Вид на акта
особено мнение и становище по решение
Дата
15-11-2011 г.
Към дело
Особено мнение и становище
по к.д. № 6/2011 г. на съдиите Благовест Пунев и Румен Ненков
Не сме съгласни с взетото от мнозинството съдии решение в отделни негови части, с които са обявени за противоконституционни разпоредби на Закона за съдебната власт (ЗСВ), последно изменен и допълнен със Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, обн. ДВ, бр. 13 от 2011 г. (ЗИДЗСВ), както следва:1. Разпоредбите на чл. 42, ал. 2, чл. 50, чл. 164, ал. 3 и 6 и чл. 178, ал. 4 от ЗСВ според нас не са противоконституционни и в частта, с която се изисква изборът на главен съдебен инспектор да бъде измежду действащите съдии, прокурори и следователи, а назначението на съдия в специализиран наказателен съд, респ. прокурор в специализирана прокуратура, да бъде само измежду действащи съдии и прокурори. Парламентът е упражнил конституционната делегация по чл. 132, ал. 10 и чл. 133 от Конституцията да уреди със закон условията за избиране на главен съдебен инспектор и съдии. Решението селекцията да се извърши от средите на самата деполитизирана магистратура съответства на конституционно оправдана цел – да се даде възможност на съдебната власт да се самоорганизира в контекста на нейната независимост по чл. 117, ал. 2, изр. 1 от Конституцията при намаляване на възможността за партийно-политическо влияние чрез външни назначения. Действащите съдии и прокурори повече от всички останали юристи познават актуалните проблеми на съдебната администрация, не се нуждаят от допълнителна правна и психологическа подготовка относно дължимото поведение в съдебната зала, не се осланят на минали заслуги, а на доказани в настоящето теоретически и практически качества. Оспореното изискване изцяло е основано на професионални критерии, израз е на допустима законодателна преценка по целесъобразност, поради което не води до дискриминация на останалите юристи по смисъла на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Конституцията (в този смисъл вж. Решение № 8 по к.д. № 9/94 г.).Отделянето на 20 процента от свободните щатни бройки в съда, прокуратурата и следствието за външно първоначално назначаване чрез конкурс (чл. 178, ал. 1 от ЗСВ) е законодателно решение, взето от Народното събрание в рамките дискреционната му власт, предоставена от чл. 133 от Конституцията. В никакъв случай това правило не произтича пряко от самия основен закон. Затова ограниченото му приложение по отношение на специализираните съд и прокуратура, въведено с новата ал. 4 на чл. 178 от ЗСВ, не е противоконституционно.2. Изразяваме негативно становище по съдържанието на мотивите на решението във връзка с обявяване на противоконституционността на изменението на чл. 75 от ЗСВ. Наистина възлагането с на Висшия съдебен съвет да издаде наредба по отношение на съдебните заседатели е противоконституционно, но не защото по принцип не му е позволено да приема подзаконови нормативни актове с вътрешно-организационен характер, а защото новосъздадено задължение на Съвета е несъвместимо с лимитативно установените му конституционни правомощия, определени в чл. 130, ал. 6 и 7 от Конституцията. Затова в решението на Конституционния съд трябваше да се посочи, че се обявява за противоконституционно само последното изменение с оглед възстановяване на старото положение – наредбата да се издава от министъра на правосъдието. В тази връзка § 126 от ЗИДЗСВ следваше да се обяви за противоконституционен само в частта „§ 21”.3. Разпоредбата на чл.194в от ЗСВ не е противоконституционна, а чл. 209а от ЗСВ е противоконституционен частично само относно думата „показателите”. В решението е констатирано, че освен Министерския съвет и министрите, други конституционно установени органи също могат да приемат подзаконови нормативни актове (наредби, правилници и пр.) във връзка с изпълнението на възложените им властнически правомощия, макар и такава възможност да не е изрично предвидена в Конституцията. Например, по силата на чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 21, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация народните съвети приемат редица наредби извън изричната делегация по чл. 141, ал. 3 и 4 от Конституцията по отношение определяне размера на местните данъци и такси. Същото се отнася и за нормативните актове на Българската народна банка (чл. 41, ал. 1, т. 1 от Закона за българската народна банка), ръководството на адвокатурата (чл. 121, ал. 1 от Закона за адвокатурата) и т.н. Надяваме се, че конституционосъобразността на тази законодателна практика не се поставя под съмнение от членовете на Конституционния съд. Тук е мястото дебело да подчертаем, че съдържанието на понятието „наредба” като вид подзаконов нормативен акт не е установено на конституционно ниво, поради което не възприемаме подхода на мнозинството конституционни съдии да критикува съответната законова делегация с адресат Висшия съдебен съвет от позициите на чл. 7, ал. 2 от ЗНА. Дори и ЗНА обаче не изключва възможността Висшият съдебен съвет като непосредствен адресат на ЗСВ да издава подзаконови нормативни актове за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на съответния нормативен акт от по-висока степен (в случая ЗСВ), стига да не изземва резервираната по силата на Конституцията компетентност на законодателя и това правомощие да му е изрично делегирано от самия закон (чл. 3 и чл. 12 от ЗНА). Ето защо за нас остава открит въпросът на какво конституционно основание се отрича правото на Висшия съдебен съвет като орган, който администрира цялата съдебна система, да създава вътрешно-организационни правила, наречени от законодателя наредби, по въпроси, които са непосредствено обвързани с изпълнението на конституционните му правомощия и същевременно са извън изрично включените от чл. 133 от Конституцията в предмета на задължително законодателно регулиране. В тази област нито един друг държавен орган, особено орган на изпълнителната власт, не може да разполага с компетентността да издава подзаконови нормативни актове, защото разделението на властите и независимостта на съдебната власт са принципи, издигнати от самата Конституция. Впрочем правото на Висшия съдебен съвет чрез наредба да определи реда за атестиране на магистратите е признато изрично от Конституционния съд (вж. Решение № 13 по к.д. № 17/2002 г.) и ако се прави отстъпление от тази практика причините трябва ясно да бъдат посочени. Предмет на наредбата по чл. 194в от ЗСВ е редът за провеждане на конкурси, който трябва да се тълкува конформно с основния закон в смисъл на вътрешно-организационни правила, изцяло подчинени на установения от специалния отраслов закон ред за назначаване на съдии, прокурори и следователи. Същото се отнася и за методиката за атестиране на магистратите с наредбата по чл. 209а от ЗСВ. От позициите на Конституцията обаче е недопустимо с подзаконов акт (наредба) на Висшия съдебен съвет да се установят и показателите за качеството на работата на магистратите, защото става въпрос за основни обществени отношения, които съгласно чл. 133 от Конституцията трябва да се уредят на законово ниво. Ако нашата теза беше възприета, нямаше да се наложи цялостно обявяване на противоконституционност на § 126 и § 130 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗСВ.
Съдии: Благовест Пунев, Румен Ненков