Становище на съдията Николай Павлов
С Решение № 17 по к.д. № 13/95 г. Конституционният съд е приел, че всеки бюджетен закон "е само формален закон, защото не съдържа правни норми, които уреждат обществени отношения (по смисъла на Закона за нормативните актове)". Ежегодните бюджетни закони са закони във формален смисъл само защото под наименованието "закон" те са гласувани от Народното събрание. В основното, същинското си съдържание те не съдържат правни норми. Текстовете на ежегодните бюджетни закони са управленски, административни актове, които без да променят своята основна юридическа характеристика, се издават в присъщата на актовете на Народното събрание форма (закон) и по предвидената за законодателния орган процедура. Но това не изключва преценката за конституционосъобразност на общо основание, щом Конституционният съд е приел в цитираното решение, че меродавно е предметното съдържание на акта, а не неговото наименование - в случая това е "друг акт на Народното събрание ", а не закон - нормативен акт.
От изложеното следва, че нормата на § 1 от ЗИДЗДБ за 1996 г. изчерпва действието си с приключването на текущата финансова година и не може да има обратно действие. Народното събрание нарушава Конституцията щом помества нормата не в ЗЗД или Търговския закон, а в ежегоден бюджет, който не е закон.
Съгласно чл.14 от Закона за нормативните актове обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Законът поставя още едно изискване в смисъл, че "обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден" - хипотеза, която липсва в случая.
Липсва и акт, по силата на който "Булгаргаз" ЕАД от частна държавна собственост е превърнат в публична държавна собственост, за да се приложи чл. 1 от Закона за събиране на държавните вземания.
Разпоредбите на ЗИДЗДБ за 1996 г. противоречат и на Решение № 19 на Конституционния съд по к.д. № 11/93 г.
Нормата на чл.17, ал.2 от Конституцията обявява, че собствеността е частна и публична. За да се отговори на искането за противоречие на ЗИДЗДБ за 1996 г. на чл.17, ал.2 е от значение кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право и какво е тяхното предназначение. Властническите правомощия на държавните и общинските органи и необходимостта да се използва собствеността на държавата и общините в държавен интерес не дават основание тяхната собственост да се счита винаги държавна. Конституционният съд приема за несъмнено, че изключителната държавна собственост, чиито обекти са изброени в чл.18, ал.1 от Конституцията, представлява публична собственост на държавата.
Извън обектите по чл.18, ал.1 от Конституцията държавата може да има и други вещи като своя публична собственост. Определянето на тази друга публична държавна собственост може да стане само със закон.
Нормата на чл.17, ал.3 от Конституцията прогласява частната собственост като основа на всяко пазарно стопанство. Всеки правен субект може да бъде носител на частна собственост. Но гражданите и юридическите лица, в това число и юридическите лица с държавно участие, могат да имат само частна собственост.
Със ЗИДЗДБ за 1996 г. за държавно вземане се обявява такова, възникнало в резултат на осъществяване на стопанска дейност от държавно предприятие, т.е. за държавно вземане се обявява нормално търговско вземане, възникнало в търговския оборот, при това със задна дата.
Тези вземания не са прехвърлени върху държавата, тъй като редът за принудителното осъществяване на вземането не променя неговото естество като частноправно (търговско вземане). Фактът, че за дадено вземане е определен облекчен ред за събирането му по реда на ЗСДВ, не го прави държавно вземане. Става дума за частноправно (търговско), а не за публичноправно притезание. Разпоредбите на ЗИДЗДБ за 1996 г. следват по време договора за цесия и нямат обратна сила. Преуреждането на възникнали правоотношения, при това с обратна сила, застрашава правната сигурност и е противоконституционно посегателство срещу прогласените с основния закон правова държава и правов ред.
Основателно е и оплакването в искането за нарушение на чл.19 от Конституцията. С цитираното решение на Конституционния съд по к.д. № 11/93 г. изрично е поставено: "чл.19 ал.2 и 4 предвиждат създаването на условия и гаранции за разгръщането на свободната стопанска инициатива, основана на частната собственост, принципните условия и гаранции се създават чрез закон. При упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени. Чл.19, ал.2 и 4 се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините".
Съгласно разпоредбата на чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията Конституционният съд е единствения орган, който дава задължителни тълкувания на основния закон и се произнася за установяване противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание.
Със създадената със ЗИДЗДБ норма, която няма характер на законова, по пътя на тълкуването Народното събрание заобикаля създадения правов ред и навлиза в противоречие с Конституцията. Атакуваното изменение на бюджетния закон не създава и не гарантира еднакви правни условия за стопанска дейност и не закриля инвестициите по начина, предвиден в чл.19 от Конституцията.
Нарушава се принцип, прогласен в основния закон за недопускане на привилегии, за равнопоставеното третиране на гражданите и стопанските субекти пред закона. Прозира намерението на парламентарното мнозинство по законодателен път да ревизира залегнали принципи в Конституцията за неприкосновеност и утвърждаване на частната собственост и условия за развитие на пазарно стопанство. С други думи, по пътя на реставрация се ревизира подходът към собствеността, чрез одържавяване на самостоятелна стопанска единица, за да се дерогират не само разпоредбите на чл.17 и чл.19 от Конституцията, но и да се постави под съмнение бъдещият път на икономическо развитие чрез подчиняване икономиката на страната на принципи, които са отречени с Конституцията на Република България от 1991 г. Злоупотребата със законодателни правомощия застрашава не само самостоятелността на съдебната власт и устоите на правовата държава, но е и посегателство срещу установения конституционен ред и принципи на икономическо развитие и пазарна икономика.