ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Нено Неновски по к.д. № 32/92 г.
I.
Би могло да се търси разумното основание на Закона за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия (ДВ, бр.104 от 1992 г.). То би могло да се види в необходимостта да се отстранят от ръководните органи на научните организации лицата, които в недалечното минало са допуснали тежки нарушения спрямо учените, а днес са обективна пречка за обновяването и демократичното развитие на науката и висшето образование. Без да навлизам в разглеждане на тази страна на въпроса - тя се отнася повече до целесъобразността на законодателния акт - ще подчертая обаче, че и това ratio legis в много насоки е спорно. Първо, спорно е в светлината на обществените реалности - нарушителите на законите и на научната етика, за които се споменава, през последните три години практически са отстранени от ръководствата на научните организации. Ръководствата в преобладаващата им част са в нов състав, образуван по демократичен път (вж. протокола от заседанието на Съвета на ректорите). Второ, спорно е от гледна точка на законодателната му концепция - провеждането на "декомунизация", на чистка без оглед на отделните личности с техните строго индивидуални биографии. Трето, спорно е то и поради факта, че законодателят не е взел предвид голямата специфика на науката, чието развитие се подчинява на собствени закони и правила и всяка външна намеса, която ги игнорира, води до злини, по-големи, отколкото очакваните добрини.
В закона се излиза - като концепция и като подход - от едно нехуманистично разбиране: индивидът с неговите особености е пренебрегнат, значение е придадено на някаква амалгамна общност от лица. Ограничават се права не с оглед на личността, а с оглед на общността, в която тя влиза и в която изчезва. Такава концепция е несъвместима със съвременното мислене за човека и за правата на човека, намерило отражение в Конституцията на Република България като неин ръководен принцип. Демокрацията не може да се установява иначе, освен с демократични средства, включително и средства на закона.
Същността на това порочно разбиране, както обикновено прикрита в закона, е намерила израз в едно от становищата на страна по делото - Висшата атестационна комисия (ВАК). Апологията на закона, която то съдържа, се подкрепя със следните многозначителни аргументи: тезата, според която законът бил в противоречие с Конституцията и с международни договори, "не отчита спецификата на момента", който преживявала България и българската наука. Това е моментът на отърсване от комунизма и сега се налагало въвеждане на "антипартийна карантина", "оздравителен" период през следващите "пет демократични години".
Ето го добре познатият ни "революционен подход", който заради "спецификата на момента" не се съобразява с никакви права, който в името на идеализираната цел е готов да създаде категории от хора, лишени от права. Такива "лишенци" са създавали политическите революции от XVII-XVIII в., създаде ги революцията от 1917 г., създадоха ги тоталитарните режими от XX в., искат да ги създават и понастоящем - пред прага на XXI в.
И ако "разумът" на закона може да се оспори от социално, нравствено, политическо и правно гледище, то средствата на закона са по мое мнение безспорно в противоречие с Конституцията и международното право, с правото изобщо.
II.
Пороците на оспорения пред Конституционния съд закон са многобройни.
1. Противоречие с конституционния принцип на равенството (чл.6, ал.2 от Конституцията). Принципът на равенството, на формалната равнопоставеност е живецът на правото. Правото е равна мяра, която се прилага по отношение на всекиго и на всички в една или друга общност. Напущането на равната мяра води неминуемо до привилегията и съответно до дискриминацията. Затова и един от най-важните принципи на всяка демократична конституция е принципът за равенството. В неговото нарушаване се състои и първият порок на закона.
В решението на съда обаче се твърди друго: "Никое от въведените чрез закона допълнителни изисквания не издига като критерий за недопустимост в състава на ръководните органи на научните организации и ВАК някои от посочените в чл.6, ал.2 социални признаци. Неоснователно се твърди, че изискванията са свързани с убежденията и политическата принадлежност на тези лица. Както убежденията, така и политическата принадлежност са ирелевантни в случая. Законът не се интересува от минали и настоящи убеждения на учените и от тяхната политическа принадлежност, а само от професионализма на тези, които ще участват в провеждане на националната политика в управлението и развитието на науката."
До това почти се свеждат и аргументите, послужили на съда, за да отхвърли основанието по чл.6, ал.2, на което се позовават двете искания. Тези аргументи не издържат критика.
