ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдиите Румен Ненков и Кети Маркова по к.д. № 2/2012 г.
Не сме съгласни с постановеното решение в частта, с която е обявена противоконституционност на чл. 35, ал. 1, т. 1 и чл. 414а от Кодекса на труда (КТ).
1. Според нас несъобразена с принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията е само разпоредбата на чл. 35, ал. 1, т. 5 от КТ единствено защото дава възможност на законодателната и изпълнителната власт едностранно да изключат от социалния диалог на национално ниво отделна работодателска организация, като й възложат друга дейност, без възлагането да е изрично обвързано с принципа на доброволност, т.е. с волята на самата организация, изразена от нейния върховен представителен орган (вж. Решение на Конституционния съд № 10/1994 г. по к.д. № 4/1994 г., раздел втори). Споделяме и виждането, че е било необходимо заварените случаи да бъдат решени с преходно законово правило, основано на същия подход.
Всички други изисквания за признаване на представителност на национално ниво на организациите на работодателите обаче са напълно пропорционални на законовата цел и са в рамките на допустимата законодателна целесъобразност. С пълна сила това важи и за разпоредбата на чл. 35, ал. 1, т. 1 от КТ, обявена за противоконституционна от мнозинството конституционни съдии по непоследователни и не съвсем ясни съображения. Посочената разпоредба е симетрична на разпоредбата на чл. 34, ал. 1, т. 1 от КТ, по отношение на която искането е отхвърлено. Законодателят е преценил, че изискуемият за признаване на национална представителност общ брой на работници и служители, членуващи в организация, защитаваща техните права и интереси, трябва да бъде завишен от 50 000 на 75 000, като това решение е възприето от Конституционния съд. При това положение за нас остава необяснимо защо същевременно е установена противоконституционност на аналогичното увеличаване на изискването за национална представителност по отношение на работодателските организации. Вярно е, че това увеличение е по-значително (от 30 000 по предишния текст на чл. 35, ал. 1, т. 1, б. „б” от КТ на 100 000 осигурени по трудов договор лица според новата разпоредба), но след влизане в сила на последните изменения (ДВ, бр. 7/2012 г.) разликата е приемлива, защото, от една страна, не е прекомерна, а от друга – очевидно се дължи на съобразяване с обстоятелството, че докато членуването на представителите на наемния труд в съответните организации не е правно задължително, законът изрично предписва трайното предоставяне на работната сила срещу заплащане да се урежда чрез сключен трудов договор. Оспорените промени, изразени в завишаване на нормите за национално представителство, не засягат съдържателния аспект на правната норма, както и вътрешните отношения на работодателските организации, не сочат на опит за държавна намеса в тяхното създаване и функциониране съобразно съответните учредителни и устройствени актове, материализиращи конституционно закрепеното право на свободно сдружаване.
2. Правото на държавата чрез закон да въвежда санкции за онези граждани, които не се съобразяват с установения правен ред, е неоспоримо. Макар и имплицитно, то се признава от основния закон (вж. например чл. 31, ал. 4 от Конституцията). Упражняването му може да бъде предмет на конституционен контрол от гледна точка на легитимността на преследваната цел и пропорционалността на предвиденото ограничение. Новият чл. 414а от КТ удовлетворява тези стандарти.
Първо, повече от очевидно е, че предоставянето на работна сила при фактическите условия на трудов договор, но без спазване на изискването за сключването му в писмена форма е общественоопасно, защото поставя държавата в невъзможност да реализира своите конституционно установени социални функции, основани на набраните средства от данъци върху доходите, пенсионни и здравни осигуровки. Поначало всички граждани са длъжни да зачитат правата и интересите на другите (чл. 58, ал. 1, изр. 2 от Конституцията), а по силата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията те не могат да упражняват собствените си права, включително и правото на труд, във вреда на чуждите права и законни интереси. Погрешно е становището, че с гарантирано от държавата право на труд по чл. 48 във връзка с чл. 16 от Конституцията разполагат само представителите на наемния труд – работниците и служителите. Основният закон предоставя това право на всички трудоспособни членове на обществото, включително и на предприемачите-работодатели. В днешните условия на икономическа криза и недостатъчност на социалните фондове е недопустимо да се проявява либерализъм към закононарушителите, които с поведението си чрез включване в т.нар. „сива икономика” застрашават правата и интересите на мнозинството граждани, т.е. на обществото като цяло. Правото на труд не оправдава неспазването на трудовото законодателство от участниците в трудовите правоотношения. Това е валидно не само за тези, които наемат работната сила, но и за онези, които я предоставят. Всички граждани са обвързани от конституционно задължение да плащат данъци върху доходите си, както и задължителните пенсионни и здравни осигуровки (вж. в този смисъл чл. 60 от Конституцията, както и т. 1 от Решение на Конституционния съд № 5/2000 г. по к.д. № 4/2000 г.). Самото понятие „договор” съдържа в себе си идеята за съвпадение на насрещни, взаимноизгодни, свободни волеизявления на страните, а от това следва и споделяне на отговорността за противоправно поведение. Тезата, че наемните работници и служители са „слабата страна” в трудовото правоотношение, е идеологически обременена и правно незащитима, защото противно на чл. 6, ал. 2, изр. 2 от Конституцията неоправдано поставя в привилегировано положение една обществена група по отношение на друга. Дори и ако хипотетично се приеме, че някой предоставя работната си сила без трудов договор при условията на „крайна необходимост”, за да спаси по-висши блага и интереси, той разполага с ефективна правна защита (вж. чл. 8 от Закона за административните нарушения и наказания).
Второ, въведеното с чл. 414а от КТ ограничение не е непропорционално. То е подходящо и наложително за постигане на горепосочената конституционно оправдана цел, не накърнява, а точно обратното – защитава осигурителната система. Предвидената санкция е в разумна степен щадяща, тъй като е административна, т.е. съответното деянието не е обявено за престъпно, характерът й е само имуществен, като размерът на предвидената глоба е обвързан с неиздължените вноски за здравно и социално осигуряване, определени върху минималния осигурителен доход. Същевременно предвиденото административно наказание е по-снизходително от това, което в аналогични случаи следва да понесе нарушителя-работодател (вж. чл. 414, ал. 3 от КТ).
В заключение констатираме, че с решението, взето от мнозинството съдии, за съжаление се стимулира незачитане на установения правов ред и се утвърждава ниско обществено съзнание. Така се създава благоприятна почва за процъфтяване на „сивата” икономика, в резултат на което възможностите на държавата да създаде условия за реализиране на гражданските права на огромното мнозинство представители на наемния труд, които добросъвестно предоставят работната си сила при сключен писмен трудов договор, остават ограничени. Обективният резултат от непопълваното на публичните фондове не е по-висока трудова заетост, а неминуем ръст на безработицата.