Особено мнение на съдията Мария Павлова
Решението е подкрепено с неубедителни мотиви и е неправилно по същество поради следните основания:
От няколко разпоредби в КРБ може да се направи изводът, че конституционният законодател прави разлика между мандат на държавен орган и пълномощия. В чл. 68, ал. 2 КРБ се урежда случаят, при който народен представител “прекъсва пълномощията си за времето, през което е министър”. През това време той се замества от следващия по съответната листа, следователно мандатът на народния представител не се прекратява. В чл. 72, ал. 1 от КРБ се уреждат основанията за прекратяване на пълномощията на народен представител, който също се замества по съответния ред. Според чл. 97, ал. 1 и 2 КРБ пълномощията на президента се прекратяват при посочените основания, а според ал. 3 от същата разпоредба вицепрезидентът встъпва в длъжността, т.е. мандатът се довършва. В аналогичен смисъл е и чл. 148, ал. 3 от КРБ. Наистина в тази разпоредба се споменава за прекратяване на мандата, но от смисъла й следва,че се има предвид прекратяване на правомощията на конституционния съдия, а не на мандата. От посочените текстове от КРБ се налага изводът, че конституционният законодател прави разлика между мандат на конституционно установен орган като срок за упражняване на правомощия без значение от коя личност, от една страна, и пълномощията, които се упражняват от лицето, което заема длъжността. Предсрочното прекратяване на пълномощията не води до прекратяване на мандата. Този принцип е изразен и в чл. 93, ал. 5 от КРБ и в парламентарната практика, че новоизбраният президент встъпва в длъжност едва след като напълно изтече мандатът на предишния президент. Въпреки че новоизбраният президент е получил удостоверение за избора от ЦИК, той не може да положи клетва, докато не изтече пълният мандат на действащия президент.
Принципът, че предсрочното прекратяване на пълномощията на мандатния държавен орган не прекратява мандата, се прилага не само за конституционно установените органи, но и за всички останали мандатни органи, уредени със специални закони (кметове, общински съветници, изборни органи в държавните ВУЗ).
В Решение № 8/2000 г. по к.д. № 9/2000 г. Конституционният съд изхожда от същия принцип. В това решение Конституционният съд не прави разлика между длъжностни лица от колегиални и от еднолични органи, като приема, че случаите са аналогични (обн., ДВ, бр. 78 от 26.09.2000 г., РОКС 2000 г., с. 158). Важен за настоящото дело е и диспозитивът на това решение, в който изрично се указва, че мандатът на починалия съдия се довършва, следователно мандатът не се прекратява.
След като принципът за прекратяване на пълномощията, но не и на мандата има толкова широко приложно поле, няма основание той да не се приложи и за органите по чл. 129, ал. 2 КРБ.От него следва, че при предсрочно прекратяване на правомощията на органите по чл. 129, ал. 2 КРБ новоназначените лица довършват вече започнатия мандат, а не се ползват от пълния седемгодишен срок.
Неслучайно мандатите на органите по чл. 129, ал. 2 от КРБ и на органите, които ги предлагат и назначават, са с различна продължителност и различни начални и крайни моменти. Тълкуването в решението открива възможности за злоупотреби, а също така възможност един президент да назначи два пъти орган по чл. 129, ал. 2 КРБ и поради седемгодишния мандат от второто назначение той ще лиши следващия Висш съдебен съвет и президент от правото им те да определят този орган.
При възприетото в решението тълкуване на чл. 129, ал. 2 от КРБ ръководителите на двете висши съдебни инстанции ще следва да се избират по различно време, а това крие опасност да се поставят различни изисквания спрямо тях за професионални и морални качества според политическата конюнктура, да се избират лица, които не могат да работят заедно и могат да осуетят полезното взаимодействие между институциите.
Възприетото в решението тълкуване, че при предсрочно прекратяване на правомощията на орган по чл. 129, ал. 2 КРБ за новоизбраното на длъжността лице започва да тече нов седемгодишен мандат противоречи на досегашната практика на Конституционния съд (споменатото Решение № 8/2000 г., както и Решение №16 от 19.10.1999 г., обн., ДВ, бр. 95 от 2.11.1999 г.). Такова противоречие беше допуснато и при определяне на предмета на делото. Решението на КС е непълно, защото в него не се обсъжда връзката на чл. 129, ал. 2 с § 2 от преходните и заключителните разпоредби на КРБ. Според мен оспорваното решение не допринася за защита на конституционните принципи.
Особено мнение на съдията Емилия Друмева
Водещ принцип при конституционното тълкуване е, че тълкуването на конкретна разпоредба задължително трябва да обхване всяка друга конституционна разпоредба, имаща отношение към въпроса. Една конституционна разпоредба не може да се тълкува изолирано, защото самата Конституция представлява единство от правни конструкции и принципи. През призмата на това единство конституционното тълкуване цели да не допуска или да изглади неясноти и несъответствия, които могат да възникнат в прилагането на отделните конституционни норми.