а) Политическото и идеологическото предназначение на закона е повече от очевидно. То се разкрива без всякакъв труд в дискусиите в Комисията на Народното събрание по образованието и науката и в пленума на Народното събрание (вж. съответните стенограми), разкрива се и в мотивите на проекта за закон. Става дума за един от "декомунизационните" закони, които си поставят за цел да отстранят БКП от ръководството на обществото, да премахнат влиянието на характерната за миналото идеология и пр. При това положение да твърдим, че законът не се интересува от критерии за политическа принадлежност, убеждение и т.н., означава да си затваряме очите пред това, което цялата общественост вижда и знае. Пък и самият закон не буди съмнение. Нека се обърнем към точките на чл.3:
- т.1 и 2: ограничението засяга високопоставени ръководители, както и членове на ръководните органи на БКП от горе до долу; и ако твърдението за ограничение поради убеждение тук може да се оспорва, то ограничението поради политическа принадлежност и обществено положение не се нуждае от доказване поради неговата очевидност;
- т.3: ограничението засяга лица (партийни членове и безпартийни), които са били на отчет в Политбюро или Секретариата на ЦК на БКП; какво по-ясно от това, че е налице ограничение въз основа на обществено положение;
- т.6: ограничението засяга преподаватели и изследователи в различни партийни (на БКП) учебни заведения, както и завършили и специализирали в тези заведения и в школите на съветския Комитет за държавна сигурност (КГБ) и българската Държавна сигурност (ДС); в първия случай има ограничение на основание на общественото положение, а във втория - на образованието;
- т.7: ограничението засяга преподаватели по определени дисциплини; тук ограничението се прави въз основа на обществено положение, а и на убеждения - защо трябва да се доказва, че преподаването на марксистко-ленинска философия може да се извършва и по убеждение, да бъде въпрос на убеждения?
- т.8: ограничението засяга политическите офицери във Въоръжените сили; това е ограничение въз основа на обществено положение, а твърде често и на убеждения;
- т.9: ограничението засяга секретари и членове на партийни (на БКП) комитети в научните организации; и тук опираме безспорно до политическата принадлежност и общественото положение, а възможно, и до убежденията.
По този начин законът води до неравенство между лица вътре в научната общност. Но той косвено води и до неравенство между гражданите в по-широк план: партийният секретар в научната сфера се оказва ограничен в професионалните си и други права, а партийният секретар в останалите сфери (парламент, правителство и правителствена администрация, правораздаване, здравеопазване, въоръжени сили и др.) не е ограничен. По силата на кой принцип в единия случай политическата принадлежност, общественото положение и убежденията получават негативна оценка с вредни за лицето последици, а в другия случая такава оценка не им се дава?
Със своите разпоредби законът ограничава права на гражданите (правото на академична автономия, правото на труд, свободата на убеждения) въз основа на признаци, които Конституцията в чл.6, ал.2 изключва.
В решението на Конституционния съд, както се отбелязва, се твърди (без всякакъв анализ!), че законът не се интересува от убежденията и политическата принадлежност на лицата. Що се отнася до признаците образование и обществено положение, за тях в решението дори и не се споменава. Това свидетелства, че основанието за неконституционност по чл.6, ал.2, изтъкнато в двете искания, не е обсъдено в пълнота.
б) В решението на съда се твърди, че законът се интересувал от един-единствен критерий, професионализма, а той не се предвиждал в чл.6, ал.2 от Конституцията, поради което било недопустимо въз основа на него да се въведат ограничения.
Първо, в закона няма и помен от идеята за професионализма нито като текст, нито още повече като механизъм и процедура за установяване на компетентността (знания, умения и пр.) на учените и преподавателите при изключването им от тях.
