Становище на съдията Христо Данов
Смятам, че § 6 от ЗДС противоречи на Конституцията поради следните съображения.
Съгласно чл.19, ал.1 от Конституцията икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.
Алинея 2 от същия текст пък предвижда изрично, че законът гарантира еднакви права и условия за стопанска дейност на всички граждани и юридически лица.
Член 20а ЗЗД разпорежда, че договорът, сключен между две страни, представлява закон за тях.
Държавата по отношение на имотите, представляващи частна държавна собственост, действа като равностоен и равноправен партньор в правоотношението, в което тя е страна.
От това следва, че тя в това си качество, встъпвайки в определено правоотношение, което я обвързва със сила, равностойна на закон, не може едностранно да изменя условията, при които те са били формирани.
Всеки договор, който е сключен за определен срок или е безсрочен, съдържа в себе си планирани действия, които се определят както от срока, за който този договор е сключен, така и за целите, които се преследват от него. Това означава, че не може да се иска прекратяване на договор със значителна продължителност, при който се предвижда извършване на инвестиции, свързани с огромни разходи. Прекратяването на такъв договор ще бъде непосилно бреме както за онзи, който е направил инвестиции, така и за държавата, ако ще следва да му ги заплаща. Такива случаи могат да бъдат посочени и това ще противоречи особено съществено на чл.19, ал.3 от Конституцията.
Следва да се има предвид, че множество чуждестранни инвестиции са били направени чрез учредяване на правото на ползване поради изричната забрана на чл.22, ал.1 от Конституцията. Такива инвестиции, направени въз основа на дългосрочни договори за ползване, не могат да бъдат отнемани и такова отнемане ще противоречи особено съществено на принципите на правовата държава и на защитата на инвестиции.
Съображенията, че законът предвиждал учредяване на ограниченото вещно право на ползване за срок от десет години и това налагало да се уравнят правата на държавата по отношение на притежаваните от нея недвижими имоти и, от друга страна, също така и правата на гражданите, не търпи никаква критика.
Законът има действие за в бъдеще и следователно всеки, който желае да встъпи в такива правоотношения и да се учреди в негова полза правото на ползване, ще знае на първо място за колко време ще може да разполага с имота, дали това ще има за него стопанска изгода и оттам какви инвестиции може да си позволи да направи. С една дума, ще знае каква е икономическата изгода от такава сделка.
Отнемането на имота – съкращаването на срока едностранно – злепоставя интересите на контрагента, който се е доверил на правопорядъка, съществувал по време на възникване на правоотношението. Той ще е поставен в много неблагоприятно положение, което е недопустимо и което очевидно е в съществено противоречие с разпоредбата на чл.4, ал.1 от Конституцията, тъй като на практика ще се опровергава в конкретния случай принципът на правовата държава. Позоваването на разпоредбата на чл.14 ЗНА за възможността за създаване на правни норми с ретроактивно действие в случая не се оправдава с нито едно от съображенията на проекто-решението, предоставено по делото.
В своето Решение № 17 от 1999 г. Конституционният съд е приел в мотивите си (РОКС 1999, с.186) следното: “… Принципът на правовата държава, съдържащ се (в чл.4, ал.1 от Конституцията), освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички други правни субекти …”
В същия смисъл е и Решение № 22 от 1996 г. (РОКС 1996, с.230) и по обратен аргумент Решение № 19 от 1993 г.
Отнемането на имота по силата на разпоредбата на § 6 ЗДС не предижда никаква компенсация за съкращаване на срока за ползването, заплащане на щетите, дължащи се на едностранното денонсиране и прекратяване на договора и стойността на направените в имота подобрения, нито пък е указано в какво качество и на какво основание те могат да бъдат претендирани. Не мога да се съглася с направените съображения в проекто-решението за това, че такива обезщетения било предвидено да се заплатят.
В случая не се касае до отчуждаване на имота, както това се обсъжда в направеното предложение. Такова отчуждаване би могло да се направи, но и то единствено в рамките на закон, даващи права за това. Отнемането на създадено право чрез едностранното му прекратяване не може да намери никаква допирна точка с отчуждаването на имот, още повече че имотът принадлежи на държавата. Тя в този случай въобще не може да отчужди нещо, което й принадлежи. При това отчуждаване на имоти за обществени нужди е допустимо само тогава, когато това ще се извърши за мероприятие, определено да създаде недвижим имот публична собственост. В случая се отнема едно право, което става едностранно и това според мен е недопустимо да стане.
Ето защо смятам, че текстът на § ЗДС е неконституционен и следва да се прогласи като такъв.