Определение

 при участието на секретар-протоколиста Десислава Пенкова разгледа в закрито заседание на 24 февруари 2022 г. конституционно дело № 15/2021 г., докладвано от съдия Мариана Карагьозова-Финкова.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията за произнасяне по допустимост по чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС) във връзка с чл. 25, ал. 2 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС).

Делото е образувано на 19.07.2021 г. по искане на тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС (тричленен състав) за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 5, изречение второ от Закона за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.; посл. доп., бр. 20 от 9.03.2021 г.) (ЗМВР) поради противоречие с разпоредбите на чл. 4, ал. 1, предл. първо, ал. 2, предл. второ и трето; на чл. 6, ал. 1; на чл. 56 и на чл. 120 от Конституцията на Република България (Конституцията).

С Определение от 5.10.2021 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество искането на тричленен състав на ВАС. Едновременно в мотивите на същото определение се посочва, че на Конституционния съд е служебно известно, че с Определение от 31.03.2021 г. (преди да бъде сезиран Конституционният съд), постановено по частно наказателно дело № 752/2021 г., Специализираният наказателен съд (СНС), 14-и състав, е спрял производството и е отправил до Съда на Европейския съюз (СЕС) преюдициално запитване (в ОВ на ЕС, C 252, 28.6.2021, е публикувано съобщение за преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (България) на 31 март 2021 г., и са отразени цялостно поставените с него въпроси – предмет на дело C-205/21 (2021/C 252/16). Видно от формулировката на въпросите, в отправеното от СНС до СЕС преюдициално запитване, и особено въпроси трети и четвърти, изрично възпроизведени наред с другите въпроси в определението от 5.10.2021 г., поставените правни проблеми са свързани със законодателната уредба на принудителна „полицейска регистрация“ в смисъл на принудително събиране на лични данни (фотографиране, дактилоскопиране и взимане на образци за ДНК профил) въз основа на съдебно разпореждане, в случаи на отказ на обвиняем, привлечен за умишлено престъпление от общ характер, да сътрудничи доброволно при снемане на тези данни. Преюдициалното запитване има за предмет изясняване на правна фигура, която е от съществено значение за произнасянето на ВАС (тричленен състав) по административно дело № 1/2021 г., от значение и за настоящото конституционно производство, и която попада в приложното поле на правото на Европейския съюз (ПЕС) – Директива (ЕС) 2016/680 от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (ОВ на ЕС 2016, L 119), част от пакета от реформи за защитата на данните на Европейския съюз заедно с Общия регламент относно защитата на данните (Регламент (ЕС) 2016/679) (ОВ на ЕС 2016, L 119).

В определението от 5.10.2021 г. Конституционният съд посочва съществената роля на механизма за диалог между СЕС и националните съдилища като съдилища и по правото на Съюза, за еднаквото тълкуване и ефективно прилагане на ПЕС (този механизъм е уреден с разпоредбите на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и поставя акцент върху erga omnes ефекта на преюдициалните заключения. Като се основава на това, че тези достижения на правото на Съюза, възприети доброволно от всички държави – членки на ЕС, се очаква да бъдат следвани и изпълнявани от тях, включително и от българската държава, Конституционният съд отбелязва, че от искането и материалите, приложени от вносителя по к. д. № 15/2021 г., е видно, че ВАС (тричленен състав) не е отчел отправеното от СНС преюдициално запитване на 31.03.2021 г., което е вписано в регистъра на СЕС на 6.04.2021 г. В контекста на изложеното, поради това, че в искането на сезиращия съд – тричленен състав на ВАС – не е релевирана връзката на разглежданото от него дело с правото на Европейския съюз, в чието приложно поле попада произнасянето на този състав в съдебното производство пред него, Конституционният съд е преценил за необходимо в допълнителни съображения вносителят на искането да изясни относимите последици от действието на съюзното право в материята, предмет на административното дело пред него – анализ, какъвто всеки национален съд е задължен ipso jure да направи по всяко дело пред него (в този смисъл е и Определението на Конституционния съд от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г.). В диспозитива на цитираното определение на Конституционния съд от 5.10.2021 г., с което искането се допуска за разглеждане по същество, изрично е записано, че на неговия вносител се предоставя възможност в 30-дневен срок от получаването на препис от това определение да представи допълнителни съображения в съответствие с мотивите на същото.

