ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Нено Неновски по к.д. № 17/91 г.
Основният въпрос, който Конституционният съд (КС) трябваше да реши, е в какво се състои конституционното нарушение, нарушена ли е конституционна разпоредба и ако е нарушена - коя е тя. Мнозинството прие, че няма нарушение на Конституцията и че в това отношение решението на Народното събрание (НС) от 6 ноември 1991 г. (ДВ, бр.94 от 1991 г.) е издържано. Аз съм на противно становище.
I. Алфата и омегата на правовата държава са правата на човека. Правата на личността, нейното достойнство и сигурността й са въздигнати във върховен конституционен принцип (преамбюла на Конституцията), който е конкретизиран в множество конституционни текстове.
Както се вижда от стенограмата на заседанието на НС, Огнян Сапарев е бил освободен от длъжността му в негово отсъствие и без да му се предостави каквато и да е възможност да изложи становището си. Предложението за освобождаването му е било мотивирано с твърдението, че той е създал "конфликтни ситуации", "социален конфликт" в Българската телевизия. Прозвучават изявления, че той "не е успял да се справи" с работата си, изказват се намеци за партийна привързаност. ("То е ваше момче"), за неясноти относно "неговия психичен статус". Други народни представители обръщат внимание върху това, че не е почтено въпросът да се обсъжда в отсъствие на Сапарев, че така, както е била обсъдена в негово присъствие кандидатурата му, така трябва да се обсъди и освобождаването му. Народното събрание е приело решението си, без да вземе под внимание тази страна на нещата. Бил е нарушен класическият демократичен принцип, завещан ни от старите римляни, станал достояние на съвременната политическа и правна култура.: Audiatur et altera pars. Всеки има право да изразява и разпространява мнение, но това право не може да се използва за накърняване на правата на другиго (чл.39 от Конституцията). Основен принцип на цивилизованото правосъзнание е при спор да се изслушва и другата страна, а основно право на човека и гражданина - правото на защита (чл.56 от Конституцията).
С оглед на аргументацията ми в този пункт се налага да се спра на едно мнение, изказано по категоричен начин при обсъждането на подаденото искане в КС. Според това мнение съдът е оправомощен да се занимава само с въпроси от публичноправен характер, а оспорваното решение е навлязло в частноправна сфера - то засягало Огнян Сапарев като частно лице, уреждало един трудовоправен въпрос. Самият Сапарев в писменото си становище до съда не виждал нарушение другаде освен в това, че са били пренебрегнати правата му по Кодекса на труда. А това очевидно не може да се отнесе към компетентността на КС.
Такова мнение, мисля, е принципно неправилно, и то в няколко направления. Конституционният съд е компетентен да се занимава с въпросите, които е определила Конституцията. В това отношение тя не стои върху строгия критерий за чистия публичноправен характер на обществените отношения. Абсолютизирането на този критерий е реминисценция на стари конституционни теории, според които Конституцията урежда само държавата в строгите й очертания на апарат на публичната власт. Тъкмо правата на човека в своя широк спектър и в богатото си съдържание правят днес този подход несъстоятелен. През призмата на гражданското общество правата на личността са твърде комплексен феномен. Конституцията, като следва модерното правно мислене, още в основните си начала прокламира, че републиката гарантира достойнството, правата на личността и създава условия за свободното развитие на човека и на гражданското общество (чл.4, ал.2). Човешката личност и гражданското общество се схващат във взаимната си зависимост и връзка.
Независимо от това становището, което не споделям, не е издържано и с оглед на конкретния случай. Пред КС е акт на НС, чийто основен предмет не е решаването на обикновен трудовоправен въпрос, макар че актът може да породи трудовоправни последици. С този акт се решава първостепенен въпрос на една институция с огромно национално значение, която е типична с това, че не може да се отнесе само към публичната или само към частната сфера, тя хвърля мост между двете сфери, между държава и гражданско общество. Това е институция, която засяга остро правата на човека и човешките общности в цялото им многообразие.
