Особено мнение на съдията Александър Арабаджиев
Съображенията, поради които съм подписал решение № 19 от 29 октомври 1996 г. по к.д. № 17/1996 г. с особено мнение, са следните:
1. Наведените в искането основания не обуславят извод за противоконституционност на разпоредбата на § 15а от преходните и заключителни разпоредби на Закона за съдебната власт (ЗСВ), приет от Народното събрание (НС) на 4 юли 1996 г., повторно приет съгласно чл.101, ал.2 от Конституцията на 23 юли 1996 г.
Не съдържа такива основания и решението на Конституционния съд (КС), с което тази разпоредба е обявена за противоконституционна.
2. Доколкото аргументацията на двата документа фактически съвпада, основното, което трябва да се изтъкне във връзка с нея, е, че се подменят предназначението и същността на разпоредбата на § 15а и съдбата й се определя от съображения, които са извън конституционно установената уредба на взаимоотношенията между властите, от една страна, и на съдебната власт като такава, от друга.
Известно средоточие на съображенията за противоконституционност на обсъжданата преходна разпоредба съставлява приписваното й действие "да пречи" на Висшия съдебен съвет (ВСС) да упражнява своите правомощия по изграждане на организацията на съдебната власт. Изразът "създава пречки" носи две конотации: едната е недвусмислено в събитийния контекст на издаването и на атакуването на нормата пред КС; другата е с оглед на поддържана (и възприета) противоконституционност на такова действие на разпоредбата. За КС има значение - предвид и на другите твърдения за противоконституционност - второто значение, респ. преценката на разпоредбата от гледище на формално и съдържателно съответствие с Конституцията.
Във връзка с това е необходимо най-напред да се отбележи едно по принцип неправилно разбиране, според което ВСС има предоставени от Конституцията правомощия по изграждане на организацията на съдебната власт. Според искането такива правомощия произтичат от конституционните разпоредби на чл.5, ал.2, чл.119, ал.1, чл.129, ал.1 и 2 и § 4. Висшият съдебен съвет обаче няма възложени му от Конституцията правомощия по изграждане на организацията на съдебната власт, предвидена в нея. Съгласно Конституцията ВСС има правомощията, посочени в чл.129 и чл.132, ал.2. А определената с Конституцията организация на съдебната власт влиза в действие, т.е. създава се, след приемането на новите устройствени и процесуални закони. Това именно следва от преходната разпоредба на § 4 от Конституцията. Обратното би означавало на ВСС да се придадат функции, които нито произтичат от Конституцията, нито е естествено да бъдат притежавани от този орган.
Под "определена с Конституцията организация на съдебната власт" по смисъла на § 4 трябва да се разбира една система от установени от Конституцията (чл.119, ал.1 и 2) съдилища, които притежават съответна компетентност и се намират във взаимоотношение помежду си. Следователно въпросът за "изграждане на организацията на съдебната власт" не е само институционален, нито институционалната му страна може да се реализира чрез решения на ВСС за избор на съдии в съдилищата, обозначени съобразно наименованията по Конституция. Въпросът е преди всичко функционален. За да функционират съдилищата, не е достатъчно да получат съответно наименование и дори да бъде създаден персоналният им субстрат.
Известно е, че съдилищата са институции с определена от закона компетентност да разглеждат съответни категории дела, а по израза на чл.119, ал.1 от Конституцията - да осъществяват правораздаването. Общата компетентност на съдилищата се разпределя между тях по вид (общи, административни, специализирани) и степени (инстанции). Самата инстанционност на отделните производства не следва пряко от конституционния текст и също подлежи на определяне от закона. В рамките на различните производства подлежи на установяване и компетентността на отделните инстанции. Следователно и от институционална, и от функционална гледна точка системата на съдебната власт е следствие от определена законодателна уредба. Едва след нейното приемане може да се говори за "влизане в действие" на "определена с Конституцията организация на съдебната власт". Впрочем, и да не съществуваше преходната разпоредба на § 4, от разпоредбата на чл.133 от Конституцията следва, че организацията на съдилищата се урежда със закон. В случая понятието "закон" по необходимост включва и процесуалните закони, каквито дефинитивно са условие за създаване на "организация", защото обозначаването на отделните институционални (структурни) единици не е достатъчно, щом като не са определени техните (всички) функции и функционалното им взаимоотношение в динамика.
Тези най-общи бележки по общоизвестни въпроси показват, че дейност по организацията на съдебната власт имат най-вече законодателят и в известна степен изпълнителната власт (при определяне на броя, съдебните райони и седалищата на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища напр. - чл.27, т.2 ЗСВ). ВСС няма функции в това отношение, които пряко да произтичат от Конституцията, а още по-малко от нейната преходна разпоредба на § 4. Създаването на системата по законодателен път е условие ВСС да упражни отредените му от Конституцията правомощия да избира съдиите от съответните съдилища. Обратното означава ВСС да извърши нещо, за което Конституцията не го и не може да го овласти, защото не е предвиден като орган, който да създава съдилища, да определя тяхната компетентност и функционално взаимодействие.
3. От изложеното може да се заключи, а това изглежда и саморазбиращо се, че законодателната дейност в сферата на организацията (в най-общ смисъл) на съдилищата дефинитивно не може да се разглежда на плоскостта на принципа на разделението на властите, респ. че един законодателен акт в тази област не може да съставлява противоречаща на чл.8 и чл.117, ал.2 от Конституцията намеса на законодателната власт в дейността на съдилищата. (Съзнателно тук се употребява понятието "съдилища", защото те именно осъществяват функции на съдебна власт.)