Второ, ако критерий беше професионализмът, би трябвало ограниченията да се отнасят не само за заемане на ръководни длъжности, но и за собствено преподавателската (четене на лекции, ръководене подготовката на аспиранти и докторанти и др.) и собствено научноизследователската дейност изобщо. Тъкмо обратното - вдъхновителите и авторите на закона подчертават това, че учените се оставят свободно да се изявяват в съответствие с творческите и професионалните си възможности! Да си изнасят лекциите, да си пишат трудовете, да получават научни степени и звания и пр. Но нима е логично в една част от работата да се иска професионализъм (очевидно професионализъм на учен, преподавател, а не на администратор!), а в друга част (изследователската и педагогическата работа) да не се иска! Странно е да се твърди, че се иска професионализъм само за заемане на длъжност, но не и за другите прояви на научнопреподавателската дейност! Добре известно е, че за заемане на ръководни длъжности в науката, особено ръководство на катедри и членуване в научни (факултетни и др.) съвети, се изхожда тъкмо от критерия за професионализъм в науката. Съдът е застъпил мотивировка, която ще учуди самите привърженици на закона. Подобна мотивировка издава непознаване и неразбиране на спецификата и особеностите на обществената дейност, до която се отнася законът. Доводът на съда не би могъл да издържи съпротивата на крещящите факти: през обхванатия от закона период ректори на Софийския университет (значи номенклатурни кадри от висок разред) са били като правило изтъкнати, даже суперизтъкнати, специалисти в определена научна област. Достатъчно е да споменем акад. Владимир Георгиев - световно признат учен в областта на индоевропейското езикознание, ректор през годините, в които се обучавах като студент в Университета (1953 и сл.). Според логиката на приетите от съда мотиви излиза, че професионалисти в науката са тези, които не са заемали посочените в закона длъжности и поради това не са били на номенклатурен отчет, с който законът свързва правни последици.
Трето, в закона (чл.3, т.4 и 5) се придава правно значение (с оглед на ограничения на права!) на признаци, които явно нямат нищо общо с идеята за професионализма в науката - лицата да не са били сътрудници на ДС (а ако са изпълнявали задачи например по местоживеене, или преди още да са преминали на научна работа?), да не са компрометирани с изяви във "възродителния процес".
Четвърто, критерият на професионализма в науката е безспорен, неговото прилагане е уредено в специалните нормативни актове относно науката и висшето образование. В случая безспорният въпрос за професионализма прикрива и подменя спорния въпрос за политическите и идеологическите критерии на закона.
Многобройни са и разпоредбите на международни договори, задължителни за България, притежаващи приоритет спрямо вътрешното ни законодателство (чл.5, ал.4 от Конституцията), които забраняват всякаква дискриминация, основана върху политически и други убеждения или всякакви други признаци, при упражняване на икономически (в нашия случай трудови) и граждански и политически (в нашия случай участие в ръководството на обществените работи, равен достъп до държавните служби) права (вж. чл.2, т.2 във връзка с чл.6, т.1 и чл.7, б. "с" от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права - съкр. МПИСКП; чл.2, т.1 във връзка с чл.19, т.1 и 2, чл.25 от Международния пакт за гражданските и политическите права - съкр. МПГПП; чл.9 и чл.14 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи - съкр. ЕКЗПЧОС). Правата по тези актове могат да бъдат ограничавани само в случай на обществена опасност, която застрашава съществуването на нацията и която е официално обявена, както и при други точно определени със закон случаи (вж. чл.4 МПИСКП; чл.4 и чл.19, т.3 МПГПП; чл.9, т.2 и чл.15 ЕКЗПЧОС).
Показателно е, че законът поради дезинтересирането му от индивидуалната личност не държи сметка за развитието на визираните в него лица във времето. За него е без значение обстоятелството, че те, след като са членували някога в БКП, по-късно са били изключени от тази партия, или са излезли доброволно от нея и дори са се включили в друга враждебна ней организация. Правно релевантно остава само членуването в БКП (политическа принадлежност и пр.), колкото и кратко да е било то. За закона е без значение, че лицето, преподавало някога марксистко-ленинска философия, по-късно е изоставило първоначалното си философско убеждение и, емигрирайки в чужбина, е преминало примерно върху позициите на кантианската философия, като се е заловило с нейното преподаване. Така законът е във флагрантно противоречие по-специално с чл.9, т.1 ЕКЗПЧОС, който закрепва и свободата на лицето да променя убежденията си.
2. Противоречие с правото на висшите училища да се ползват с академична автономия (чл.53, ал.4 от Конституцията). Академичната автономия е последица от самата същност на науката като познание и творчество. Природата на научната дейност и на образователната работа във висшите училища има собствени закони и не търпи произвола на извъннаучни фактори. Автономията се състои във възможността на учебното заведение, на творческия му колектив, на отделните членове на колектива сами, без намеса отвън, да решават въпросите на вътрешната си организация и на "производствената" си дейност. Това е възможност за висшите училища да се управляват сами. Законът не може да премине границата, извън която тази възможност се ограничава и превръща във фикция.
Като се лишава цяла категория от лица (или категории от лица) от възможността да участват в състава и работата на определени структури (изборни!), се ограничават както техни права, така и права на останалите, които биха ги предпочели и избрали, ако се ръководеха от правилата на автономията, т.е. ако се ръководеха само от критериите за старшинство и компетентност в науката. Да се приложи законът такъв, какъвто е, означава да се освободят от длъжност учени, заели длъжността по пътя на свободния и демократичен избор на техните колеги. Избор, в много случаи при алтернативни кандидатури и при тайно гласуване. Избор, в повечето случаи състоял се след 10 ноември 19989 г.
Академичната автономия е конституционно закрепена, като конституционно право тя поставя в зависимост обикновения законодател, а не той нея. Да не говорим за изпълнителната власт, срещу която преди всичко тя е установена. Защитавайки закона, министърът на образованието, науката и културата в официалното си становище до съда твърди, че "академичната автономия съществува в рамките, които държавата чрез Народното събрание и Министерския съвет й определят". Това разбиране забравя за Конституцията. То господстваше в недалечното минало и превръщаше автономията в красива фраза, но без реално съдържание. Да забраниш на научната общност да избира свободно и въз основа на преценката си за компетентност определена категория от лица, които също са членове на общността, е не само явно, но и драстично посегателство върху автономията на самата общност. Самоуправлението й е засегнато в корена му.
Решението на съда в този му пункт е явно необосновано. По същество то съдържа само твърдението, че правата на научните организации и на висшите училища не се ограничават с въвеждането на допълнителните изисквания към членовете на ръководствата им. Премълчава се това, че думата "изисквания" нескопосно прикрива същински ограничения. Въвеждало се само изискването в ръководните органи да влизат учени с високи професионални качества, които не са се отклонявали от научна дейност поради участие в партийна работа и не са обединявали партийна и административна власт.
Първо, отново се говори за професионализма. Но законът не предвижда никакви механизми за установяване на наличието или липсата на професионализъм. Той само презюмира отсъствие на такъв у цяла категория хора, като пренебрегва тези, които единствено могат да преценят конкретните случаи.
Второ, ако някой от тази категория не се е отклонявал от научна работа, ако не е обединявал партийна и административна власт (бил е безпартиен), но е бил само на номенклатурен отчет? Или е бил член на партиен комитет като студент? Защо и такива лица биват ограничени и защо научнопреподавателските общности са ограничени в правото си да ги преценяват от гледна точка на този тъй съществен професионализъм? Работата е в това, че изключването на индивидуалния подход изключва и автономията.
Доводите за противоречие на закона с чл.53, ал.4 от Конституцията остават неотхвърлени.
3. Противоречие с правото на труд (чл.48, ал.3 от Конституцията). Решението на съда в това отношение не съдържа анализ. Лаконично и в декларативен дух само се твърди, че трудът се гарантира от закона и правото на учените на творческа изява и на реализиране не се ограничавало. Тук е нужно да се разгледа основателността на разбирането, според което в случая за правото на труд изобщо не трябвало да се говори, че възможността да бъдеш член на ръководен орган, ограничавана за някои лица от закона, нямала никакво отношение към правото на труд. Такова неправилно, може да се каже изопачено, противоконституционно разбиране на правото на труд се среща в някои становища на страните по делото. То е намерило израз и в решението, в което се заявява, че възможността на един учен да стане ръководител или член на ръководен орган "не е избор на професия и място на работа".
Този погрешен възглед е предпоставка и на становището, че законът не нарушава и принципа на равенството. Логиката е проста: като конституционна разпоредба принципът на равенството забранява ограниченията на права на гражданите, основани на посочените в чл.6, ал.2 от Конституцията признаци. Приемем ли, че липсват права или че не може да се говори за права в случая, ще трябва по необходимост да приемем, че не може да има и позоваване на чл.6, ал.2 като основание за противоконституционност на закона.