Проведено докрай, становището, че решението на НС се отнася само до трудовоправния статус на Огнян Сапарев, води до извод, който игнорира правата и достойнството му, взети в по-широк план, гарантирани от Конституцията с изрични нейни разпоредби. Освен разпоредбата на чл.32, ал.1, според която всеки има право на защита "срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име", трябва дебело да се подчертае разпоредбата на чл.56: "Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси." Това е основно право и ето я конкретната конституционна норма (във връзката й с чл.5, ал.2 от Конституцията), която е погазена с решението на НС! Става дума за всеобщо право на защита, включително и в "държавните учреждения", както се отбелязва в текста на чл.56. Народното събрание не може да бъде свободно от задължения в тази насока. Щом то е приело да обсъжда положението и поведението на едно длъжностно лице, това лице е трябвало да има възможността да бъде изслушано. Щом спрямо личността на Сапарев са били изложени бележки и са били направени оценки, някои от които са в състояние да засегнат или да застрашат правата или законните му интереси, той е трябвало да получи възможност да се защити. Още повече, че тези бележки и оценки са били направени публично, и то в най-високостоящия орган на държавната йерархия на страната. Отделен е въпросът, как е могло да бъде осигурено правото на защита - чрез присъствие и изслушване в постоянна комисия, чрез присъствие и изслушване в пленарното заседание, с което да се запознаят народните представители, и пр.
Някои юристи се съмняват в непосредственото действие на Конституцията, обявено в самата нея (чл.5, ал.2). И ако относно отделни нейни разпоредби такова съмнение може да възникне, в дадения случай то е изключено. Всеки гражданин, попаднал в ситуация, визирана в чл.56, може да се позове пряко нему и да черпи права пряко от него.
В искането на народните представители не се извеждат доводи от текста на чл.56, но както съдът, така и отделните му членове при формиране на решението си не са ограничени с основанията за несъответствие с Конституцията, които ископодателите сочат (аргумент от чл.22, ал.1 от Закона за Конституционния съд).
В писменото си становище до КС засегнатият Огнян Сапарев съвсем не поставя на преден план трудовоправния аспект на решението, взето от НС. На първо място, той подчертава това, че като не е бил повикан и изслушан, са били засегнати човешките му права ("човешко-нравствени измерения" на факта). На второ място, този факт (обсъждането и решаването на въпроса в негово отсъствие) е лишил депутатите от една гледна точка и им е попречил да бъдат обективни при вземане на решението си. "Няма да се спирам - добавя накрая Сапарев - на очевидното пренебрегване на правата ми според Кодекса на труда."
Прочее, нарушена е пряко нормата на чл.56 от Конституцията и това е порок № 1 на решението на НС. Всъщност с това косвено се нарушава и върховният конституционен принцип за правата на човека (преамбюл, абз.3). Дори да беше единствен, този порок щеше да е достатъчен решението на НС да се прецени като противоконституционно. Пороците обаче са повече.
II. Уважаемото мнозинство от членовете на КС приема, че няма нарушение на конституционна норма, която изрично предвижда, че НС избира и освобождава председателя на Българската телевизия по предложение на съответната постоянна комисия. На възражението, че това е § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията, се отговаря, че в § 6 няма такова указание, че в случая би могла да има значение само норма от типа примерно на чл.84, точка 6, в която се казва, че НС "извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя". Излиза, че е възможно и трябва да се прилагат само тези конституционни норми, чиято структура и чието съдържание могат да се разкрият без каквото и да е интелектуално усилие.
Твърди се по-нататък, че по силата на § 6 и на чл.84, точка 8 от Конституцията НС има пълномощия да избира и освобождава ръководителите на телевизията и това е достатъчно. По какъв ред ставало това, било без значение. Това, че предложението е направено еднолично от народен представител и направо в пленарно заседание на парламента, не опорочавало решението, тъй като отделният народен представител имал право на законодателна инициатива. В писменото си становище-отговор от 4 декември 1991 г. до КС председателят на НС добавя и това, че няма нарушение на Конституцията, защото оспореното решение е в пряка връзка не с § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията, а с един подзаконов нормативен акт - Основните положения за временния статут на Българската телевизия и Българското радио (ОПВСБТБР), приети с решение на Великото народно събрание (ВНС), публикувани в ДВ, бр. 3/1991 г.; НС е било правомощно да реши въпроса - не е била създадена още Комисия за радиото и телевизията и събранието е изпълнило в пленарния си състав нейните функции.
