ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Гроздан Илиев по конституционно дело № 1 от 2017 г.
Поддържам разбирането, че искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на § 69 и 70 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) (ДВ, бр. 81 от 14 октомври 2016 г.) не следва да бъде допуснато за разглеждане по същество по следните съображения:
Процесуалната легитимация на органа, компетентен да инициира производство по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е предпоставка за допустимост на искането, каквато в случая не е налице.
С третата поправка на Конституцията (ЗИД на КРБ, ДВ, бр. 27 от 2006 г.) омбудсманът бе включен в кръга на субектите, които могат да сезират Конституционния съд. За разлика от органите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които разполагат с обща компетентност, омбудсманът разполага с ограничени правомощия да предизвика производство пред Конституционния съд. Съгласно чл. 150, ал. 3 от Основния закон това правомощие на омбудсмана може да бъде упражнено само за установяване противоконституционност на закон, с който пряко се нарушават права и свободи на гражданите. А това са закрепените в Конституцията и Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) лични и политически права, които са присъщи и неотменими на човека и всеки гражданин. Защитата на социално-икономическите права поначало остава извън предметния обхват на възможността за пряко сезиране на КС по реда на чл. 150, ал. 3 от Конституцията. В подкрепа на това разбиране са и подробните съображения, изложени в Определение № 2 от 12 април 2016 г., постановено по к. д. № 12/2015 г. (ДВ, бр. 32 от 22.04.2016 г.).
Посочените изисквания, наред с тези за наличие на предмет и правен интерес, трябва да съществуват кумулативно като елементи от условията за допустимост на искането на омбудсмана. Липсата на което и да е от тях налага извод за невъзможност искането да се разгледа по същество.
В съобразителната част на искането по настоящото дело се твърди, че с оспорените разпоредби се „преобразуват“ служебни правоотношения, по които страна са служители на МВР, в служебни правоотношения по Закона за държавния служител (ЗДСл) и служебни правоотношения по ЗДСл в трудови правоотношения по Кодекса на труда (КТ). В резултат на извършеното преобразуване са настъпили неблагоприятни социални последици за служителите на МВР, изразяващи се в промяната на категорията на труд при пенсиониране, на основанията за социално осигуряване по Кодекса за социално осигуряване (КСО) и лишаване на част от служителите на МВР, чиито правоотношения са преобразувани за в бъдеще в трудови, от обезщетенията по чл. 234 ЗМВР.
От изложеното е видно, че се атакува закон, с който не се нарушават лични или политически права, чийто носител е всеки гражданин. С искането се преследва защита на определена група граждани по професионален признак. На следващо място, оспорват се по отношение на противоконституционност разпоредби на закон, с които пряко не се нарушават права и свободи, предмет на конституционна уредба. Твърди се, че извършените изменения в ЗМВР са в противоречие с преамбюла на Конституцията и принципа на правовата държава. В резултат на това противоречие са настъпили и неблагоприятните социални последици за група служители на МВР. Става въпрос за индиректно засягане на производни права. Очевидна е липсата на процесуалните предпоставки за допускане на искането за разглеждане по същество. В този и други подобни случаи омбудсманът не разполага с правомощието за пряко сезиране на Конституционния съд. При твърдяната противоконституционност той разполага с възможността да уведоми органите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които извършват самостоятелна преценка за наличие на основанията по чл. 149, ал. 1 от Конституцията, за да сезират Конституционния съд. Като разгледа по същество настоящото искане, КС допусна лишено от конституционно основание разширяване на правомощията на омбудсмана. С възприетия подход се създава прецедент омбудсманът във всяко следващо искане, позовавайки се на преамбюла като ненормативно по естеството си правило и произтичащия от него принцип на правовата държава, да атакува всеки закон по отношение на неговата конституционосъобразност с твърдение, че се засягат права и свободи на гражданите без оглед на техния характер и дали са предмет на непосредствена конституционна уредба, или става въпрос за производни права. Подобно разбиране позволява на омбудсмана да отправя искания за ревизиране на провежданата от държавата политика в социалната сфера, натоварвайки Конституционния съд с очаквания да решава проблеми, които са извън компетентността на съда. От друга страна, по този начин се заобикалят правомощията на сезиращите субекти по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, за които учредителната власт е приела, че следва да извършат самостоятелна и независима преценка при вземане на решението за сезиране на Конституционния съд.
По изложените съображения приемам, че искането на омбудсмана за установяване противоконституционност на § 69 и 70 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи трябва да се остави без разглеждане като недопустимо.
Конституционен съдия: Гроздан Илиев