1. Считам, че това тълкуване е непълно , защото не разглежда и не се произнася по основни правни конструкции в Конституцията, които са релевантни по поставения пред Конституционния съд въпрос. На първо място, в мотивите на решението не се търси отговор на въпроса защо конституционният законодател е предвидил точно 7 години срок на длъжност (т.нар. мандат) за главния прокурор и за председателите на ВКС и на ВАС ? Защо не 4 или 5 години ? Ако въпросът беше третиран в решението, щеше да стане ясно, че т.нар. мандати на висшите органи на власт в държавата са вместени в една обща конституционна схема: Народното събрание – 4 г., президентът на републиката – 5 г., изборните членове на ВСС – 5 г., главният прокурор и председателите на ВКС и ВАС – 7 г., Конституционният съд – 9 г. В рамките на тази конституционна схема се разполагат, вече на законово равнище, и мандати от други конституционнопредвидени институции с решаващи функции в държавното управление: управител и подуправители на БНБ – 6 г., председател и членове на Сметната палата – 9 г. и др.
Тази схема е рационална. Тя е създадена и вградена в снагата на Конституцията с точно предназначение - да не допусне заемането и овакантяването на висшите политически решаващи длъжности в държавата в един и същ конкретен момент, когато доминира и управлява една политическа сила.
С конституционната схема на сроковете се цели да се намали/изключи възможността за спекулативно използване на политическата конюнктура, за да не се обезсмислят заложените механизми на демокрацията. В това се състои ratio -то на тази схема. Тя е азбучно изискване при създаването и прилагането на конституцията. За чест на създателите на Конституцията ни от 1991 г. това изискване е било спазено и схемата на сроковете е заложена съзнателно, както е видно от дискусиите в комисия и в пленарна зала (Стенографски протоколи на VІІ ВНС, 175-о пленарно заседание, ІІІ четене, 5. 07. 1991 г.; Стенографски протоколи на Постоянната комисия по изработването на Конституцията, 24.06.1991 г. и 28.06.1991 г.).
Вярно е, че тази ясна схема е разчетена за идеално прилагане – държавните органи да приключват пълен мандат, след това по установения ред да започва нов пълен мандат и т.н. Това е правилото. А предсрочното приключване на предвидените мандати представлява изключението, което без съмнение нарушава стройната композиция на сроковете. Изключението – хипотезите на предсрочно прекратяване на мандатите, в повечето случаи има изрична правна уредба, а когато няма – се предприема тълкуване, което по дефиниция следва да има предвид предназначението на мандатите и тяхното съвместяване във времето. Целта е периодичното обновяване на “върховете” в решаващите държавни сфери, за да може демократичната държава да се възпроизвежда.
Тази основна за конкретното конституционно дело линия на разсъждения въобще не е докосната в мотивите на решението.
2. Не са докоснати и конкретни разпоредби на Конституцията, които имат пряко отношение към формирането на въпросния 7-годишен мандат – напр. § 2 от ПРЗ на Конституцията. Тази разпоредба предвижда, че до избирането на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд на Република България.
Това конституционно положение има развитие в Закона за Висшия съдебен съвет, чийто § 1 гласи: “До създаването на Върховния касационен съд и Върховния административен съд член на Висшия съдебен съвет по право е председателят на Върховния съд.” Този закон е приет през август 1991 г. от същото Велико народно събрание, което е приело тази конституция и свидетелства, че един и същ законодателен орган има “единна, непротиворечива воля при последователна, взаимно допълваща се правна уредба” (Решение на КС № 16/1999 г.).
По този въпрос Конституционният съд се е произнесъл още през 1993 г. с тълкувателно решение (Решение на КС № 13/1993 г.), че “...до приемането на новите устройствени и процесуални закони всички функции на съдебната власт, така както са предвидени в Конституцията, се осъществяват чрез заварената организация на съдебната власт и съобразно новите конституционни изисквания за нейната дейност”.
Тази сложна конституционноправна фигура, включваща длъжността на председателя на Върховния съд при действието на Конституцията от 1991 г., несъмнено има отношение към спорния въпрос за мандатите по чл. 129, ал. 2 от Конституцията. Но и тя не е разгледана в мотивите на решението, където преобладават коментари на доводите, посочени в искането за тълкуване, и констатации, че по въпроси, пряко свързани със съществото на тълкувания въпрос, Конституцията не казва нищо.
По тези съображения считам, че извършеното тълкуване е непълно и не съответства в достатъчна степен на смисъла и предназначението на тълкувателното правомощие на Конституционния съд да извежда ясно и пълно нормативното съдържание от конституционните разпоредби, поради което подписах решението с особено мнение.