Становище на съдията Маргарита Златарева
Относно собствеността на пристанищата
Становището се отнася до втория кръг проблеми, които са в кръга на обсъждане на Решение № 4 от 15.06.2000г. по к.д. № 5/2000г., а именно атакуваните разпоредби на чл.94, ал.1 и чл.107, ал.2 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанища на Република България (обн., ДВ, бр.12/2000 г.) (ЗМПВВППРБ).
По същество се поставя въпросът, допустимо ли е съществуването на пристанища, чиято собственост не е държавна. И още - с въвеждане на частните пристанища не се ли посяга върху абсолютната държавна собственост, за каквато е обявена “крайбрежната плажна ивица” в конституционното изброяване на обектите, изключителна държавна собственост по чл.18, ал.1 от Конституцията. Възприетият с мнозинство извод е, че е допустимо, но авторът на становището счита, че мотивировката на този извод следва да бъде в различна светлина от изложената в решението.
Първо, трябва да се уточни, че повдигнатият спор за конституционност, независимо че в решението не е уточнено, се отнася само до морската плажна ивица и следователно до пристанищата на морския бряг.
Според Тълкувателно решение № 11/97 г. по к.д. № 4/97 г. на Конституционния съд обектите и ресурсите – изключителна държавна собственост, изчерпателно изброени в чл.18, ал.1 от Конституцията, ще намерят своето конкретно очертание в отделен закон.
Именно Законът за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България е този, който очертава обхвата на понятието, употребено в чл.18, ал.1 от Конституцията, “крайбрежна плажна ивица” в частта, отнасяща се до тези участъци от морския бряг, които ще бъдат засегнати от пристанищата.
Не би следвало Конституционният съд в своето решение да тълкува изрично и по принцип понятието “крайбрежна плажна ивица”, след като няма такова искане, а инцидентното тълкуване по повод проверка за конституционност на законова разпоредба може да обхване само конкретната хипотеза, засегната от закона. Конституционният законодател е определил възможността във всеки конкретен случай да се определят границите на изброените в чл.18, ал.1 от Конституцията обекти и ресурси. А от своя страна всеки закон, очертаващ по един или друг случай изключителната държавна собственост, ще бъде подложен на контрол за конституционност.
Възприемане на обратната теза, както е направено в решението – да се даде принципно тълкуване на понятието “крайбрежна плажна ивица”, като за целта се използват аргументи от битовия език за плаж и бряг и се влагат в тези думи житейски обяснения, е най-малко опасно за бъдещите действия на административните органи, разпределяйки свободно между физически и юридически лица бреговата ивица, която не е плаж. Т.е. със създадените мотиви към решението се достига до едно разширително и твърде неюридическо тълкуване на един от обектите, обявен за изключителна държавна собственост, което според Решение № 2/1993 г. по к.д. № 26/95 г. на Конституционния съд е недопустимо.
Отделен е въпросът, че направеното тълкуване на стенограмата на Великото народно събрание, отразяваща дебатите по приемане на разпоредбата на чл.18,ал.1 от Конституцията в частта за понятието “крайбрежна плажна ивица”, е неприемливо и изразяващият становището се разграничава от него.
Необосновано в мотивите на решението е изразено становище, че морското право и неговите правила са неотносими в случая, като съвсем произволно се споменава териториалното море. Именно териториалното море няма връзка с морския бряг и с проблема. Пристанищата и обхватът им така, както той е посочен в чл.92 ЗМПВВППРБ, са безусловно свързани с вътрешните морски води. Видно от определението за вътрешни морски води, дадено в чл.6 ЗМПВВППРБ, те се разпростират между бреговата линия и изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море и са води на пристанищата, ограничени откъм морето с точката на най-отдалечените пристанищни съоръжения. А според чл.5, ал.2 ЗМПВВППРБ вътрешните морски води са част от територията на Република България, върху които тя осъществява своя суверенитет.
Следователно това, което е необходимо да се направи при обосноваване извода за конституционност на текстовете на чл.94, ал.1 и чл.107, ал.2 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България и връзката им с морското право, е изправителното тълкуване на съставките, включени в определението за пристанище по чл.92, ал.2 ЗМПВВППРБ, когато определението се отнася до трите вида пристанища, които нямат “публичноправна значимост” и “всеобща полезност”. Защото от видовете пристанища, посочени в чл.93 ЗМПВВППРБ, частна собственост могат да бъдат морските яхтени и рибарски пристанища и тези с особено предназначение.
Въпросът за вътрешните морски води, включени в пристанищата, следва да стои само при пристанищата за обществен транспорт. Според чл.92, ал.2 ЗМПВВППРБ пристанището може да включва прилежащи водни площи. Очевидно текстът има предвид вътрешните води. По-горе се отбеляза, че върху тях държавата осъществява своя суверенитет и следователно те могат да се включват само към пристанищата, обявени за публично-държавна собственост. Още повече, че разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗМПВВППРБ е диспозитивна и създава индиция, че се отнася само до този вид пристанища.
Що се отнася до участъците от брега, които според чл.92, ал.1 ЗМПВВППРБ пристанищата задължително включват, при частните пристанища – рибарски, яхтени и такива със специално предназначение, определящо ще бъде предназначението на тези пристанища, регистрацията им от пристанищната администрация и строгият контрол на тази администрация върху тяхната дейност.
С оглед изложените съображения разпоредбите на чл.94, ал.1 и чл.107, ал.2 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанища на Република България не са противоконституционни.