Особено мнение на съдията Тодор Тодоров
Искането следва да бъде уважено и разпоредбите на чл.349, ал.2 и 3 НПК обявени за противоконституционни. Към аргументите, изложени в становищата на главния прокурор и на Висшия адвокатски съвет, в подкрепа на искането може да бъде добавено следното:
Философията на оспорените норми на чл.349, ал.2 и 3 НПК се свежда до това, че в случаите, когато са наложени ниски по тежест наказания, третата (касационната) инстанция може да бъде спестена. Достатъчно е, че са осигурени две инстанции - първа и въззивна. Поддържа се, че въвеждането на касационно обжалване не е абсолютно задължително и Конституцията допуска изключение в този случай.
По мое мнение оспорените разпоредби на чл.349, ал.2 и 3 НПК ограничават основни конституционни права на гражданите.
1. На първо място, нарушава се основното конституционно право на всяко лице да докаже чрез съд своята невиновност. Избраният в чл.349, ал.2 и 3 НПК критерий (тежестта на наказанието) е несъответен на целите на правосъдието. Съгласно чл.121, ал.2 от Конституцията "Производството по делата осигурява установяването на истината". Принципът за установяване на истината е основен конституционен принцип в материята на наказателното производство, който има абсолютен характер и не може да бъде накърняван със законодателна уредба. Държавата е длъжна да осигури такова производство (процедура) по наказателните дела, което да изключи осъждането на невинни (невиновни) хора. С разпоредбите на чл.349, ал.2 и 3 НПК държавата ограничава това право за определен кръг от лица единствено по съображения за процесуална икономия. Лице, срещу което е постановена осъдителна присъда за престъпление, което то не е извършило, е лишено от възможността да подаде касационна жалба и да докаже наличността на някое от касационните основания по чл.352 НПК само защото наложеното му наказание е ниско.
Последиците от една осъдителна присъда обаче не се изчерпват само със заплащането на глобата или изтърпяването на наказанието лишаване от свобода. Обстоятелството, че на едно лице е наложено по-леко наказание не означава, че му е дадено правосъдие, ако това лице въобще не е извършило престъпление. По-важно за достойнството на лицето (върховна конституционна ценност - преамбюла на Конституцията, чл.4, ал.1 и чл.32, ал.1 от Конституцията) може да бъде отменянето на една необоснована осъдителна присъда, с която то се обявява за виновно в извършването на определено престъпление. Освен че обявява за виновно едно лице, осъдителната присъда рефлектира и в упражняването на други негови основни права, например лишава го от възможността да упражнява определена професия, за която законът изисква лицето да не е осъждано.
Ето защо държавата е длъжна да гарантира правото на защита (чл.56 от Конституцията) и достъпа до съд "във всички стадии" (чл.122, ал.1 от Конституцията) на наказателния процес.
Следователно държавата, като нарушава задължението си по чл.121, ал.2 от Конституцията да гарантира установяването на истината в наказателния процес, създава условия за нарушаване на основни конституционни права, изразяващо се в посегателство срещу честта, достойнството и доброто име на своите граждани - чл.32, ал.1 от Конституцията.
Аргументът, че на осъденото лице са осигурени две инстанции (първа и въззивна) е безсмислен в този случай, тъй като той важи за всички дела. Ако двете инстанции са достатъчни да гарантират установяването на истината, то касационната инстанция е ненужна за всички присъди, а не само за посочените в чл.349, ал.2 и 3 НПК.
2. На второ място, нарушава се принципът на равенството на гражданите (чл.6, ал.2 от Конституцията), включително и принципът за равенство на страните в съдебния процес - чл.121, ал.1 от Конституцията. Равенството на страните в процеса следва да важи не само за противоположните страни в процесуалното отношение (например прокурор и обвиняем), но и за лицата на едната страна на правоотношението (например двама или повече обвиняеми). Недопустимо е по едно и също дело, за едно и също престъпление лицето, което е осъдено да заплати глоба от 450 000 лв., да е лишено от право на касационна жалба (чл.349, ал.2 НПК), а лицето, осъдено на глоба от 550 000 лв., да има право на такава жалба. Първото лице трябва да разполага с възможността лично да упражни своето право на защита (да подаде касационна жалба), независимо дали такава жалба е подадена или не от друго осъдено лице.
При сега действащата уредба въпросът за вината на първото лице и произтичащите от необоснованата осъдителна присъда последици ще зависи единствено от това, дали второто лице ще прояви желание да подаде касационна жалба.
В този случай разпоредбата на чл.349, ал.2 и 3 НПК нарушава и чл.14, ал.1, изр.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права, където е постановено: "Всички лица са равни пред съдилищата и трибуналите." Оспорената законова уредба създава необосновани различия за различни лица.
Към това следва да се прибави и правилното тълкуване на чл.2, ал.2 от Протокол № 7 към Европейската конвенция по правата на човека. Както точно е посочено в мотивите на съда, изключенията от обжалване са допустими "за несъществени престъпления". Меродавният критерий не е тежестта на наказанието, което се определя от съда, а опасността на деянието, което се определя от закона. Подобна уредба на ограничаване на правото на обжалване пред висшестоящ съд съществува и в други държави, но там е меродавен характерът на престъплението, а не размерът на наказанието, който е меродавен по българската уредба.
В заключение държа да отбележа, че въпросите за организацията и функционирането на съдебната власт спадат към въпросите за организацията и функционирането на държавната власт въобще. Основните права на гражданите винаги имат приоритет пред интересите на държавата в тези случаи. Ето защо по това дело основният въпрос пред съда не е дали държавата е длъжна да предвиди трета инстанция по всички дела, а дали, като не е предвидила такава инстанция, е нарушила основни конституционни права. Смятам, че е недопустимо държавата чрез закон да нарушава основни права поради съображения за процесуална икономия, бързина на процеса или бюрократично удобство. Задължение на държавата е да намери такива средства за решаване на организационни въпроси, които не засягат (ограничават) основни права. Изключенията в тази насока са допустими само в защита на изрично посочени в Конституцията върховни ценности - например националната сигурност или обществения ред и здравето на хората. По мое мнение процесуалната икономия (бързата присъда), с която не е гарантирано установяването на истината и която може да вкара невинни (невиновни) хора в затвора, не спада към ценностите, които имат приоритет пред конституционно установените основни права.