Смятам, че е нарушена конституционната норма, изложена в § 6. Не е издържано и гледището, че с оглед на преценката за конституционност на решението неспазването на изискванията, съдържащи се в ОПВСБТБР, е без значение.
След приемането на Конституцията не е създадена нова законодателна уредба за Българската национална телевизия и тъкмо затова § 6 има своя смисъл в Конституцията. Той засега е единственият конституционен текст, съдържащ конституционна основа (временна) за управлението на телевизията. Той е единственият текст в Конституцията, който урежда компетентността на НС по отношение на телевизията. Тук е и ядката на спора.
Простото логическо тълкуване на § 6 без особен труд ще разкрие характера на изразената с този параграф норма и нейната структура (с оглед, естествено, на разглежданото дело). Хипотезата на нормата очертава субекта на действие (НС), обекта на въздействие (Българската национална телевизия), времето на действие на правилото (до създаване на нова законодателна уредба). Тук всичко е съдържателно определено. Що се отнася до диспозицията на нормата, до правилото в тесен смисъл на думата, в нея (в него) има елемент на препращане: НС има (и действа в съответствие с) тези правомощия, които ВНС е имало спрямо Българската телевизия като национална институция. Очевидно е, че трябва да се установят правомощията на ВНС и да се разкрие съдържателно, предметно цялата съвкупност от права и задължения на ВНС. Защото "правомощия" несъмнено означава системно множество, което е точно определено в съставките си, определено е и с оглед на упражняването на тези съставки - отделните правомощия. Да се смята, че понятието правомощия е неопределено, би означавало или че нормата на § 6 ще остане мъртва, или че НС като приложителят й ще стои с отпуснати ръце пред една енигма, или че НС ще може да изпълва това понятие с каквото си иска съдържание. Последното пък би означавало да се допусне, че правилото е бланкетно, т.е. насочващо към разпоредби, които не са налични и само се предвижда, че тепърва ще се приемат - безпочвено предположение, защото в текста се говори за правомощия на ВНС, чийто мандат вече е изтекъл (или е изтичал с приемането на Конституцията). Това би означавало по-нататък да се подрони стабилитетът на уредбата, която дава § 6, на практика да няма никаква конституционна (и изобщо юридическа) уредба на съответната изключително важна сфера на дейност. И доколкото правомощията на ВНС са били определени само в ОПВСБТБР, дотолкова и остава да се заключи, че § 6 от Конституцията може да препраща само към тях, само тях може да има предвид и диспозицията на нормата, изложена в § 6. Останалото е лесно. Логическата структура на нормата, конкретизирана с оглед на спорния случай, ще гласи, че ако до издаването на ново законодателство за Българската национална телевизия се налага избиране или освобождаване на ръководителя на тази институция, това прави НС според правилата на ОПВСБТБР. Именно по силата на тази императивна конституционна препратка ще трябва да се приложи нормата на ОПВСБТБР, която ни казва, че НС избира или освобождава ръководителя на институцията по предложение на Постоянната комисия.
Да се твърди, че в дадения случай оспорваното решение на НС е в пряка връзка не с § 6 от Конституцията, а с "подзаконов нормативен акт" (ОПВСБТБР) и поради това не е налице правонарушение (конституционно), е необосновано юридически. Първо, в самото си решение НС не се позовава на този "подзаконов нормативен акт", изрично се отбелязва, че решението е взето "на основание чл.84, точка 8 във връзка с § 6". Второ, очевидно е, че именно § 6 третира пряко предмета на решението, и, трето, че той също така пряко препраща към правомощията на ВНС, които са изложени в ОПВСБТБР, а не другаде, напр. в чл.84, точка 8. Защото чл.84, точка 8 има предвид друга (и различна) фактическа обстановка (вж. по-долу точка III). Нарушен е именно § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията, разпоредбата, която визира (по силата на логическото й тълкуване) ОПВСБТБР. Точно тази разпоредба не е изпълнена. При това, казано в скоби, твърдението в становището на председателя на НС, че решението не е в пряка връзка с § 6, не съответства на собственото му изказване по време на дебатите в НС, когато на забележката, че дебатираният въпрос не е уреден със закон, той възразява: "Това е § 6 на Конституцията. Параграф 6 на преходните правила на Конституцията" (вж. стенограмата).
