О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдията Румен Янков по к.д. № 2/2002 г.
Конституционният съд е сезиран да тълкува:
а) какъв е правният характер на разпоредбите на чл.98, т.6 и чл.100, ал.2 от Конституцията в частта им по “предложение на Министерския съвет” и разпоредбата на чл.129, ал.2 от Конституцията в частта й “предложение на Висшия съдебен съвет” и
б) подлежат ли тези предложения на съдебен контрол от страна на ВАС и в случаите, при които президентът вече е издал указ въз основа на тях.
Назначаването на изброените в горните текстове длъжностни лица става с решение на МС или ВСС, последвани от президентски указ. На общоприет език двата акта, постановени в определена последователност от време, юристите наричат сложен фактически състав, породен от съвместна компетентност.
В чл.98, т. 6, чл.100, ал.2 и чл.129, ал.2 от Конституцията е посочено, че президентът издава укази за назначаване на определена категория длъжностни лица по предложение на МС и ВСС. От друга страна, за правомощията на МС трябва да се изхожда от съдържанието на чл.114 от Конституцията: в изпълнение на законите да приема постановления, разпореждания и решения, а за Висшия съдебен съвет от чл.131 от Конституцията - решения и предложения.
Човешката дейност, в това число и юридическата, е рационална. Разумът изключва да се приеме, че кадровите решения на МС и ВСС , които трябва да бъдат последвани от президентски указ, се вземат от колективните органи сами за себе си, на безцелно събрание за обсъждане на кадрови въпроси. Напротив, решенията се вземат, за да бъде направено предложение на президента. Предложенията са иманентно присъщи на решенията, те са инкорпорирани в тях. Решението не може да се подразбира без предложение и обратно.
В крайна сметка тълкуването, което би трябвало да се направи на първо място е, че думите “решение” и “предложение”, употребени в конституционните текстове, нямат самостоятелно значение. Те трябва да бъдат възприемани в езиков смисъл (граматично и семантично) общо, като акт на административен орган, който е едната съставка на сложния фактически състав за назначаване на длъжностните лица от президента. Този извод безусловно може да се направи пряко за актовете на ВСС по чл.131 от Конституцията, който ще бъде обсъден по-долу.
Решението по к.д. № 2/2002 г. според мен е изградено на погрешна основа. Налага се кратък коментар на неправилните постановки.
За първа предпоставка на решението съдът е изходил от определение на доктрината за административен акт “като властническо изявление на административен или друг овластен орган, направено въз основа и в изпълнение на закон, пораждащ непосредствено правни последици, чието изпълнение е скрепено с правна принуда”.
Разпоредбата на чл.120, ал.1 от Конституцията определя, че съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи. Вижда се, че тя борави с понятието “актове на администрацията” в широк смисъл. От тази гледна точка работната дефиниция на съда “пораждането на непосредствено правни последици, чието изпълнение не е скрепено с принуда” не може да бъде атрибут на всички административни актове. Според хипотезата на чл.120, ал.1 от Конституцията достатъчно е те да са издадени от овластени органи в изпълнение на техните конституционни задължения, които да пораждат промени в чужда правна сфера. Тук трябва да се има предвид, че понятието не трябва да се тълкува рестриктивно, ако се твърди, че България е правова държава – чл.4, ал.1.
По-нататък, за да обоснове извода си, че предложенията не са административни актове, съдът започва да търси аргументи там, където не трябва. Така решенията на МС или ВСС се определят като несамостоятелен акт, различен от предложението и се разчленява единното понятие (решение и предложение). Оттук насетне няма нещо по-лесно на съществителното “предложение” да му бъде отречена юридическата квалификация “административен акт”. То е определено само като “подготвително действие”.
Впрочем за какъв подготвителен характер на решението на ВСС може да се говори при наличие на разпоредбата на чл.131 от Конституцията, според която решенията (за назначаване на редови магистрати) и предложенията по чл.129, ал.2 се приемат с тайно гласуване. Кое подготвително действие се взема с тайно гласуване, ако не е решение в собствен смисъл?
Що се отнася до третия абзац на диспозитива на тълкувателното решение, считам, че с него съдът е създал нова конституционна норма. С приповдигната фразеология, събрана в едно изречение “Правната и национална сигурност, международния престиж на Република България и изключително значими публични функции…”, е формулирана забрана ВАС да упражни конституционното си правомощие по чл.125 от основния закон да разглежда административни актове. Явно за Конституционния съд отсъствието на съдебен контрол е гаранция за правна сигурност.
Впрочем тълкувателното решение по този начин не държи сметка, че в страната държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна - чл.8 от Конституцията; че ВАС осъществява върховен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване и че преценява законността на актовете на МС, както и на други актове, посочени в закона – чл.125 от Конституцията.
Доколкото трябва да бъде предложено тълкуване считам, че то трябва да е със следното съдържание:
Предложенията по чл.98, т.6, чл.100, ал.2 и чл.129, ал.2 от Конституцията по смисъла на чл.120, ал.1 и чл.125, ал.2 са административни актове.
ВАС по силата на чл.125, ал.1 от Конституцията тълкува и прилага закона и преценява дали е налице правен интерес да се обжалва акт, последвал от президентски указ.
Указите, издадени на основание предложенията по чл.98, т.6, чл.100, ал.1, т.2 и чл.129, ал.2 от Конституцията, подлежат на контрол за конституционосъобразност от Конституционния съд, който има правомощие да провери и законосъобразността на предхождащите ги предложения, независимо дали такава проверка е правена от съдебен орган преди това.