. Законодателят може да приема т.нар. тълкувателни закони.
2. Характерно за тълкувателните закони е обстоятелството, че те по необходимост поставят въпроса за обратното им действие . Ако тълкувателният закон само тълкува, изяснява съдържанието на тълкуваната норма, то очевидно това съдържание е такова от момента на приемането на последната. Този принцип категорично е изразен в чл.50, ал.1 ЗНА, според който "Тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува". Това е правилото. Изключението тук е да се даде действие на тълкуването "само занапред, ако обратното му действие може да създаде усложнения" - чл.50, ал.2 ЗНА. Следователно тълкувателните норми по правило имат обратно действие, а по изключение - действие само занапред.
Възможностите по това дело очевидно са две:
а) да се приеме, че разпоредбата на чл.7 ЗВСОНИ от самото й приемане (ex tunc, от тогава) е с изясненото от тълкувателната норма на § 4 ЗВСОНИ съдържание;
б) да се приеме, че разпоредбата на чл.7 ЗВСОНИ придобива ново съдържание от влизане в сила на § 2 ЗИДЗВСОНИ, в частта му, с която е създаден § 4 ЗВСОНИ (ex nunc, от сега нататък) и последната не е тълкувателна норма, а е изменение на чл.7 ЗВСОНИ.
3. Поначало в българското право забраната за обратно действие на законите е общ принцип , който се извлича от понятието за правова държава - преамбюла и чл.4, ал.1 от Конституцията. В чл.5, ал.3 от Конституцията този принцип е изразен изрично само за наказателните закони. По отношение на другите закони изрична конституционна норма няма, но това не означава, че принципът е изключен за тях. Въпреки че той не е деклариран позитивно, както това е сторено например в чл.2 от Френския граждански кодекс, неговото съдържание може да се извлече с аргумент за противното от чл.14, ал.1 ЗНА - "Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба". Тази норма на ЗНА има характер на обществен ред и следва да се прилага служебно от правоприлагащите органи. Общо правило за автоматично обратно действие на новоприети правни норми няма. Обратното действие на правна норма може да бъде въведено само по изключение и само изрично . Обратно действие не може да се въведе по тълкувателен път, тъй като това би означавало намеса в правомощията на законодателя. Само той е компетентен да каже, дали новата уредба засяга факти и правоотношения, възникнали преди нейното влизане в сила.
4. Конституционният съд инцидентно се е произнесъл по този въпрос в решаващите мотиви по к.д. № 9/1996 г. В раздел трети на тези мотиви е записано, че "Проява на конституционните принципи за правова държава и законност в областта на данъчното право е правилото за неретроактивност на данъчната норма". По-нататък съдът посочва, че в конкретния случай е налице изключителност на случая и допуска обратната сила на оспорената разпоредба.
Цитираните мотиви ми дават основание да считам, че макар и по частен случай, практически с това решение съдът конституционализира нормата на чл.14, ал.1 ЗНА. Той тълкува забраната за обратно действие на законите като общ конституционен принцип за цялото българско право. Този принцип е вътрешно присъщ на самата Конституция и важи за конституционните норми. С по-голямо основание този принцип важи и за нормите с по-нисък ранг. Той се извлича от фундаменталните принципи на правовата държава и законността и се разпростира върху всички правни норми.
5. Принципът за забрана на обратното действие на правните норми търпи ограничение по отношение на тълкувателните норми. За тези норми изрично постановяване на обратното им действие поначало не е необходимо. Независимо от това обаче, обратно действие на оспорената норма на § 4 ЗВСОНИ не може да се обоснове и с тълкувателния характер на нормата. Контролът за конституционосъобразност се разпростира върху всички законови норми, включително и тълкувателните. Обратното действие в този случай е недопустимо, тъй като противоречи на основни конституционни принципи.
Първият от тях е принципът на чл.17, ал.5 от Конституцията, според който "принудително отчуждаване на собственост..." е допустимо само след предварително и равностойно обезщетение. Доколкото правото на собственост по чл.1 и 2 ЗВСОНИ е възстановено с влизане на закона в сила, а производството по чл.7 ЗВСОНИ има установителен характер, новосъздадената норма на § 4 ЗВСОНИ осуетява възможността на собствениците да установят нищожността на прехвърлителната сделка и да получат обратно имота си. Резултатът е противоконституционно лишаване от право на собственост на лицата, за които процесите по чл.7 ЗВСОНИ не са завършили. От друга страна, ако се придаде обратно действие на § 4 ЗВСОНИ и хипотезата на чл.7 ЗВСОНИ в тази му част се стесни само до "нарушение, извършено от приобретателя с цел да придобие имота", се поставя въпросът за съдбата на вече постановените и влезли в сила съдебни решения , с които се обявяват за нищожни сделки, по които нарушението е извършено от другата страна по сделката. Очевидно признаването на обратна сила в този случай води до правно и логически недопустими резултати.
Заслужава тук да бъде цитиран един от класиците на българската правна наука: "Само във времена на обществена анархия и пълно крушение на чувството за правда и законност може да се забрави законодателството до степен, да посяга върху правоотношения, окончателно ликвидирани с влезли в законна сила решения..." - Проф. д-ръ Й. Фаденхехт, Българско гражданско право, Обща часть, София, 1929 г., с. 142 (курс.мой - Т.Т.). Презюмираното обратно действие на новосъздадената норма на § 4 ЗВСОНИ противоречи на принципа на правовата държава - чл.4, ал.1 от Конституцията.
6. Новата норма на § 4 ЗВСОНИ противоречи на Конституцията и при условие, че няма обратно действие. В този случай зад тълкувателната редакция е маскирано изменение на чл.7 ЗВСОНИ. Това означава, че за висящите (други са невъзможни поради едногодишния срок за предявяване на иска) процеси по чл.7 ще се прилага новото съдържание на § 4 ЗВСОНИ. Осуетява се възможността собственикът на имота да установи нищожността на прехвърлителната сделка и да защити правото си на собственост по чл.1 и 2 ЗВСОНИ. При това, единствената му "вина" е, че неговият процес не е завършил с влязло в сила решение било поради мудност на съда, било поради бъркотията в законодателството, създадена от неколкократното противоконституционно (вж. к.д. № 4/95 г., к.д. № 24/95 г. и к.д. № 29/95 г.) изменение на правната уредба. Изменението на чл.7 ЗВСОНИ с § 2 ЗИДЗВСОНИ в частта относно § 4 ЗВСОНИ по същество е последващо отнемане на възстановеното с чл.1 и 2 ЗВСОНИ право на собственост и противоречи на чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията.