ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Любен Корнезов по к.д. № 32/1992г.
Считам, че Законът за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и на Висшата атестационна комисия (по-нататък за краткост Закона, ДВ, бр.104/1992г.) е противоконституционен, тъй като противоречи на Конституцията, на редица международни договори, по които България е страна, и при приемането на закона са допуснати съществени процедурни нарушения. Съображенията ми са следните.
I. Противоречие на закона с Конституцията (чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията)
1. Равенството на всички граждани пред закона е основен принцип на всяко демократично общество. Още в преамбюла нашата Конституция обявява "верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост". Тези общочовешки ценности, вкл. и "равенството" са намерили своята юридическа регламентация в редица конституционни текстове. В чл.6 от Конституцията се прогласява, че "всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права" и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на "убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение". В пряко противоречие с тези общочовешки ценности и конституционни принципи е чл. 3 от Закона. Той въвежда недопустими ограничения на правата на учените поради техните убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение. Тази противоконституционна дискриминация спрямо част от българските учени е в няколко насоки. Първата група учени, на които Законът ограничава правата, са членове на бившата БКП и заемали определени постове в нея (чл.3, т.1, 2, 9). Законът не се интересува от конкретната дейност на учения, респ. от неговата лична вина, а санкционира тази група учени единствено поради политическата им принадлежност и убеждения, което е в противоречие с чл.6, ал.2 от Конституцията.
Втората група учени, които попадат "под ударите на закона", са тези, които са заемали определени длъжности или работили в определени научни звена, независимо дали са били или не членове на бившата БКП (чл.3, т.3, 6, 8). Общоизвестно е, че редица български учени със съществени приноси в науката, учени със световна известност, са били председатели и зам. председатели на БАН, ректори на висши учебни заведения, без да са били членове на БКП. Ограничаване правата на тази част от българските учени противоречи не само на чл.6 от Конституцията ("лично и обществено положение"), но и на принципа на справедливостта. В мотивите на решението, с което се отхвърля искането за обявяване противоконституционността на Закона, се твърди, че по този начин се въвежда "професионализмът в науката", макар че в закона тази дума въобще не съществува. Не може да се въвежда "професионализъм в науката" чрез дискриминация на една голяма част от учените по политически съображения. Нима някой може сериозно да твърди, че от 1944 г. насам всички председатели, зам. председатели на БАН, ректори, зам. ректори, декани и т.н. не са професионалисти, не са били учени в истинския смисъл на думата.
Третата група учени, на които се ограничават правата според закона, са тези, които са преподавали марксистко-ленинска философия, научен комунизъм и др. дисциплини (чл.3, т.7). Както преди, така и сега няма юридическа забрана да се преподават определени научни дисциплини (интересно е, че при второто четене отпада по конюнктурни съображения една от съставките на марксизма - "политикономията"). Така се поставя въпросът, защо се санкционират преподаватели само за това, че са преподавали определени дисциплини. Само ще вметна, че и днес в най-реномираните западни университети се преподава марксизъм. Друг е въпросът, доколко може той да бъде споделен, но така или иначе е част от човешкия порив за знание.
В заключение ще отбележа, че Законът противоречи на принципа на равенството и справедливостта и пряко на чл.6, ал.2 от Конституцията.
2. Основен елемент на гражданското общество е правовата държава, а това означава, че държавата се управлява според Конституцията и законите. Държавата трябва да гарантира достойнството и правата на личността и да създава условия за свободното развитие на човека (чл.4 от Конституцията). Ограничаването на правата на група граждани чрез закон е отрицание на самата идея за гражданското общество и правовата държава. Този закон въвежда недопустимо за правовата държава и на принципите, върху които се гради правото като теория и практика, т.нар. "колективна отговорност", "колективна вина" и "колективна санкция". Този закон има елементи на "закон-присъда". Всички учени, които попадат под хипотезите на чл.3, се лишават от право да участват в управлението на науката и от самия научен процес (специализираните научни съвети). Няма значение, дали ученият е професионалист, какви са неговите приноси в науката, извършил ли е някакво правонарушение или укоримо в морално отношение деяние. Щом попада под хипотезата на чл. 3, т.1 - 9, презюмира се, че ученият е виновен, че той няма необходимите професионални качества, че той носи отговорност за сегашното състояние на българската наука и затова трябва да бъде санкциониран. Нямат значение личността, достойнството на учения, неговото поведение като човек и учен. Законът подвежда "под общ знаменател" "виновни" и "невинни", "учени" и "псевдоучени", без да се интересува от конкретната личност. Това е в крестящо противоречие с азбучните ценности на правото, с конституционните принципи. Законът не се интересува от личната отговорност и въвежда "презумпцията за вина" в противоречие с чл.31, ал.3 от Конституцията. На основата на презумпцията за виновност, на "колективна отговорност" и "колективна вина", Законът налага наказателни санкции по чл.37, т.6 НК като лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност. Тази наказателноправна санкция се налага само за извършено престъпление спрямо конкретно лице, за извършено от него престъпление, което е установено с влязла в сила присъда (чл.31 от Конституцията), а не "аn bloc" спрямо виновни и невинни. Но да се постанови една присъда и да се наложи наказание по чл.37, т.6 НК, е необходимо да се докаже по безсъмнен начин вината и личната отговорност на българския учен за извършени от него противоправни деяния. Затова по-горе определих този закон като "закон-присъда", защото чрез него се налага наказание за извършено престъпление от гледна точка на НК, но не за лична вина, а на базата на непознатата на Конституцията и съвременното право "презумция за вина".
След като Законът въвежда "колективна отговорност", "колективна вина" и налага "колективна санкция", то той е противоконституционен и следва да бъде отменен.
3. Правото на защита е едно от основните права на гражданина, когато той счита, че неговите лични права са нарушени. Той трябва да има право, вкл. и на съдебна защита (чл.56 и чл.122 от Конституцията). Законът не предвижда абсолютно никаква защита на личните права на учения, попаднал под хипотезата на чл.3, и от тази гледна точка той е противоконституционен. Законът предвижда в чл.4 попълването на декларация, като даже отказът тя да се попълни води до санкции, за които говорихме по-горе. Засегнатият учен няма възможност да се защитава нито пред съда, нито пред някой друг орган. Той може да е бил безукорен в своята научна дейност и гражданско поведение, да е бил изключван от БКП за своето свободомислие (има десетки примери в тази насока), но няма право да се защити и докаже своята гражданска доблест и достойнство. Този закон е противоконституционен не само защото нарушава правото на защита на честните учени, но и елементарната човешка справедливост. Този закон не се интересува от професионализма и гражданската доблест на българския учен, а въвежда нови политически пристрастия в науката.
4. Правото да избираш и да бъдеш избиран е едно от основните конституционни права на гражданина (чл.10 и чл.42 от Конституцията). От друга страна, в разглежданата област "висшите училища се ползват с академична автономност" (чл.53, ал.4 от Конституцията). Следователно чрез закон не могат да се въвеждат допълнителни ограничения за избиране на учени в определени научните звена. Изборното начало е въведено както в Конституцията, така и в Закона за висшето образование. Недопустимо, противоправно е чрез закон да се въвеждат допълнителните ограничения в правото на личността да бъде избирана в даден орган поради нейните "убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение" (чл.6, ал.2 от Конституцията). Точно това постига, в противоречие с Конституцията, този закон. Той ограничава активното избирателно право, т.е. да бъдат избирани в научни звена български учени, попадащи под хипотезите на чл.3. След като Конституцията е дала право на всеки български гражданин да бъде избиран в определени органи, независимо от своите убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение", е недопустимо чрез Закона това конституционно право да бъде "суспендирано". Това противоречи и на академичната автономия (чл.53, ал.4 от Конституцията). По силата на Конституцията държавен монопол върху висшето образование не съществува. Възможни са и днес съществуват както държавни, така и частни висши учебни заведения. Те сами трябва да решават кои личности ще управляват научния процес. В противоречие на това Законът определя не само на държавните, но и на частните висши училища, кой може да ги ръководи, кой може да бъде в техните факултетни и научни съвети. Това е недопустимо, противоконституционно вмешателство на държавата в академичната автономия. Убеден съм, че българските учени сами могат да решат своите кадрови проблеми, да управляват науката и научния процес, а не чрез дискриминационен закон "да се обучават учени, как се прави наука".
