СТАНОВИЩЕ И ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
по к.д. № 5/2019 г.
СТАНОВИЩЕ по първия диспозитив
Съгласен съм с тази част на решението с няколко уточнения.
1. Първото е за съотношението между правомощията (подведомственостите) на Конституционния съд и съдилищата.
Правораздавателният контрол в Конституцията върху публичноправните властнически актове почива на два критерия - организационен (структурен) и функционален. И двата са свързани с разделението на властите по чл. 8 от Конституцията.
а. Според организационния критерий контролът над актовете на законодателната власт е за съответствието им с Конституцията (а през нейния чл. 4, ал. 1, in fine - и със законите) и е поверен на Конституционния съд - чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от нея. Той е над актовете на парламента и президента. Контролът над актовете и действията на административните органи, тоест над изпълнителната власт, е възложен с чл. 120, ал. 1 от Конституцията на съдилищата. Контролът е за законност - за съответствие както с Конституцията, така и с останалото законодателство.
б. Функционалният критерий е в чл. 120, ал. 2 на основния закон. Според него гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат. Тъй като нямат право на конституционна жалба (чл. 150 от Конституцията), обжалването им може да е само пред съдилищата.
в. При едновременното и равнопоставено (доколкото нито един не е конституционно привилегирован като специална норма или по друг някакъв начин) прилагане на двата критерия изводът е, че съдилищата контролират всички административни актове, независимо от това кой е техният издател, докато, огледално, Конституционният съд контролира актовете на Народното събрание и президента, освен ако те са административни.
По-подробно тази позиция е аргументирана в: становище към определение № 1/14 г.; решение № 15/13 г.; особено мнение към решение № 14/14 г.
2. Второто уточнение е за съдържанието на използваното в решението понятие "ненормативни актове". Решението се отнася не само за изцяло ненормативните актове, а и за ненормативните части от тях. Всъщност то е за всяка разпоредба, която не представлява правна норма по критериите на чл. 1а от Закона за нормативните актове, независимо в какъв контролиран от Конституционния съд акт попада.
3. Конституционноправното понятие "невалидност" в решението е равнозначно на употребяваното от цивилистиката и административното право понятие "недействителност" в неговите две форми - нищожност и унищожаемост.
а. Така действието на решението за противоконституционност е установително при невалидната нищожна и конститутивно при невалидната унищожаема разпоредба, непредставляваща правна норма. При нищожността разпоредбата изначално не е породила правно действие, а при унищожаемостта е породила такова, но то е премахнато от решението с обратна сила - от момента на приемането или издаването разпоредбата.
б. Спрямо разпоредба, приета преди влизането в сила на Конституцията, обратното действие на унищожаването е частично - само за времето на действие на Конституцията. Разпоредбата може да й противоречи само от момента на влизането й в сила. Настъпилите до този момент правни последици се запазват, след него отпадат.
в. "Еднократно действие" на акта може да означава еднократно действие на разпоредбата, нейното изпълнение с еднократно действие/бездействие или и двете едновременно. Когато тя еднократно установява трайно правно положение (правно състояние), действието спрямо него на решението на Конституционния съд е съгласно направените току-що разграничения.
Като цяло, по-точен струва ми се би бил диспозитив "Обявените от Конституционния съд за противоконституционни актове или части от актове, които не съдържат правни норми, са недействителни от своето приемане или издаване".
ОСОБЕНО МНЕНИЕ по третия диспозитив
Решението по този диспозитив е, според мен, невярно в частта за противоконституционния отменящ закон.
I. Тълкуването е разкриването на значението (или означаемото, или "смисъла") зад знака (означаващото).
Конституцията позволява в чл. 149, ал. 1, т. 1 своето задължително (официално) тълкуване. Оправомощен за него е единствено Конституционният съд.
II. Поставеното тълкувателно питане е важно. Още по-важен е обаче отговорът на предварителния въпрос: допустимо ли е и ако да - кога, преразглеждането на дадено вече от Конституционния съд тълкуване?
1. Поради своята задължителност направеното тълкуване става част от конституционния ред. То се "наслагва" върху Конституцията, казвайки какво точно значи неин текст.