Именно законодателят е, който трябва да създаде предпоставките, за да може ВСС да изпълни конституционните си правомощия, респ. тези по § 15а ПЗРЗСВ. При липсата на тези предпоставки съответните назначения са или самоцелни (не са предмет на настоящето становище цели, които са извън преценката за конституционосъобразност), или целеположени в сферата, която е извън конституционните правомощия на този орган. Във всеки случай те не могат да бъдат адекватни на една организация, която не е създадена и чието създаване е в компетентността на Народното събрание.
4. Като се отбележи, че самото Народно събрание е било обвързано от § 4 с една важна законодателна задача и с определен срок, който отдавна е изтекъл, без задачата да е изпълнена, следва да се възрази срещу довода, че чрез създаването на § 15а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт се променя този срок, респ. че законодателят няма право да допълва този закон и да определя последователността, в която ВСС да осъществява действията си по прилагане на преходната конституционна разпоредба.
Тук трябва да се остави без внимание "упрекът" към НС, че въобще е допълнил ЗСВ, и отново да се изтъкне, че именно на законодателя Конституцията е възложила - и с чл.133, и с § 4 - да уреди със закон организацията на съдебната власт. Чрез добавянето на § 15а към преходните и заключителни разпоредби на ЗСВ не се определя последователност, различна от произтичащата от Конституцията. В § 4 липсва последователност като такава. Още повече липсва компетентност на ВСС. Упражняването на правомощията на този орган, както и на всеки друг орган (срв. чл.129, ал.2 от Конституцията) по назначаване, е последица от изпълнена конституционна повеля, отправена към законодателя, а не функция по изпълнението на § 4.
5. По тези съображения не е основателно съображението, според което НС е излязло извън рамките на компетентността си и е приело законова норма, която на това основание се явява противоконституционна. Независимо от момента, в който разпоредбата е приета (в случая допълнително), тя придава завършеност на цялостния законодателен акт (ЗСВ) и отразява последователност в действията на отделните органи, която следва логиката на конституционния текст. След като "определената с Конституцията организация на съдебната власт" бъде създадена по законодателен път, за да влезе в действие действително е нужно да бъдат избрани съдии (и ръководители) в съответните съдилища.
В този смисъл § 15а ЗСВ няма тълкувателен характер спрямо § 4 от Конституцията. Доколкото в § 4 е определен срок за приемане на известен пакет от закони, в § 15а ПЗРЗСВ не се съдържа друг срок. А доколкото в § 4 въобще не е определен срок, в който ВСС да упражни правомощията си относно избирането на съдии в съдилищата, предвидени в Конституцията - освен като момент, който настъпва след приемането на законите - § 15а ПЗРЗСВ няма отношение към преходната конституционна разпоредба. Ето защо новосъздадената разпоредба не влияе на съдържанието и действието на конституционната норма - нито по пътя на тълкуването, каквото тя не цели, нито чрез въвеждането на други условия и предпоставки за влизането в действие на определената с Конституцията организация на съдебната власт. За пореден път е нужно да се обърне внимание върху действието на § 4. Разпоредбата е преходна, тъй като отчита (и разрешава) ситуация, в която Конституцията заварва една система, а същевременно предвижда друга. Определената от нея система не се "настанява" в момента на влизането й (на Конституцията) в сила, а след като бъдат приети необходимите закони. От своя страна § 15а - предвид на систематичното му място (в ЗСВ) - няма за цел да определи друг "срок", а да разположи във времето действията на ВСС - но не по създаване на организацията на съдебната власт, а по избиране на съдии и председатели на съдилищата в съответствие с установени по законодателен път компетентности на отделни видове съдилища (и по специално на Върховния административен съд) и (три) инстанционност на съдебното производство.
Ето защо тук застъпваното становище излиза от схващането, което отрича смесване на действието на оспорената законова разпоредба с това на конституционна норма, в съпоставка с която се преценява нейната конституционосъобразност. В основата на това становище е също и разбирането, според което § 15а въобще не се явява акт на законодателя, чрез който по недопустим начин се тълкува Конституцията. Разграничението между двете разпоредби, респ. разграничението между функциите на НС, от една страна, и тези на ВСС, от друга, води до извода, че оспорената разпоредба не противоречи на Конституцията.
6. По тези съображения намирам, че КС не е обвързан от решенията, постановени по к.д. № 30/1991 г., № 10/1994 г., № 11/1996 г., и че тези решения не предопределят разрешението по настоящето дело. Първото от тези решения се отнася до възможността НС да тълкува Конституцията и е неотносимо към проблема, разрешаван по настоящото дело, тъй като § 15а, както се отбеляза, в предметното си съдържание носи правноорганизационните белези, характерни за една преходна разпоредба. При това правното предписание, което съдържа, се отнася до действия на ВСС, които подлежат на извършване след като се приемат законите, визирани от § 4, така че не е уместно да й се придава характер, какъвто тя няма и от това да се прави довод за неконституционосъобразност. От друга страна, доводът, че § 15а е "идентичен" с решението на НС от 28 юни, обявено за противоконституционно с решение на КС по к.д. № 11/1996 г., заслужава отговор в смисъл, че основанията за "обезсилване" на това решение не са приложими и спрямо законодателния акт на НС. Достатъчно в това отношение е да се прочете решението на КС и вземат предвид решаващите му съображения. Те се свеждат до това, че като вид акт на парламента решението от 28 юни 1996 г. е неконституционосъобразна правна форма за постигане на преследвана от законодателния орган цел. Разпоредбата на § 15а е и адекватният парламентарен акт, и естествена "завършваща" ЗСВ норма.
7. По останалите въпроси за характера на ВСС като орган и за мястото му (и на съдебната власт) в системата на разделението на властите съм развил съображенията си в особеното ми мнение по к.д. № 13/1995 г. (РОКС, 1995, с.197 и сл.) и по к.д. № 11/1996 г.