5.Законът нарушава и правото на труд (чл.16 и чл.48 от Конституцията). Тезата, застъпена в решението, че не се нарушава правото на учения на труд, е несъстоятелна. Правото на труд не е абстрактно конституционно право, а конкретно право, съобразено със знанията, квалификацията, възможностите и качествата на дадената личност. Вярно е, че Законът не лишава учените, попадащи под ударите на чл.3, от правото им на труд в смисъл да бъдат изкопчии, водопроводчици, депутати или министри, но ги лишава от същностната характеристика на тяхното право на труд по специалността им да участват в научния процес и в управлението на науката.
Една голяма част от българските учени заемат определена длъжност по силата на избори, проведени след 10.11.1989 г. (ректори, декани, БАН и т.н.). Те са избрани свободно и демократично от своите колеги, преценили техните качества. Днес по силата на Закона техните трудови договори, възникнали от избора (чл.83 и сл. КТ), се прекратяват и трябва да сключват нови трудови договори с новите ръководства, ако тези нови ръководства желаят и има щат за тях. Можем ли при това реално положение на нещата да кажем, че конституционното право на труд не е нарушено? Остават извън науката учени независимо от техните професионални качества, от личната им вина и отговорност по презумцията на Закона, че те са единствено виновни за неблагополучията в тази сфера.
6. Според Конституцията гражданите се ползват от неотменимост на своите конституционни права и свободи (чл.57 от Конституцията). Само в условията на война, военно или друго извънредно положение може да се ограничават някои от тези права. Законът ограничава основни конституционни права на гражданите, без да са налице тези извънредни обстоятелства, а също така и права, които въобще по юридически път не могат да бъдат ограничавани. Това са принципите на справедливостта, равноправието, правото им на труд и изборност, правото на учените на академична автономия и т.н. Този закон е "извън правото", като се стреми да реши с правни средства политически проблеми и чрез способи, които са извън Конституцията и правовата държава.
II. Противоречие на закона с международните договори, по които България е страна (чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията)
Конституцията в чл.5, ал.4 посочва, че "международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат". Президентът и групата народни представители, които са сезирали Конституционния съд, основателно твърдят, че Законът не само е противоконституционен, но и противоречи на международните договори, по които България е страна (чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията). В конкретния случай идеите, които са вложени в тези международни договори, са конституционно закрепени в нашия основен закон (принципите на равноправието, справедливостта, правото на труд и т.н.). Въпреки това се налага да посочим, макар и накратко, противоречието на Закона с някои от международни договори.
1. Във Всеобщата декларация за правата на човека е посочено, че "Всеки човек има право на всички права и свободи без никакви различия, основани на политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение" (чл.2; вж. също така и чл.7 и чл.27). Тези идеи, залегнали във Всеобщата декларация, намират конкретно юридическо разрешение в редица международни договори.
В чл.2, ал.2 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права нашата страна, която е ратифицирала този договор (ДВ, бр.43/1976 г.) се задължава да осигури "упражняването на прогласените в този пакт права без каквато и да е дискриминация, основаваща се на политически и други убеждения или всякакви други признаци". В пряко противоречие с тези изисквания, които са международни стандарти, възприети от всички цивилизовани народи, Законът въвежда дискриминация спрямо определен кръг от българските учени поради тяхната политическа принадлежност, поради техните убеждения, респ. длъжностите, които са заемали (чл.3 от Закона). В чл.19 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично е посочено, че "никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си", докато законът изключва от определени структури в науката учени, които са имали определени убеждения и затова са членували в БКП, респ. преподавали философия и научен комунизъм. В същата насока са изискванията на чл.2 и чл.26 от Международния пакт за гражданските и политическите права.
2. Както посочихме по-горе, правото на труд не е абстрактно право, а се състои от редица елементи, които държавата е длъжна да осигури. В чл.7, т."с" от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права държавата се задължава да осигури по-специално "еднакви възможности за всекиго да бъде повишаван в своята работа в съответната по-висока категория по никакви други съображения, освен по старшинство и компетентност". Законът не се интересува от "старшинство" и "компетентност", а изключва за срок от 5 години попадащите под хипотезата на чл.3 български учени да бъдат ректори, декани, ръководители на катедри, членове на научни съвети и т.н. Това е недопустима дискриминация, нямаща нищо общо с компетентността и професионализма.
3. Законът нарушава наскоро ратифицираната от парламента Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ДВ, бр.80/1992 г.). В чл.14 е посочено, че " упражняването на правата и свободите, изложени в тази конвенция, следва да бъдат осигурени без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, рождение или друг някакъв признак".