Във връзка с определението от 5.10.2021 г. в Конституционния съд е постъпило уведомление от сезиращия субект по к.д. № 15/2021 г. с дата 3.12.2021 г., което не съдържа допълнителни съображения, факти и обстоятелства в съответствие с дадените указания в цитирания акт на Конституционния съд.

Без да възпроизвежда вече посоченото относно функциите и ipso jure задълженията на съдилищата на държавите членки като съдилища и по правото на ЕС, при произнасяния в съдебните производства на национално ниво, попадащи в приложното поле на съюзното право, и относно механизма за диалог между тях и СЕС по смисъла на чл. 267 ДФЕС, които са предмет на по-подробно изложение в Решение по к.д. 14/2020 г., в Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г. и в различна степен в други негови актове, Конституционният съд намира за подходящо в настоящото конституционно производство да подчертае следното:

Задължението на националните съдилища като съдилища и по ПЕС да преценяват съответствието на национална правна норма, приложима за произнасянето им в съдебното производство пред тях, със съюзното право, когато същата попада в неговото приложно поле, и да предприемат всички свързани с това действия (включително и ако е необходимо да сезират СЕС за изясняване смисъла на съюзната правна норма, както и да извършат възможно най-близко до нейния смисъл и обхват тълкуване на релевантната национална норма), се поражда с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. С него българската държава доброволно приема всички ценности, целите на Съюза, достиженията на правото на Съюза, включително основополагащите за ЕС принципи, какъвто е принципът на лоялно сътрудничество, установен в разпоредбата на чл. 4, пар. 3 във връзка с чл. 19, пар. 1, ал. 2 от Договора за ЕС (ДЕС). Ето защо разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС (ДВ, бр. 91 от 2021 г.) само обективира на плоскостта на конституционното производство това вече съществуващо задължение на сезиращия съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а не го поражда. Това задължение за националните съдилища възниква следователно далеч преди влизането на тази разпоредба в сила и означава те да установят приложимото право, което е в обхвата на тяхната правосъдна функция и като съдилища по ПЕС в държавите – членки на Съюза. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията – съдебен състав на ВКС/ВАС – да реши да сезира националната конституционна юрисдикция.

Искането до конституционната юрисдикция в тези случаи следва да съдържа преценката на сезиращия субект относно приложимото право, което включва и съображения и доводи за съответствие/несъответствие с ПЕС, тъй като тази преценка аргументира приложимото право в съдебното производство пред него. Едва след като определи приложимото право, сезиращият субект може да прецени дали да сезира Конституционния съд – т.е. от неговата компетентност е по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията в очертания по-горе контекст пръв да прецени приложимото право. Несъвместимо с логиката на правосъдната функция на сезиращия съд на посоченото конституционно основание е да се очаква конституционната юрисдикция първа да определи кое следва да е приложимото право в производството пред този национален съд – това е несъвместимо и с компетентността на конституционната юрисдикция в такива случаи предвид възможността за инцидентен контрол за конституционност, вписана в конституционно възприетия европейски модел на конституционно правосъдие.

Освен това неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд в случаи на несъответствие с ПЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон, преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на ПЕС, и в частност – на ефективната защита на фундаменталните права, което съюзният правен ред гарантира в степен, съпоставима с конституционните стандарти на държавите – членки на ЕС. В случаите, когато съответният национален съд (сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, както е в настоящия случай) установи, че съюзната правна норма, в чието приложно поле попада произнасянето му в съдебното производство пред него, нарушава националната конституционна идентичност или че регулаторният потенциал на същата излиза извън пределите на предоставената на ЕС компетентност от държавите членки, той може да приведе доводи в тази насока пред СЕС, както и да сезира Конституционния съд, като формулира тази своя позиция и изложи съображения и аргументи за това. Същественото е, че преценката за приложимото право в случаи като този в настоящото конституционно производство предшества сезирането на конституционната юрисдикция.

