ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Гроздан Илиев по конституционно дело № 10 от 2017 г.
С особено мнение подписах решението по к. д. № 10 от 2017 г., с което е отхвърлено искането на пленума на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност и несъответствие с чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) на чл. 127, ал. 1, предложения предпоследно и последно от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г.; последно доп., бр. 7 от 19.01.2018 г.) по следните съображения:
Доктрината и нормативната уредба на доказването като процесуална дейност в наказателния процес ясно разграничават доказателствата от доказателствените средства, както и видовете доказателствени средства.
Доказателствата са факти от обективната действителност, които имат връзка с обстоятелствата, включени в предмета на процесуално доказване по конкретното дело, и служат за тяхното изясняване. Доказателствата могат да бъдат събрани само чрез изчерпателно регламентираните в процесуалния закон способи за събиране на доказателствен материал, а това са процесуално-следствени действия по чл. 106 и сл. НПК, и могат да бъдат възпроизведени само чрез изброените в Наказателно-процесуалния кодекс доказателствени средства, които с оглед начина на възпроизвеждане се делят на гласни, писмени и веществени, като разпоредбата на чл. 105 НПК установява забрана за допустимост на доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс. Следователно процесуалният ред, по който фактите от обективната действителност, свързани със събитието на престъпното деяние, могат да се включат в конкретен наказателен процес като доказателства, изисква наличие на доказателствени средства, посочени и изготвени по правилата на действащия процесуален закон.
Изложеното позволява да бъдат очертани следните съществени признаци/белези на доказателствените средства, каквито са: законоустановеност; изготвят се при условия и по ред предвидени в процесуалния закон; фиксират и възпроизвеждат непосредствено фактите, свързани с обстоятелствата, включени в предмета на доказване; други доказателствени средства извън уредените в процесуалния закон не могат да се използват.
С изменението и допълнението на оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1 НПК ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски, и приложените към тях ревизионни доклади, както и докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова инспекция от извършени финансови инспекции и одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата и приложените към тях документи, са приравнени на доказателствените средства в наказателния процес. Посоченото изменение се предшества от друго такова (доп. – ДВ, бр. 32 от 2010 г.), невключено в предмета на искането за обявяване на противоконституционност, с което докладите и приложените към тях документи относно разследванията на Европейската служба за борба с измамите също са приравнени на писмените доказателствени средства.
Извършеното разширяване на обхвата на доказателствените средства е неправилно и ненужно, влиза в противоречие с принципната разпоредба на чл. 105 НПК, която е в общата част на НПК и представлява ръководно начало за уредбата на доказателствената дейност в наказателния процес. Това е така, защото ревизионните актове, докладите и останалите документи, посочени в оспорената разпоредба, не могат да изпълнят функционалното предназначение, присъщо на доказателствените средства, включително на писмените доказателствени средства, а именно: да възпроизвеждат непосредствено доказателствата, свързани с обстоятелствата, предмет на доказване в процеса (чл. 102 и чл. 129, ал. 1 НПК). Ревизионните актове, одитни доклади и други документи, на които е придадено значението на доказателствени средства, не възпроизвеждат доказателства/факти, а оценки, твърдения и изводи за фактически данни. Нещо повече, макар да са изготвени извън наказателния процес, при други условия и процесуален ред, от други длъжностни лица и в противоречие с разпоредбата на чл. 131 НПК, на доказателствените средства, посочени в чл. 127, ал. 1 НПК, е придадена официална удостоверителна сила (чл. 127, ал. 2 НПК), каквато имат и изготвените по правилата на НПК. Това се отнася и за докладите на Европейската комисия за борба с измамите, които по посочените вече съображения също не могат да се разглеждат като писмени доказателствени средства.
