Особено мнение на съдията Александър Арабаджиев
С особено мнение съм подписал цялата т.1 на Решение № 20 от 7 ноември 1996 г. по к.д. № 21/1996 г., с която се обявяват за противоконституционни разпоредбите на:
а) § 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗИДЗСПЗЗ) - ДВ, бр.79 от 17 септември 1996 г., в частта, с която се изменя чл.7, ал.1 ЗСПЗЗ относно думата "обезщетяване";
б) § 5, т.3 от същия закон, с който се изменя чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ.
Намирам, че и двете разпоредби не противоречат на Конституцията и че искането за обявяване на тяхната противоконституционност следва да бъде оставено без уважение.
1. В частта му относно § 2 ЗИДЗСПЗЗ искането се основава изцяло на т.4 от мотивите на Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12/1995 г. (ДВ, бр.59 от 30 юни 1995 г.), с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 6, т.1 ЗИДЗСПЗЗ от 1995 г. (ДВ, бр.45 от 6 май 1995 г.), изменяща чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, относно второто изречение на разпоредбата. Именно тези мотиви са възпроизведени и в решението на Конституционния съд (КС) със забележката, че от тях съдът не може да се отклони.
Постановката има невярната предпоставка, че двете хипотези са идентични. Не се държи обаче сметка за обстоятелството, че не става дума единствено за "преместване" на текст с идентично съдържание на друго място. Атакуваната всъщност дума "обезщетяване" не просто е вмъкната в съществувалия досега в първоначалния си вид (т.е. незасяган от неколкократните изменения и допълнения на ЗСПЗЗ) чл.7. Цялата разпоредба на чл.7 е изменена по начин, който създава нова разпоредба. Впрочем, и в досегашния й вид тя е съдържала изискването, според което при разпореждане и делба на съсобствен земеделски имот реалните дялове не могат да бъдат по-малки от минималния размер, определен в Закона за наследството. По сила на изменението в ал.1 на чл.7 към разпореждането и делбата се добавят обезщетяването и оземляването. Атакува се само "обезщетяването", без да е ясно защо не се обхващат останалите хипотези. Като се оставят настрана тук едностранчивостта, безпринципността и пристрастността на такъв подход, които сами по себе си го отклоняват от основни конституционни принципи, важно е да се обърне внимание, че разпоредбата на чл.7 в изменения й вид не се изчерпва с посоченото съдържание на ал.1. В ал.2 е посочено, че при обезщетяването със земеделски земи под размера по ал.1 по искане на заинтересуваните лица земята се обединява в общ имот и всеки собственик притежава полагащата му се идеална част. Очевидно "идеалната" част съответства на "реалната" и когато тя е под размерите по чл.72 ЗНасл., от което пък следва, че и в този случай собственикът получава равностойна, включително и по количество, земя. Това разрешение обаче не фигурира в аргументацията нито на искането, нито на решението на КС, и поради това и двете се явяват непълни.
Пренебрегването на ал.2 от новата редакция на чл.7 прави обявяването за противоконституционна само на думата "обезщетяване" в ал.1 недопустимо. Създава се - по силата на решението на КС - една нелогична правна разпоредба, която не може да бъде цел и последица на решението. От друга страна, както се посочи, решението действа спрямо разпоредба, която в други свои части е съществувала и досега, а в новосъздадените й и незасегнати от искането (и от решението) части запазва действието си, още повече че разумът й може да бъде извлечен от съображения, които не са извън принципа на равностойното обезщетяване, нито са непознати на действащото законодателство.
Такова е и положението за създаване на съсобственост по силата на закон (съгласно ал.2), което освен всичко друго обезщетява независимо от размерите, дори и когато са под тези по чл.72 ЗНасл. Такъв способ за създаване на съсобственост е познат в териториалното и селищното устройство, а съображенията, поради които се цели да се избегне раздробяване на земеделската земя, имат конституционна основа в чл.21 от Конституцията. Тези съображения, развити по-подробно в особеното ми мнение, с което съм подписал Решение № 8 от 19 юни 1995 г. по к.д. № 12/1995 г. (РОКС, 1995 г. с.120 и сл., т.10), и на което изцяло се позовавам, отново са останали неразгледани при решаването на въпроса за конституционосъобразността на § 2 ЗИДЗСПЗЗ от 1996 г.
Що се отнася до довода, че § 2 не съдържа самостоятелна норма (мярка) за обезщетяването, трябва да се отбележи, че именно такава мярка се съдържа в чл.72 от Закона за наследството, на който новосъздадените ал.2 и 3 се позовават, следвайки досегашния подход на чл.7. Позоваването е правно-техническият способ "препращане", който се използва при формулирането на разпоредбите нормативните актове (вж. чл.39 и специално т.3 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове). Препращането може да бъде уместно или неуместно, да улеснява или да води до неяснота, но не и да служи като основание за "обезсилване" на препращащата норма като противоконституционна. Още повече, че и чл.72 ЗНасл. и чл.7 ЗСПЗЗ в новосъздадената му редакция излизат от една обща идея. И действието й с пълно основание се запазва при разпореждане, делба и оземляване.
По тези съображения намирам, че дори и КС да не намира основания да се отклони от съображенията си, възприети в Решение № 8 от 1995 г., той трябваше да констатира нееднаквост на хипотезите и да приеме, че не са налице основания за обявяване на противоконституционност на § 2 ЗИДЗСПЗЗ от 1996 г. в атакуваната му част. Достатъчно е да се констатира фактическо и правно несъответствие с хипотезата, на която съдът се позовава, за да се възприеме обратното разрешение.
2. И във връзка с § 5, т.3 ЗИДЗСПЗЗ се позовавам изцяло на особеното мнение (т.8), с което съм подписал Решение № 8 от 1995 г., както и на особеното мнение, с което съм подписал Решение № 12 от 8 юли 1993 г. по к.д. № 12/1993 г. (вж. РОКС 1993 г., с.126 и сл.). Редно е обаче за пореден път да бъде обърнато внимание на едностранчивостта, с която ал.7 от чл.10 на ЗСПЗЗ се атакува в различните й версии. И да се изрази съжаление, че тези съображения въобще се възприемат, като при това несъобразеността с общата логика на ЗСПЗЗ се задълбочава. Във връзка с последното трябва категорично да се възрази срещу тезата, че "никой не е могъл правомерно да придобие право на собственост върху частна земя освен по волята на самия собственик", както и че "такъв вид "правомерно" придобиване въобще не може да има". Достатъчно е от няколкото хипотези, които самият ЗСПЗЗ съдържа, и при които се излиза от предпоставката, че съответните земеделски земи са станали държавна собственост, да се избере една - тази на чл.10, ал.2 (тя и други подобни са разгледани в т.5 на особеното ми мнение по к.д. № 12/1995 г.).
Не може да бъде спорно, че се касае за хипотеза, в която земите са останали държавна собственост, и по силата на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост. Щом като междувременно държавата е била собственик, възможно е през този период трети лица да "са придобили правомерно право на собственост или да са проведени мероприятия, непозволяващи възстановяване на собствеността". Именно това изглежда саморазбиращо се, следващо общата логика на ЗСПЗЗ и водещо до разрешение, обратно на поддържаното в искането.