Особено мнение на съдията Маргарита Златарева
Авторът на настоящото изложение не споделя извода в решението по к.д. № 1/2001 г. за противоконституционността на разпоредбата на § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавната собственост (ПЗРЗДС).
Разпоредбата на § 6 ПЗРЗДС редуцира срока за упражняване на ограниченото вещно право на ползване върху държавен имот, учредено преди влизането й в сила за повече от 10 години, до 10 години според основната разпоредба за това право по чл.56, ал.1 ЗДС. Разпоредбата е създадена със самия Закон за държавната собственост, обн., ДВ, бр.22 от 21.05.1996 г. и има за цел да преуреди всички заварени от нея случаи, които не са в синхрон с правилото на чл.56, ал.1 ЗДС, че ограниченото вещно право на ползване може да се учредява върху държавна собственост най-много за 10 години.
Съгласно чл.17, ал.4 от Конституцията режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определят със закон, което означава, че законодателят е овластен от Конституцията да регулира правото на собственост за тези обекти по начин, различен от общия правен режим на собствеността изобщо. Конституционната разпоредба се отнася както за публичната държавна собственост, така и за частната държавна собственост. Следователно правилото, че ограниченото вещно право на ползване, което е безспорно производно на правото на собственост и защитимо като него, може да се учредява най-много за 10 години върху държавна собственост, съответства на Конституцията.
Поставя се въпросът, има ли право законодателят да придава обратна сила на нормата, какъвто е ефектът и смисълът на обсъждания § 6 ПЗРЗДС и последиците от това рефлектират ли върху конституционно гарантирани права до степен, че нормата да бъде обявена за противоконституционна.
Разпоредбата на чл.14, ал.1 от Закона за нормативните актове, обн., ДВ, бр.27/73 г., изм., бр.65/95 г., допуска обратно действие на нормативен акт по изключение, когато това изрично е посочено (без нормите, които предвиждат санкции), а Конституционният съд е доразвил правилото, като в Решение № 9/1996 г. е уточнил, че принципът за неретроактивност на наказателните норми трябва да се разпростре и върху данъчните нороми. Оттук следва, че възможността със закон да се придаде обратно действие на материалноправна норма не е изключена. Но ако това обратно действие засяга придобити вече права, следва да се обсъди дали тяхната защитимост се конкурира с други конституционно гарантирани начала или права.
Правото на собственост като абсолютно вещно право може да бъде ограничавано, когато интерес от по-висша степен, какъвто е държавният интерес, не може да бъде удовлетворен по друг начин, и то при определени условия – чл.17, ал.5 от Конституцията. По argumentum a contrario ограниченото вещно право на ползване също би трябвало да може да бъде ограничавано в името на държавния интерес. В случая хипотезата на отчуждаване за държавна нужда по чл.17, ал.5 от Конституцията не е налице, след като с § 6 ПЗРЗДС придобилият правото на ползване на държавна собственост се лишава от него за времето над 10 години, ако го е притежавал за повече от този срок. Връщането на платеното за времето, през което това право няма да бъде упражнявано, следва да се приеме за дължимото обезщетение за него.
Обосноваването на държавната нужда, поради която се налага редуцирането на срока на упражняването на придобито ограничено вещно право на ползване върху държавен имот при приемане на § 6 от преходните и заключителните разпоредби на ЗДС не е направено, но народните представители са възприели мотивите при приемане на аналогичния § 6 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за общинска собственост – Експресна стенограма 70.3 от 169 заседание от 8.05.1996 г. на XXXLII Народно събрание. А там съображението е било да се изравни режимът на заварените случаи, между които има безвъзмездно и безсрочно учредено право на ползване върху държавна и общинска собственост, с режима на бъдещите хипотези, ограничаващ учредяването на това ограничено вещно право до 10 години.
Предвид така изложените съображения на законодателя за приемането на разпоредбата на § 6 ПЗРЗДС, авторът на настоящото изложение счита, че именно нуждата за ликвидиране на случаи на неоснователно обогатавяне от договори, сключени при явно неизгодни за държавата като собственик условия, е по-висшия интерес, който налага обратното действие на материалноправната норма. Пред закрилата на частната собственост е предпочетено общественото благо; колективният интерес, разбирайки държавния интерес, е получил превес пред частния, индивидуален интерес. Налице е принципът за т. нар. законова справедливост.
Следва да се отбележи още, че второто изречение на § 6 ПЗРЗДС, допускайки прекратяване на ограниченото вещно право в срок от 6 месеца, когато 10-годишният срок на ползване е изтекъл към момента на влизане на закона в сила, има предвид договори, сключени 10 години преди влизане в сила на Закона за държавната собственост. А това означава, че става въпрос за правоотношения, възникнали при действието на Конституцията от 1971 г., когато държавната собственост не се делеше на публична и частна, и когато съществуваше конституционното задължение на т. нар. общонародна (държавна) собственост да се отстъпва за безвъзмездно ползване на кооперации, обществени организации и на граждани – чл.17 от Конституцията от 1971 г. Коренно различният режим на видовете собственост, въведен с Конституцията от 1991 г., налага да се преуредят оотношенията, свързани с държавната собственост в съответствие с действащата Конституция, така както разпоредбата на § 3, ал.1 и 2 от преходните и заключителните разпоредби на Конституцията поставя изисквания за заварените закони.
Несигурността в правания порядък, срещу която е насочен принципът за правовата държава, прогласен в чл.4, ал.1 от Конституцията, може да се разгледа и от друга гледна точка, различна от тази, посочена в решението. Обсъжданата разпоредба е влязла в сила на 24.05.1996 г.; голяма част от заварените правоотношения са преуредени, а ползвателите на обекти - държавна собственост - в други правотношения са с правните очаквания през този 5-годишен период за прекратяване на правото им на ползване. С обявяването на § 6 ПЗРЗДС за противоконституционен сега, след 5 години правната несигурност се задълбочава. Затова, издигайки целесъобразността в случая в конституционно съображение, свързано със законовата справедливост, авторът на изложението счита, че превесът и защитата на колективния интерес създава необходимия баланс между двете групи лица със засегнати права.
Не следва да се създава аксиома, че всяка норма с обратно действие, която засяга придобити права, е противоконституционна. Конституционното правосъдие разглежда контректин случаи, при които различието в обществените отношения, регулирани от съответната законова разпоредба, рефлектира в изводите за нейното съответствие с Конституцията.
С оглед на изложеното авторът на становището приема, че разпоредбата на § 6 ПЗРЗДС не противоречи на Конституцията.