Тази преценка, макар и да не е обвързваща за Конституционния съд, следва да бъде изразена в искането със съответните доводи от сезиращия субект на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, тъй като е предпоставка за установяване на юрисдикцията на Конституционния съд, разбирана като овластяване за надлежно функциониране. Юрисдикцията е толкова важен въпрос, че един съд, включително и конституционен съд, има на практика задължението да го повдига и разрешава по своя собствена инициатива. Произнасянето по допустимостта на искането предполага наличие на юрисдикция, което е първостепенен въпрос – този въпрос е преюдициален; допустимостта също е предварителен въпрос, но може да възникне само след като съдът е установил юрисдикцията си. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 13 от Закона за Конституционен съд (ЗКС). Съгласно цитираната законова разпоредба само Конституционният съд може да реши дали отнесеният до него въпрос е от неговата компетентност – т.е. единствено Конституционният съд разполага с такава своеобразна „компетентност за компетентност“ и никой друг не може да вземе (преди и вместо него) решение по преюдициалния за него въпрос дали е подходящият юрисдикционен форум, за да упражни възложените му на конституционно ниво правомощия (със закон те не могат да бъдат променяни по смисъла на чл. 149, ал. 2 от Конституцията) и да осъществи съдържателен контрол за конституционност. Така както преценката за приложимото право в съдебното производство пред сезиращия субект на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията (състави на ВКС/ВАС) не следва да бъде извършвана най-напред от конституционната юрисдикция, така е недопустимо този сезиращ субект да решава преюдициалния за конституционната юрисдикция въпрос за нейната компетентност, като изисква упражняването на съдържателен контрол за конституционност, без да предостави в отправеното до нея искане по ясен начин аргументираната си преценка за приложимото право в случаи като този в настоящото конституционно производство. Обратното би означавало намеса в независимостта на конституционната юрисдикция, би било в противоречие с логиката на правосъдната функция и неизпълнение на отговорността на националните съдилища на държавите членки, ведно със СЕС, да бъдат гарант за върховенството на правото в един правов съюз, какъвто е ЕС.

В контекста на изложеното, поради констатираните в определението на Конституционния съд от 5.10.2021 г. обстоятелства по настоящото конституционно дело, сезирането на Конституционния съд е направено от тричленен състав на ВАС, преди да е определил приложимото право, и в искането до Конституционния съд отсъства необходимата яснота относно релевантната за произнасянето на сезиращия субект в съдебното производство пред него правна уредба. При това положение Конституционният съд намира, че към настоящия момент не са налице предпоставките за осъществяването на съдържателен контрол за конституционност по к. д. № 15/2021 г. и искането следва да бъде отклонено, без това да препятства евентуално ново сезиране на Конституционния съд със същия предмет.

Воден от изложеното, Конституционният съд на основание чл. 22, ал. 3 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд във връзка с чл. 13 от Закона за Конституционен съд

ОПРЕДЕЛИ:

Отклонява искането на тричленен състав на ВАС за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 5, изречение второ от Закона за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.; посл. доп., бр. 20 от 9.03.2021 г.) поради противоречие с разпоредбите на чл. 4, ал. 1, предл. първо, ал. 2, предл. второ и трето; на чл. 6, ал. 1; на чл. 56 и на чл. 120 от Конституцията на Република България.

Прекратява производството по конституционно дело № 15/2021 г.

Връща искането на вносителя заедно с препис от определението и приложеното административно дело № 1/2021 г. по описа на ВАС.

Председател: Павлина Панова