Обстоятелството, че ОПВСБТБР били "подзаконов нормативен акт", е без значение. Впрочем това не е и вярно. Както се отбелязва - и с основание - при обсъждането на делото в КС, изправени сме пред специфични правила от общ характер, приети от ВНС, които наподобяват правилата на закона. От законовите норми те се отличават по формата, която е използвана за приемането и външното им изразяване. Те не са преминали етапите на законодателния процес, приети са с решение и пр. Това, че са приети с решение обаче, не поставя под съмнение тяхната задължителност, включително и по отношение на НС (чл.86, ал.2 от Конституцията). Но въпросът тук не е толкова в задължителността им, а в ранга им, в юридическата им сила, а тя съвсем не е подзаконова. Параграф 6 следователно препраща към предписания с достатъчно висока юридическа сила, и при това с предмет, към който спада и спорният случай. Наложително е да се посочат поне две близки по съдържанието си норми в ОПВСБТБР: "Постоянната комисия за радио и телевизия предлага на ВНС кандидатури за председатели на Българската телевизия и Българското радио"; "Председателите на Българската телевизия и Българското радио се избират и освобождават от ВНС по предложение на комисията".
Другото обстоятелство, това, че когато НС е взело оспорваното решение, не е била още формирана постоянна комисия, която да се занимава с проблемите на телевизията, също не може да се приеме като основание за игнориране на разпоредбата на § 6. Препращаща към посочените нормативни положения на временния статут на Българската телевизия и Българското радио, разпоредбата, императивна по характера си, е препратила към изисквания също с императивен характер за НС, още повече, че те са волеизявления на Велико народно събрание. Принципният нормативен текст на ОПВСБТБР, приети от ВНС, гласи: "Българската телевизия и Българското радио са общонационални автономни информационни и културни институти. Тяхната дейност се наблюдава пряко от Великото народно събрание чрез Постоянната комисия за радио и телевизия." За отбелязване е, както показва цитираната по-горе стенограма, че мнозина народни представители настояват да се изчака с решаването на въпроса до избирането на постоянна комисия. Още повече, че въпросът е бил предложен за решаване в самото начало на работата на парламента, когато е предстояло в близко време да се формират комисиите. Сам народният представител - вносител на предложението за освобождаване на Огнян Сапарев, заема следната позиция: първо да освободим господин Сапарев, а после комисията, която ще се занимава с проблемите на радиото и телевизията, ще ни предложи нов кандидат. В това прозира признанието за необходимост от комисия, но липсва логика в мисълта, че тази комисия е нужна с оглед на предлагане на нов кандидат, но не и с оглед на освобождаване на заемащия длъжността.
Аргументът, че отделният народен представител може да направи предложение за освобождаване на председателя на Българската национална телевизия, защото притежавал правото на законодателна инициатива, също не издържа критика. Народният представител може да внесе проектозакон, понеже е овластен изрично с такова право. С правото да предлага избиране или освобождаване на ръководителя на телевизията обаче е овластен друг - постоянната комисия.
Решаването на въпросите на телевизията при активното участие на съответната комисия има дълбок смисъл. От една страна, работата на комисията и обсъжданията в нея (обособена задължителна фаза в процеса на вземане на решението!) осигуряват високото качество на парламентските решения, тяхната обоснованост и ефективност. От друга страна, комисията, която освен подпомагащата си роля има и функции на парламентарен контрол (чл.79, ал.2 от Конституцията), би могла много по-оперативно от НС като цяло да решава спорните въпроси на тази национална институция. Накрая, тя е гаранция за по-голям демократизъм при упражняването на правомощията на НС по отношение на телевизията, за реализиране в съответствие с Конституцията на правото на информация, което имат гражданите. Така може да се обясни императивният характер на редица от изискванията на ОПВСБТБР, към който препраща § 6.
Постоянните комисии подпомагат дейността на НС (чл.79, ал.2 от Конституцията), но от това съвсем не следва, че НС не е обвързано от нормативно определените им правомощия, че то може да използва тези правомощия избирателно и факултативно. Напротив, Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание (ДВ, бр.105/1991 г.) - акт с много висок юридически ранг по смисъла на Конституцията (вж. чл.73), постановява в категорична форма: "Постоянните комисии разглеждат законопроектите за решения, декларации и обръщения..." (чл.22, ал.1).