2. Необходимостта от промяна на вече дадено тълкуване може да се основе и извърши по два начина: еволютивен (херменевтичен) и корективен. Резултатите относно момента на действие на тълкуването в двата случая ще са различни.
а. Еволютивният начин на тълкуване предполага да е настъпила съществена промяна във фактите, относими към тълкуването, в тяхната правна оценка или и в двете заедно. Това е начинът, избран от решението. Според мен той не е защитен убедително.
Нито промяната от 2008 г. в практиката на Конституционния съд за предмета на оспорване при закон за изменение и/или допълнение на закон, нито непрекъснато развиващата се негова практика относно правовата държава, посочени от решението, имат пряка връзка с тълкувателното питане и неговия отговор. Затова не ми изглеждат достатъчни основания за ново, еволютивно тълкуване.
б. Корективният начин, от своя страна, застава на сравнително стабилното понятие за истинността на съществуващото тълкуване, проверима чрез логически доказуеми разсъждения. Това в случая ми изглежда правилната позиция. Ако тълкуването е невярно като несъответно на Конституцията, неговото продължаващо възпроизвеждане вреди. Необходимо е то да спре, като се замени с вярното тълкуване.
III. Решението за съществуващото тълкуване се изгражда от твърденията, че: а) неприлагането на противоконституционната разпоредба е равнозначно на нейната отмяна и тя престава да съществува; б) в резултат настъпва законова празнота; в) празнотата в закона е конституционно недопустима; г) поради което се възстановява разпоредбата, изменена или отменена с противоконституционната разпоредба.
Твърдението (а), което е в основата на импликативната верига, е според мен неистинно. Така е, понеже от антецедента "не се прилага" могат логически равнозначно да се изведат както консеквентът "защото е отменена и не съществува", така и консеквентът "защото не е отменена и съществува". Оттук нататък неистинни са и последващите съждения от веригата (това за конституционната недопустимост на празнотата - и на собствено основание).
Необходим е нов, верен отговор на тълкувателното питане.
IV. Обявяването за противоконституционна на разпоредба за изменение на закон, всъщност, изобщо не означава, че тя престава да съществува. Вярно е тъкмо обратното. Макар и да "не се прилага", т. е. да не може да изпълнява своята диспозиция ("окована" е, в необратима кома и пр. метафори за нещо, което съществува без да може да действа), тя продължава да е, да стои в своята част от правното пространство. Макар недействаща, тя още е част от правния ред. Парализирано е, казано с терминологията на едното особено мнение към ТР № 22/95 г., само нормосъздаващото волеизявление от обявената за противоконституционна изменителна разпоредба, не и нормоотменящото такова. Законова празнота, чието запълване да е нужно, няма.
Разрешаването на създаденото положение е в изключителната и при това дискреционна компетентност на законодателя. Заместването, макар и опосредствено, на законодателя от Конституционния съд, е недопустимо, защото би представлявало анексия на компетентност.
Споделям, прочее, липсата на възстановително действие при обявяването за противоконституционна на разпоредба, изменяща закон.
V. Не така, според мен, стоят нещата при обявена за противоконституционна отменителна разпоредба.
Отменителната разпоредба се състои само от едно волеизявление - нормоотменящото. Неприлагането на отменената разпоредба следва от него именно поради това, че е несъществуваща.
Неприлагането на противоконституционната отменителна разпоредба, което повелява чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията, ми изглежда възможно само по един единствен начин - чрез прилагането на отменената. Алтернативата означава да изключим приложимостта на този конституционен текст към обявените за противоконституционни отменителни разпоредби. Възстановяването на отменената норма, впрочем, е непосредствената правна последица от чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията, а не резултат на други правни конструкции.
VI. Решението не се произнася по съдбата на предходното тълкуване. Очевидно, като несъвместимо с новото, то е загубило сила. Не се произнася обаче и от кой момент започва да действа новото тълкуване.
Началото на неговото действие, от мое гледище, зависи от основанието му. Ако те е еволютивно, каквото според мен е това в решението, началото му би трябвало да е моментът на влизане на решението в сила. Ако пък е корективно, то трябва да важи от влизането в сила на тълкуваната разпоредба, в случая - на Конституцията.
СЪДИЯ:
/Г. АНГЕЛОВ/