Особено мнение на съдията Румен Янков
Бюджет без данъци е немислим, а определянето им е едно от основните правомощия на парламента – чл. 84, т. 3 от Конституцията. Знае се, че бюджетът се формира от приходна част, чийто размер се определя от данъчните и неданъчните приходи от физически и юридически лица, определяни със закон - чл. 2 от Закона за устройството на държавния бюджет. Оттук и изводът, че разходната част - за издръжка на държавата, отбраната и сигурността, съдебната власт, здравеопазване, образование и др., трябва да бъде съобразена с приходната част. Следователно този, който е длъжен да приема по предписание на Конституцията закони, за да определи размера и осигури приходната част, не може да бъде обвързан от друг орган на държавата - в случая от съдебната власт, която да посочва размера на разходите.
Не възприемам хода на разсъждения в настоящото решение. Те почиват на будещата силно притеснение практика тълкувания на Конституцията по чл. 149, ал. 1, т. 1 да се тълкуват повторно и от тях да бъде граден последващ извод.
С решение по к.д. № 13/95 г. Конституционният съд е дал задължително тълкуване на чл. 129, чл. 130, чл. 131 във връзка с чл. 117, ал. 2 и 3 от Конституцията относно бюджетната самостоятелност на Висшия съдебен съвет в смисъл, че всеки закон за годишен държавен бюджет, в който липсват средства за конституционно установени държавни институции, е противоконституционен. В тази връзка е обявен за противоконституционен чл .3 от Закона за държавния бюджет на Република България, приет от 37-ото Народно събрание за 1995 г., и е отменен отказът на Народното събрание да включи в самостоятелна позиция бюджета на Висшия съдебен съвет.
С решение по к.д. № 6/2001 г. независимо от факта, че в бюджета за 2001 г. не са предвидени суми за съвета на “отделна позиция”, този път КС е приел, че средствата за текущи разходи са включени в общите разходи за цялата съдебна власт. “Това личи и от волята на законодателя при приемането на въпросната разпоредба в пленарната зала”, както е казал съдът в мотивите си.
От горните две решения се налага изводът, че един закон може да бъде обявен за противоконституционен само доколкото не предвижда въобще средства за функционирането на конституционно предвидения орган. Само такава липса е приравнена на “неизпълнена конституционна повеля”. Така направеното тълкуване по к.д. № 13/1995 г., сторено по конкретен повод – липса въобще на предвидени в бюджета за 1995 г. средства за Висшия съдебен съвет, по настоящото конституционно дело се тълкува разширително с неопределения по съдържание израз “недостатъчност на одобрените средства”. След това е прието, че “тези органи не ще могат да функционират през част от бюджетната година”.
Тогава се поставя повторно въпросът: кой трябва да определи тази “недостатъчност” и да определи “достатъчността” – нали това е парламентът.
Така през 1995 г. е постановено решение по к.д. № 14/95 г в смисъл, че Министерският съвет не може да се разпорежда със сградите - публична собственост, в които са настанени органите на съдебната власт, без изричното им съгласие.
И тъй като става въпрос за цифри, нещата трябва да бъдат назовани с истинските им имена.
Недостигът на средства е резултат от сключения на 13.07.2001 г., очевидно без да са предвидени средства в бюджета за текущата година, договор за реконструкция на сградата на Съдебната палата. По този повод е постановено Тълкувателно решение по к.д. № 18/2002 г. в смисъл, че изпълнителната власт в лицето на министъра на правосъдието, след като не може да освобождава сградите без съгласието на органите на съдебната власт, не може да упражнява и правомощия по стопанисването на държавно имущество, предоставено за осъществяване на функциите й. Последиците - в случая квазистопанин (не може да си стопанин, след като чакаш средства от бюджета, за да стопанисваш), би могъл да ангажира бюджета с редица сделки, които, макар и необходими, да не са възможни от гледище на финансовите възможности на държавата. За илюстрация - определените за стопани председатели на районни, окръжни и апелативни съдилища, ръководители на прокуратури и следствени служби биха могли да сключат поредица от договори за ремонти и други строителни работи, при което никой не може да оспори, че средствата са необходими, но в същото време липсват.
При тези хипотези допустимо ли ще бъде да се оспорва бюджетът пред Конституционния съд от изброените звена на съдебната власт на посоченото вече основание? Ако не – защо това е допустимо за Върховния касационен съд, а не за звената? Ако да – какви ще са последиците от тази практика за бюджета? Допустимо ли е някой друг орган, посочен в Конституцията, позовавайки се на конституционна ценност, включително и на нейния преамбюл, да се позове на липсата на средства в бюджета, за да осъществява функциите си?
Мисля, че решение на Конституционния съд, което се родее със счетоводен одит, е недопустимо. Боравейки с конкретни суми, изходящи от съдебната власт, игнорирайки посочените от Народното събрание, съдът пряко се занимава с целесъобразността на бюджета. И така, прието в името на разделението на властите, решението нарушава баланса помежду им в ущърб на законодателя.
Да не говорим, че подобен род решения имат за последица промяна на съотношения на приходна спрямо разходна част на бюджета и могат да доведат до нарушаването на поети международни ангажименти на страната.