Видно от мотивите към законопроекта за допълнение на оспорената разпоредба, целта на законодателя е била да се приравнят по отношение на доказателствената сила ревизионните и одитни доклади, както и останалите документи „събрани и проверени от компетентни държавни органи по друг процесуален ред – ДОПК и АПК, без да е необходимо преповтаряне със способите на наказателното производство“. Този подход на законодателя за процесуална икономия обаче не държи сметка за установените в НПК императивни процесуални правила, уреждащи изготвянето на писмените доказателствени средства, които са гаранция за тяхната достоверност, както и за последиците при несъобразяването им. Неспазването на наказателно-процесуалните правила за изготвянето на доказателствените средства поначало представлява съществено процесуално нарушение и има за последица изключването от доказателствения материал на писменото доказателствено средство като невалидно/негодно доказателствено средство. Този ред за проверка е неприложим по отношение на ревизионните и одитни доклади и други документи, изготвени по процесуален ред и форма, уредени в други процесуални закони. Произнасянето по достоверността на доказателствените средства е от изключително значение, защото то винаги предхожда следващия етап от процесуалната дейност, свързан с оценка на възпроизвежданите факти и тяхната връзка с главния факт, предмет на доказване в наказателния процес.
Посочените по-горе непълноти и противоречия между оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1 НПК и наказателно-процесуалните норми, установяващи основни правила на доказването в наказателния процес, ми дават основание да приема, че в случая не става въпрос за непрецизна законодателна техника, какъвто извод е направен от мнозинството в решението. Целта на законодателя „без приповтаряне на способите“ да разшири доказателствената основа в наказателния процес, като не държи сметка за установените с процесуалния закон критерии за разграничаване на писмени доказателства и доказателствени средства, както и между писмени доказателствени средства, създадени по правилата, уредени в НПК, и други, създадени по процесуален ред, предвиден в други процесуални закони, налага извода, че оспорената разпоредба на чл. 127, ал. 1 НПК не се вписва в изискванията на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). В практиката си Конституционният съд е поддържал, че несъвършенството на закона и противоречието между разпоредбите на един закон, каквото в случая е налице, нарушава принципа на правовата държава (Решение № 8 от 2012 г. по к.д. № 16 от 2011 г.; Решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 г.; Решение № 10 от 2009 г. по к.д. № 12 от 2009 г.; Решение № 5 от 2000 г. по к.д. № 4 от 2000 г.; Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11 от 1994 г.). Според практиката на КС, изведена от посочените решения, принципът на правовата държава е спазен само ако съдържащите се в нормативните актове разпоредби са ясни, точни и непротиворечиви. В противен случай те не са годни да регулират основните обществени отношения.
В случая създадената неяснота по отношение на критериите относно писмените доказателства и доказателствени средства и между доказателствени средства, създадени по правилата на процесуално-наказателния закон, и такива, изготвени извън наказателния процес, затруднява правоприлагането и разкриването на истината при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване по конкретното дело, каквото е изискването на конституционната разпоредба на чл. 121, ал. 2 и нейното отражение в чл. 13, ал. 1 НПК. Нарушенията при изясняване на фактическите положения, относими към предмета на доказване, на свой ред предопределят неправилно приложение на закона и оттам – на изискването за правото на справедлив процес, каквато теза с основание се поддържа и от вносителите на искането, обосновали противоречието на оспорената разпоредба и с изискването за състезателност и равенството на средствата, каквото поставя разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от Конституцията, съответно чл. 6 КПЧОС. Като се ограничи да приеме, че оспорената разпоредба е израз само на непрецизно законодателство, КС с решението си създава предпоставки за утвърждаване на практиката да се въвеждат неограничено в Наказателно-процесуалния кодекс като писмени доказателствени средства административните актове и на други контролни органи, които да се приравняват по доказателствена сила на създадените по правилата на наказателно-процесуалния закон с произтичащите от това усложнения и предпоставки за нарушения в наказателния процес, включително относно фактите на инкриминираното деяние и неговия автор, както и по отношение на останалите обстоятелства, свързани с предмета на доказване.
Конституционен съдия: Гроздан Илиев