Прочее, нарушението в посочения по-горе смисъл на § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията е вторият порок на решението на НС.
III. Нарушен е и чл.84, точка 8 от Конституцията. Атакуваното решение на НС почива юридически именно върху този текст. Така е и казано: "на основание чл.84, точка 8...: Това основание на решението (схванато като самостоятелно и достатъчно!) се поддържа изрично и в писменото становище, представено по делото от председателя на НС (вж. заключението на становището).
Член 84, точка 8 обаче е неприложим в случая. Според буквалния му текст "НС избира и освобождава ръководителите на Българската народна банка и на други институции, определени със закон". Тези, които оспорват конституционността на решението, отбелязват, че то неправилно се опира върху чл.84, точка 8, тъй като досега няма Закон за телевизията - императивно изискване на тази конституционна норма, което трябва да бъде изпълнено, за да бъде тя приложена.
Аз предпочитам да се изразя с езика на общата теория на правото: правните последици (права, задължения) възникват след проява (или при наличност) на юридическия факт, предвиден в хипотезата на правната норма. Правният субект, в случая НС, може да упражни правомощията си по чл.84, точка 8 само ако е налице "институция (в случая телевизията), определена със закон". Точно това не е налице и поради това правилото на нормата не може да действа. Да се приложи то към чужда нему фактическа обстановка, означава да бъде изопачено, следователно нарушено, защото юридическите последици няма да се породят или ще се породят като илюзорни и винаги оспорими, самото правно отношение не ще получи адекватното нему решение. Не е допустимо нормата, предвидена за фактическата обстановка на убийството, да се приложи към фактическата обстановка на кражбата. Това е довод ad absurdum, за да се подчертае едно елементарно положение на теорията на правоприлагането.
И наистина засега няма закон, който да урежда положението на телевизията и правата на НС по отношение на нея, в частност правото му да избира и освобождава ръководителя й. Член 84, точка 8 има предвид трайна, стабилно изградена уредба и тъй като ВНС си е давало ясна сметка, че това не е налице и че за създаването на такава уредба е нужно време, в преходните и заключителните разпоредби на основния закон е предвиден специален текст - § 6. Да подчертаем това: чл.84, точка 8, не е предвиден да действа в преходния период след приемане на новата Конституция (що се отнася до телевизията). Предвиден е § 6 и само той може да действа в преходното време. Това следва както от систематичното му място (поместен е в раздела Преходни и заключителни разпоредби на Конституцията), така и от собственото му съдържание ("до създаване на нова законодателна уредба за Българската национална телевизия..."). Член 84, точка 8, би могъл да намери приложение, ако се приеме, че ОПВСБТБР са законът, който Конституцията изисква. Но както видяхме, ОПВСБТБР, макар и да имат висок юридически нормативен ранг, не са закон в собствения смисъл на думата. Те са особени норми на "временен" статут, а чл.84, точка 8, предполага трайна законодателна уредба. Тъкмо това е и оправданието за съществуването на § 6.
Авторите на оспорвания акт на НС обаче правят опит да обвържат чл.84, точка 8, "във връзка" с § 6. Но това съвсем не води до приложимост на чл.84, т.8. Връзката между него и § 6 е не само нормативно нелогична, а и невъзможна в действителността, защото за разлика от чл.84, точка 8, § 6 има предвид междинен, преходен период на законодателно уреждане, в който сега се намира Българската национална телевизия. Ако за миг допуснем претендираната връзка, тя отново ни препраща към ОПВСБТБР, т.е. там, откъдето почнахме. Иначе и не може да бъде - приложимият текст е § 6.
Прочее, приложен към чужди нему фактически обстоятелства, чл.84, точка 8 от Конституцията е нарушен и това е третият порок на решението на НС.
Излиза, че диспозитивът на решението на НС логически не отговаря на декларираното нормативно юридическо основание в двете му съставки: чл.84, точка 8, е неприложим в дадения случай, а § 6 - приложим, но не е спазена разпоредбата му.