4. Законът нарушава и императивните изисквания на чл. 1 от Конвенция № 111 на Международната организация на труда от 1958 г. относно дискриминацията в областта на труда и професиите. Тази конвенция забранява дискриминацията, основана на политически убеждения и обществено положение, което води до нарушаване на равенството във възможностите или третирането в областта на труда. Законът нарушава равенството във възможностите и третирането в областта на труда на различните категории научни работници на основата на други критерии, които са в пряко противоречие с посочените международни договори.
В заключение ще посоча, че Законът е в пряко противоречие с посочените по-горе международни договори, които са ратифицирани от нашата страна.
III. Процедурни нарушения при приемането на Закона
Групата народни представители, сезирали Конституционния съд (а и другите страни по делото), не изтъкват съображения за процедурни нарушения при приемането на Закона. Конституционният съд в решението си не се спира на този въпрос, макар и той да бе дискутиран. От мое гледище КС ex officio е длъжен да преценява конституционосъобразността на един атакуван пред него закон не само на посочените основания от страните.
Конституцията в чл.81, ал.1 посочва, че "Народното събрание може да заседава и да приема своите актове, когато присъстват повече от половината от народните представители". Кворумът е определен по законодателен ред брой от членовете на колективен орган, които трябва да присъстват на заседанието, за да бъде то редовно и в състояние да взема решения. Нашето Народно събрание се състои от 240 народни представители (чл.63 от Конституцията) и необходимият кворум по силата на основния ни закон е минимум 121 народни представители. Само при наличието на този кворум Народното събрание може да заседава и приема своите актове. Ако кворумът не е налице, приетите актове от парламента са противоконституционни, без значение колко народни представители са гласували "за", "против" или "въздържали се". Народното събрание приема своите актове с мнозинство повече от половината от "присъствалите" народни представители (чл.81, ал.2 от Конституцията), но при задължителното условие за наличието на кворум по чл.81, ал.1 Конституцията. (По проблемите на "кворума" подробно съм изложил своето становище в особеното си мнение по к.д. № 22/1992 г. и тук не считам за уместно да преповтарям своите аргументи.)
От протокола на заседанието на Народното събрание (9.12.1992 г.) е видно, че само чл.1 и чл.2 от Закона са приети при наличието на кворум. Всички останали текстове са приети при липса на кворум (чл.3 е приет със за - 104, против - 3, въздържали се - 2; чл.4 е приет със за - 103, против - 3, въздържали се - 2; чл.5 е приет със за - 103, против - 4, въздържали се - 3; § 1 е приет със за - 101, против - 5, въздържали се - 3; § 2 е приет със за - 104, против - 4, въздържали се - 4; § 3 е приет със за - 108, против - 4, въздържали се - 6; § 4 е приет със за - 108, против - 1, въздържали се - 3; § 5 е приет със за - 99, против - 5, въздържали се - 4; § 6 е приет със за - 96, против - 4; въздържали се - 1).
Също така от протокола е видно, че народните представители са поставили пред ръководещия заседанието да се направи проверка на кворума, но под различни форми то е било отклонявано (при едно от оспорванията на кворума в протокола е отразено, че "кворум има", без да е отбелязан броят на присъстващите народни представители).
След като Законът е приет при липса на кворум, то само на това основание той трябва да бъде обявен за противоконституционен.
2. Ако сравним гласуваните от Народното събрание текстове на закона с тези, публикувани в ДВ, бр. 104/1992 г., ще установим известни различия, които ни навеждат към недопустими нарушения. Така например са гласувани § 5 и § 6, които при публикуването на Закона са станали чл.6 и чл.7 и образуват нова глава трета "Административнонаказателни разпоредби". Също така в чл.7 (гласуван § 6) при приемане на Закона е отбелязано "упълномощено лице" (ед. число), а в публикуването "упълномощени лица" (мн. число), което недопустимо разширява прехвърляне на правомощия от министъра на науката и образованието на други лица. Недопустимо е да има каквото и да е различие между гласувания и приет от Народното събрание закон и Законът, публикуван в Държавен вестник.
В заключение ще отбележа, че Законът за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и на Висшата атестационна комисия е противоконституционен (чл.149, ал.1 т.2 от Конституцията), противоречащ на международни договори, по които България е страна (чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията) и Конституционният съд трябва да го обяви за такъв.