Особено мнение на съдията Тодор Тодоров
Разпоредбата на чл.37, ал.1, т. 1 и 2 от Закона за здравното осигуряване е противоконституционна.
С тази норма законодателят създава едно имуществено (парично) задължение за всяко осигурено лице. Това е задължение на едни частноправни субекти (осигурените лица по чл.33) към други частноправни субекти (лекари, стоматолози или здравно заведение) по силата на закона. Цената на медицинската помощ, оказана на осигурените лица, веднъж се заплаща от здравноосигурителната каса по силата на сключения с изпълнителя (лекар, стоматолог) договор – виж чл.47 ЗЗО. Ако цената на оказаната медицинска помощ надхвърля договорената с НЗОК цена, тя може да бъде покрита от доброволно здравно осигуряване (чл.81 и следващите от ЗЗО) или от равностойно на оказаната услуга допълнително заплащане. Абсолютно определената сума по чл.37, ал.1, т 1 и 2 ЗЗО не е и не може да бъде цена на оказаната медицинска помощ, тъй като тя въобще не е обвързана с действителната стойност на последната.
Държа да подчертая, че скромният размер на сумата по чл.37, ал.1, т. 1 и 2 ЗЗО (един, съответно два процента от минималната работна заплата) не прави налагането й конституционосъобразно. Впрочем интересно е да се запитаме, ако утре законодателят увеличи тази сума на 10 или тридесет процента, дали съдът отново ще приеме това за конституционно. Независимо от това тук е достатъчно да се отбележи, че едно лице, което е надлежно осигурено съгласно закона, но не разполага с пари в наличност, е лишено от правото на “посещение при лекаря или стоматолога”. Така на практика безсмислено и противоконституционно се ограничава неговото право на “ достъпна медицинска помощ” и “ безплатно ползване на медицинско обслужване” по чл.52, ал.1 от Конституцията.
Но съществен по това дело не е размерът на задължението, а неговият произход. Законът създава едно задължение, което не е обосновано с никаква икономическа или правна логика. При това то по абсурден начин противоречи на основни принципи на гражданското право ( nemo debet ex alieno damno lucrari), като дава възможност на лекаря (стоматолога) да получи два пъти заплащане на една и съща медицинска услуга – веднъж на основание на сключения договор със здравноосигурителната каса и втори път на основание на чл.37, ал.1, т. 1 и 2 ЗЗО. Необосновано се прехвърля имущество от патримониума на пациента в патримониума на изпълнителя (лекаря, стоматолога или здравното заведение). В държавите, в които е предвидено такова допълнително заплащане на самия изпълнител, то е обвързано с размера на възнаграждението по осигурителния договор чрез приспадане на дължимата сума или последващото й връщане на осигуреното лице. Така се изключва двойното плащане. Нищо такова не е предвидено по този закон.
Доколкото в моите представи нарушените основни принципи на гражданското право са съществен елемент от принципите на правовата държава и от разбирането ми за справедливост , то считам, че е нарушена и самата Конституция (виж преамбюла).
Съображенията, изложени в подкрепа на оспорената норма и основани на чл.52, ал.2 от Конституцията са безсмислени в контекста на уредбата. Обстоятелството, че “Здравеопазването на гражданите се финансира …и от други източници при условия и по ред, определени от закона”, не позволява на законодателя да възлага парични задължения на един частноправен субект към друг частноправен субект. Услугата е финансирана (осигурена парично) от здравноосигурителната каса. Ако ставаше въпрос за финансиране, задължението щеше да е в полза на бюджета на НЗОК, например споменато в чл.23 ЗЗО. Конституцията, която е изградена върху принципа за изчерпателност на задълженията (чл. 58 – 61), не позволява създаване на такъв тип задължения, каквито предвижда оспорената разпоредба.