ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Красен Стойчев по к.д. № 6/2012 г. относно чл. 27, ал. 3 и чл. 73 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество
Не споделям решението в частта му относно противоконституционността на чл. 27, ал. 3 и чл. 73 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Сам по себе си какъв да бъде срокът в значението си на период или отрязък от време е проблем, който се обвързва с цялостната характеристика и конкретните разпоредби на даден закон и поради това на законодателя би следвало да се признае правото да преценява каква да бъде неговата продължителност. По настоящото конституционно дело преценката дали той е прекомерен или не може да се извърши най-вече като се съобразяват предметът и целта на закона, а не други фактори. В мотивите на решението се посочва, че той трябва да се намали, защото е прекомерен и неподходящ. В известен смисъл квалификацията на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ като „неподходящ” също подсказва, че става въпрос по-скоро за законодателна целесъобразност.
Колкото до прекомерността му, тя се извежда от сравняването на неговата продължителност със срока по чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността. Проблемът обаче идва оттам, че в случая става въпрос за давностен десетгодишен срок, за придобиване по давност. Поради това и сравнението не е съвсем коректно. Давностните срокове могат да бъдат прекъсвани или спирани и тъй като това е често срещано явление, оценката дали той е „подходящ” и оттук „синхронизирането” на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ със срока по чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността не изглежда оправдано. При това съществуват и други особености по отношение на придобивната давност, които не бива да остават извън вниманието, когато се търси връзка между чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ: не може да се придобие по давност собствеността на движима вещ, щом владението й е придобито чрез престъпление (чл. 80 ЗС), както и вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Ето защо, по мое мнение квалификацията на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ като „прекомерен”, изведена чрез сравняването му с продължителността на други по своя вид срокове, не би следвало да се подкрепи.
Срокът по чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ така, както е замислен, по-скоро следва логиката на т.нар. „абсолютна давност”, която е позната на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (чл. 171, ал. 2) и в по-категоричен вид на Наказателния кодекс (чл. 81, ал. 3 и чл. 82, ал. 4). Въпреки недотам точното наименование предвидените в тези случаи срокове притежават черти, които са характерни за прекратителните срокове. Оттук и обосновката за въвеждането им е по-особена. Смисълът от установяването на „абсолютна давност” се състои в признанието, че събирането на дадено публично задължение, респ. наказателно преследване или изпълнение на наказание, предвид факта, че е твърде закъсняло, губи своя смисъл. Оттук и преценката в конкретния по настоящото конституционно дело случай какъв да бъде пределният срок, от който назад би било без особен смисъл да се прилага законът, би могло да се развие единствено като функция на целта, която законодателят си е поставил, т.е. на законодателна политика. Още повече заслужава да се отбележи, че въвеждането му не е просто въпрос най-вече на отстраняване на някаква неопределеност на права или правно положение, а да се елиминира установено незаконно обогатяване.
От друга страна, ако трябва да се сравнява дали срокът по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ е подходящ, за база би следвало да се вземе по-скоро срокът, който установява Законът за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм.). Сравнението показва, че продължителността на срока е съществено намалена и то е оправдано, доколкото има в основни линии припокриване в целите, но е различна материалноправната и процесуалноправната логика, върху която са стъпили двата закона. Следователно правилно е разсъжденията и изводите относно продължителността на срока да се търсят и извличат главно от предмета на закона, който той обслужва, и целите, които е натоварен да постигне.
В този ред на мисли нужно е да се посочи, че съдържащият се в решението на Конституционния съд извод за намаляване на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ, който законодателят вече е преценил да бъде петнадесет години по съображение да се гарантира правната сигурност, има относително значение. Това е така, защото период от десет години, който се представя в мотивите на решението като някакъв модел, сам по себе си едва ли е в състояние да внесе повече сигурност от петнадесетгодишен срок. Още повече правната сигурност може да има отношение към обсъждането на продължителността на даден срок преди всичко, ако така се преследва отстраняването на някаква фактическа неопределеност на правата на физическите и юридическите лица. Напротив, срокът по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ няма нищо общо със състоянието на субективни права, а визира периода назад във времето, през което законът ще действа. Срокът в конкретния случай създава „преграда” и в този смисъл той засяга същностни характеристики на правното регулиране и законодателната политика, която се провежда чрез приемането и действието на конкретния закон.
Срокът по чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ има за цел да посочи момента, до който Комисията ще извършва проверка по чл. 21, ал. 1 ЗОПДНПИ. В този смисъл неговата продължителност няма нищо общо с довода, че този срок трябва да изпълнява и ролята на стимул за администрацията да действа, както се изтъква в мотивите на решението по настоящото конституционно дело. Предназначението на срока е да определи периода от време, през който законът ще прояви своя ефект и разглеждан в този контекст, въпросът за стимулирането чрез него на администрацията не може да има друго освен второстепенно значение.
В заключение бих искал да посоча, че съображенията относно конституционността на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ трябва да се извеждат единствено от целта и предмета на закона, както и с оглед на неговите специфични правни характеристики. Напротив, обсъждането на конституционността на даден срок в една чужда на него среда и чрез характеристики, които са характерни за други срокове, води и до неприемлив извод.