IV. Решението, което се оспорва пред КС, има предмет, определен в самото му заглавие: "Освобождаване от длъжност на председателя на Комитета за телевизия". А точка 1 от решението гласи: "Освобождава Огнян Сапарев от длъжността председател на Комитета за телевизия." В точка 2 са формулирани определени задачи по отношение на "Комитета за телевизия" - с две споменавания! (вж. ДВ, бр. 94/1991 г.).
И тъй Сапарев е освободен като "председател на Комитета за телевизия", решението на НС предвижда бъдещи действия по отношение на "Комитета за телевизия".
Факт е обаче, че Комитетът за телевизия не съществува. Още Деветото народно събрание със специално решение от 6 март 1990 г. (ДВ, бр.22/1990 г.) прекратява съществуването на Комитета за радио и телевизия и го трансформира в два самостоятелни института с общонационален характер - Българска телевизия и Българко радио. От своя страна ВНС с решението си от 22 декември 1990 г., с което приема ОПВСБТБР (ДВ, бр.3/1991 г.), утвърждава нов подход към Българската телевизия като общонационален автономен информационен и културен институт. В това решение достатъчно пълно са очертани коренно променените задачи на телевизията в условията на политически плурализъм и на мирен преход към демокрация, очертани са, макар и като временни, принципите за управление на телевизията, финансирането й и пр. Тогава и ВНС "избира Огнян Сапарев за председател на Българската телевизия" (специално решение също от 22 декември 1990 г., ДВ, бр.3/1991 г.). Последователен в този подход, авторът на посочените решения - ВНС - дава накрая и конституционно наименование на телевизията - "Българска национална телевизия" (§ 6 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията).
Всички тези актове, включително и от най-висок юридически ранг, са игнорирани от решението на НС. То продължава да "мисли" със старото понятие.
Единственият от състава на КС, който посочва този недостатък на решението и настоява върху него, е авторът на това особено мнение. Отговаря му се, че това е "явна фактическа грешка", че КС няма за задача да поправя грешки от този род, че дори да е нежелателна, грешката не е основание да се атакува конституционността на акта на НС.
Тук обаче не става дума за буквена грешка или за грешка в препинателните знаци, въпреки че в правните актове и такива грешки не са без значение. Става дума за отказ от конституционното наименование на институцията. Това наименование се избягва и в други, по-късни актове на НС за телевизията (ДВ, бр.96/1991 г., бр.106/1991 г.). Този подход не може да бъде толериран най-малко по три причини.
Първо. В правното общуване субектите на правото (гражданите, организациите) се идентифицират само с точно определените си имена. Пренебрегването на това изискване може да има не само неблагоприятни извънправни, но и съществени правни последици. От строго юридическа гледна точка - според формулировката на решението на НС - Сапарев не е освободена от длъжността, на която преди това е бил назначен. Достатъчно е да се сравнят двата акта - за избирането и за освобождаването му.
Второ. Игнорирането на конституционното наименование на телевизията като институция може - при известни обстоятелства - да породи игнориране и на новата идея за телевизията, която е била приета чрез консенсус на политическите сили и е била закрепена с актове на ВНС, един от които е и Конституцията. Защото промяната на името отразява промяна във виждането за същността и ролята на телевизията в обществото. За такъв резултат говори и любопитен факт, отразен в спомената вече стенограма: един народен представител застъпва разбирането, че телевизията като институция е била "и все още е" Комитетът за телевизия, т.е. ведомство без права на министерство, поради което ВНС неправилно си е присвоило правата чрез приемане на ОПВСБТБР да определя ръководителя му, това било право на президента и пр. Явно е, че се пропуска основното - ВНС, изхождайки от нови критерии за телевизията, е променило статуса й и тя е престанала да бъде "ведомство без права на министерство".
Трето. Конституционният съд като пазител и гарант на Конституцията, който има мисията да утвърждава парламентаризма и високо качество на юридическите актове на парламента, не може да прави преценката си за тези актове от позициите на ниски критерии. Именно в качеството си на конституционен съдия съм склонен да мисля, че сме пред едно нарушение на конституционния текст. Дали то има самостоятелен характер, или е аспект (или рефлекс) на нарушението, изложено в точка II от това особено мнение, е друг въпрос.