Особено мнение на съдията Пенчо Пенев
По частта от решението на Конституционния съд, с която се обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.7, ал.1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (§ 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи)
Съгласно чл.7, ал.1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), приет с § 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ) "при разпореждане, делба, обезщетяване и оземляване земеделските имоти не могат да се раздробяват на части с размери по-малки от размерите, определени в чл.72 от Закона за наследството". Две са съображенията на Конституционния съд да приеме, че тази разпоредба противоречи на Конституцията. На първо място, в нея се вижда повторение на редакцията на чл.10б, ал.1ЗСПЗЗ, обявен за противоконституционен с Решение № 8/1995 г. на Конституционния съд. Не мисля, че това е така. Известно сходство наистина има, но за идентичност между двете разпоредби изобщо не може да се говори. Съгласно чл.10б, ал.1 собствениците, чиито имоти са застроени или върху тях са осъществени други мероприятия, се обезщетяват с равностойна земя от държавния или общинския поземлен фонд, но само когато полагащото се обезщетение е повече от два декара. Както се вижда, в хипотезата, предвидена в този текст, законодателят по целесъобразност е променил начина на обезщетяване, ръководейки се от обема на възстановимото право. По моя преценка това той би могъл да стори, като с нищо не нарушава разпоредбата на чл.17, ал.3 от Конституцията (това становище съм застъпил и в особеното си мнение по к.д № 12/1995 г.). Отделен е въпросът, че въведеното ограничение е неубедително аргументирано в законовия текст, защото не става ясно на какъв основополагащ принцип се осъществява.
Напротив, с разпоредбата на чл.7, ал.1 принципът е ясно очертан. Той е продиктуван от лесно разбираема икономическа целесъобразност селскостопанските имоти да не могат да се раздробяват така, че вследствие на това раздробяване да се получават имоти, чиито размери не дават никаква възможност за реализиране на ефективно земеползване. Мярката за тези размери е определена по един общ, универсален начин, като се прави препращане към разпоредбата на чл.72 от Закона за наследството (ЗН). В тази връзка не приемам и второто съображение на съда, че това препращане било недопустимо, тъй като разпоредбата на чл.72 ЗН имала съвсем друго регулативно предназначение. Предназначението и истинските цели както на разпоредбата на чл.72 ЗН, така и на чл.7, ал.1 ЗСПЗЗ са еднакви - да не се допусне неефективно раздробяване на земеделската земя. Неслучайно в чл.7, ал.1 е забранено такова раздробяване, независимо от правните способи, чрез които може да се стигне до него - делба, обезщетяване или оземляване по ЗСПЗЗ.
Не може да се възприеме и съображението на съда, че чл.7, ал.1 нарушавал конституционно прогласената защита на частната собственост (чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията). Несъстоятелността на една такава теза личи от следващата алинея на чл.7, която гласи: "При обезщетяване със земеделски земи под този размер (размерът, определен в чл.72 от Закона за наследството - б.м.) по искане на заинтересуваните лица земята се обединява в общ имот и всеки собственик притежава полагащата му се идеална част". От текста може да се направи единствения извод, че не само не се нарушава правото на частна собственост, а напротив, гарантира се правото да се получи собственост, макар и в идеална част, върху реално съществуващ недвижим селскостопански имот, като на собственика се предоставя възможността да избира, дали да получи парично обезщетение или съответна идеална част от собствеността.
Законодателят, регулирайки материята, се е ръководил от конституционно признатите му съображения за целесъобразност, като при това максимално добре са гарантирани и интересите на собствениците, чиито права се възстановяват, макар и върху маломерни имоти. Ако се възприеме тезата, лансирана в решението, се стига до абсурдния резултат да се възстановяват реално 50 или 100 кв.метра като самостоятелен селскостопански имот.
По чл.10, ал.7 от Закона за собствеността и ползването
на земеделските земи (§ 5, т.3 ЗИДЗСПЗЗ)
Съгласно чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ "възстановяват се правата на собствениците върху земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, и се намират в строителните граници на населените места, освен ако трети лица са придобили правомерно право на собственост върху тях или върху тях са проведени мероприятия, непозволяващи възстановяването на собствеността, или е отстъпено право на строеж и строежът на законно разрешената сграда е започнал".
Приемайки тази разпоредба за противоконституционна, съдът счита, че е нарушен чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията. Противоречието съдът вижда в това, че неоснователно се отказва обезщетяването на бившите собственици в реални граници в населеното място, защото правото на собственост никога не било губено от тях, а всички последващи действия по отношение на тези имоти - фактически и правни - са противоправно извършени. В този смисъл не би могло да има придобито "правомерно право на собственост", нито по законен начин "проведени мероприятия, непозволяващи възстановяването на собствеността". Съдът обаче стига само дотук, като, видно от мотивите и диспозитива на решението, приема в противоречие на цитираните по-горе съждения, че собствеността в реални граници не може да се възстанови тогава, когато има отстъпено вещно право на строеж върху съответния имот и то е осъществено, или осъществяването му е започнало. (Затова отхвърля искането за противоконституционност на § 5, т.1, с който се изменя чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ.)
Не виждам съществена разлика в хипотезите. Всички те са, така да се каже, хипотези, поставени на един ред, равностойни по смисъл и значение. Както би следвало да приемем, че има правомерно за действащото по онова време законодателство придобиване на вещно право на строеж, така би трябвало да приемем и това, че е възможно да има такова правомерно придобиване и на право на собственост или извършване на мероприятия върху съответния, включен в регулацията на населеното място имот, проведени съгласно одобрените градоустройствени планове, които, както е известно, имаха и имат силата на закон.
Защитата на приобретателите по валидни за времето си правни основания е напълно естествена, защото това е защита на значим имуществен интерес, който в крайна сметка е и конституционно гарантиран пак от същите разпоредби на чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията. По-подробно съм развил съображения в този дух в становището си по к.д ї№ 12/1993 г., към което изцяло препращам. Същият принцип законодателят е възприел и при приемането на Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ДВ, бр.15/1992 г.). И там се предвижда, че бившите собственици могат да възстановят реално собствеността си върху съответния имот, само ако той е държавна собственост, като се зачитат интересите на трети добросъвестни лица, придобили на валидно правно основание по тогава действащото законодателство право на собственост. В крайна сметка става въпрос за конкуренция между конституционно гарантирани имуществени интереси. Съвсем обосновано и житейски оправдано в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ законодателят е преценил, че приоритет следва да се даде на добросъвестния приобретател, респ. носител на реализирано вещно право на строеж, както и на обществения интерес при извършване на т.нар."мероприятие", защото имуществената му и обществена стойност и значимост е безспорно по-голяма от защитимия интерес на бившия собственик.