Особено мнение на съдията Румен Янков
I
Това особено мнение се отнася единствено до допустимостта на искането и няма отношение към същността на делото. То е формулирано в пет въпроса:
Ще представлява ли промяна във формата на държавно управление приемането на конституционни разпоредби, които според вносителите "да прогласят":
1) че съдилищата са основен носител на съдебната власт и само те осъществяват държавно правосъдие; 2) да се преструктурира прокуратурата и се определи, че правомощията й са свързани само с обвинение в съда; 3) следствието да се преструктурира, като участва в разследването, изпълнявайки функции по съдии на разследването; 4) че прокуратурата, следствието и МВР осъществяват единна държавна политика в борбата срещу престъпността и дейността им се наблюдава от Народното събрание; 5) да се извърши промяна в структурата и начина на избиране на Висш съдебен съвет.
II
Разпоредбите, чието съдържание трябва да бъде изяснено според вносителите на искането за тълкуване, са чл. 153 и чл. 158, т. 3 от Конституцията. Те систематически се намират в глава девета "Изменение и допълнение на Конституцията. Приемане на нова конституция". По същество това са норми за изменение и допълнение на основния закон на държавата. За тях е характерно, че са еднозначни и не съдържат система от заповеди или задължения. В тях не може да се вложи друг смисъл - за всеки е ясно какъв е редът, по който може да се измени Конституцията, чия е инициативата за това, как и с какво мнозинство може да се свика Велико народно събрание.
Неслучайно в искането за тълкуване думата Велико народно събрание, въпреки че е част от разпоредбата, не е споменато нито веднъж.
От своя страна чл. 153, т. 3 гласи, че "Великото народно събрание променя формата на държавно устройство и държавно управление ..." Изясняването на израза, който нормативно не е уточнен, може да се свърже с различна интерпретация в зависимост от лични нагласи и идеологически интереси. Но основните характеристики на държавното устройство и управление имат трайна употреба, свързани са с основните отлики на държавата - според чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от Конституцията България е република с парламентарно управление и е единна държава с местно самоуправление - и се намират не в глава девета, а в глава първа на Конституцията.
От възпроизведените в резюме въпроси в част първа на особеното мнение се вижда, че тълкуване и на тази разпоредба не се иска.
На трето място от съдържанието на искането се вижда, че не се иска и тълкуване на нито една от разпоредбите в глава шеста "Съдебна власт", в която са посочени мястото, ролята и взаимоотношенията между съд, прокуратура и следствие.
Тогава се поставя въпросът, какво пита ВКС? Той не пита какво е казано в основния закон, а иска в него "да се запише" всичко онова, което е посочено в раздел I на настоящото особено мнение, и то от обикновено Народно събрание.
От горното се вижда, че искането за тълкуване е отправено в своеобразен юридически вакуум, а не в контекста на определена правна норма или разпоредба на Конституцията. В този смисъл то не може да се свърже с определени разпоредби на Конституцията и затова е недопустимо.
III
Теорията за "разделението на властите", както е казано, е продукт на исторически традиции, субективни нагласи и съдържа неосъществени по нормативен път идеи. В този смисъл едно питане от описаното в раздел I - какво трябва да бъде съдържанието и структурата на съдебната власт, а не какво гласи записаното в Конституцията, е от категорията вечни въпроси - тези, на които всеки има самостоятелен отговор и концепция. То може да бъде обсъждано и интерпретирано във всяка насока, но такава интерпретация, която не е нормативна, съдът няма право да извърши.
IV
Друго основание за недопустимост на искането е обстоятелството, че не се желае тълкуване на конституционни принципи, норми или разпоредби, а в какъв смисъл трябва да се промени съществуващата структура на съдебната власт, посочена в Конституцията от обикновено Народно събрание. Но очевидно тук става дума за програмен ред на обществото - за политика. Затова трябва ясно да се каже, че един аргумент, подхранван от демократическите принципи, изисква имащите политическа власт да са единствени съдии на решенията си и те да преценят дали имат право да извършат това. Недопустимо е вместо тях това да стори съдът. Трябва да се има предвид, че съдебният активизъм крие риск от тирания (съдиите са несменяеми, с различна политическа нагласа, избрани по окултен за широкото общество начин и не носят политическа отговорност).
V
За съжаление към изложените по-горе принципни възражения може да се добави още едно - тълкувателно решение по к.д. № 22 от 2002 г. По посоченото дело въпросът, поставен от прокуратурата, бе: "Ако се премахва или премества установен държавен орган в друга институция, променя ли се формата на държавно устройство и държавно управление?". На този въпрос в споменатото решение е отговорено в смисъл, че понятието "форма на държавно устройство и управление" трябва да се тълкува "р а з ш и р и т е л н о". По-нататък е казано, че в обема на това понятие се включват и възложените на тези институции правомощия - в нашия случай съд, прокуратура и следствие, доколкото с изменението им се нарушава балансът между тях. Направен е генералният извод, че промените за това трябва да се извършат от Велико народно събрание.
Всеки непредубеден поглед налага извода, че сегашното искане е насочено тъкмо в противната насока - промени на Конституцията да се извършат от обикновено Народно събрание. В този смисъл, изхождайки от разпоредбата на чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционния съд, искането и на това основание трябва да бъде отклонено.
VI
Очевидно е, че съдът е поканен да извърши нелек преход в обратна посока. Но подчинявайки се на изискването за предвидимост на съдебните актове и от съображения да не "бъде третиран като торба с късмети", не би следвало да променя решението си. Изхождайки от споменатите принципи, нито времето, нито случайността (проблемът присъединяване към Европа и тогава е бил налице) дават основание да се отстъпи от коментираното по-горе решение. Още повече, че от постановяването му са минали само две години и съставът на съда в болшинството си е същият.
Допустимо ли е това, без да се съобразим с постановеното през 2002 г. решение?
Единственият изход според мен е съдът да намери сили да остави политиците да вземат легитимното решение. Гаранцията, дали то ще е съобразено с Конституцията, е самата Конституция - решението на Народното събрание за изменение на Конституцията подлежи на съдебен контрол.