Според мен не трябва да има каквото и да е съмнение, че участието в научен съвет, в ръководството на катедра и пр. се отнася към съдържанието на правото на труд. Веднъж избрал дейността в научните организации за своя професия и място на работа (според текста на чл.48, ал.3 от Конституцията), ученият и преподавателят има право да се труди и да се развива в труда според компетентността си и въз основа на норми, които регулират този вид дейност. Работещият тук се изявява като творец и професионалист с тези си качества, които вече има, които е придобил и които са му признати при спазване на определен ред (научна степен, научно звание, избор от научна общност и др.). Нормативните актове в сферата на науката и висшето образование предвиждат участие в посочените структури на хабилитирани лица, на доктори на науките и пр., сиреч на дейци на науката и образованието с определена (и вече призната) степен на квалификация. Ученият има право да работи (а това е правото на труд!) именно с тези си качества. Да бъде лишен той от такава възможност, означава да се ограничи правото му на труд по Конституцията. А и не само по нея. В МПИСКП е закрепено правото на работещите да бъдат повишавани в своята работа според един-единствен критерий - старшинството и компетентността (чл.7, б. "с"). Включването на даден учен в научния съвет чрез избор и при тайно гласуване от научната общност е напълно в обсега на тази международноправна разпоредба. Първо, могат да бъдат избирани в научен съвет само хабилитирани лица, т.е. лица с определена (призната официално) квалификация. Второ , членове на съвет стават само тези от тях, които са демократично избрани от научния колектив, което предполага още една преценка на компетентността им. Като изключва, по съображения, непредвидени в Конституцията и международното право, цяла категория лица от кръга на тези, които могат да бъдат избирани по общия ред, законът ограничава възможността им да бъдат повишавани в тяхната работа според старшинството и компетентността им в науката и преподаването. А с това се нарушава и правото им на труд.
По принцип същият подход трябва да е налице и спрямо длъжности, като ректор, декан и др. И при тях лицето, което ги заема, не е прост администратор, а ръководител (той има всички качества на работещ) със съответни познания. Те също са му признати по определен ред, а и длъжността е заета от него също при спазване на демократични правила, при което знанията и уменията му отново са били преценявани.
Да бъдат уволнени сега учени и преподаватели от всички тези длъжности, да бъдат изключени от всички тези структури, които законът в чл.2 посочва, означава да бъде нарушено тяхното право на труд.
Когато се казва, че в правото на труд на учения се включва и възможността той да може да работи с капацитета от знания и умения, които притежава, трябва да се съзнава характерът и предназначението на повечето управленски, административни органи по чл.2 от закона. Това не са управленски, административни структури и органи в традиционния смисъл на думата. Много от тях - типични в това отношение са различните видове научни съвети - са специфични творчески, "производствени" звена в разглежданата сфера. В тях се развива не просто управленска, а научна дейност, тяхната работа е научна работа. Обсъждането на научни разработки, програми, концепции, учебници, даването на научни степени и научни звания и други е форма на научна дейност, която е осъществима с участието на особено компетентни лица. Същевременно участието в такава дейност е както признание на компетентността, така и възможност, понякога единствена, за проява на компетентността. Да бъдеш лишен (в нарушение на принципа на равенството) от тази възможност, е все едно да не можеш да се проявиш в работата си такъв, какъвто си, да бъдеш лишен от едно обективно условие за творчески труд в съответствие с познанията и уменията си.
Твърдението, че правото на труд не се нарушава, тъй като ученият можел да се занимава с научни изследвания, да чете лекции и пр., са свидетелство за непознаване на природата на този труд. Не е ли ясно, че да ръководиш катедра или да си член на научен съвет, значи да разполагаш с допълнителни, с по-широки възможности за изява в професионално отношение. Има ли логика в това да те оставят да четеш основния (!) лекционен курс по дадена специалност, при това с правото и задължението да подготвиш учебник по нея, а същевременно да не можеш да представляваш тази специалност в научния съвет)
4.Противоречие със забраната за преследване или ограничаване на правата на някого поради убежденията му (чл.38 от Конституцията). Това основание за противоконституционност на закона, изтъкнато в едно искане, не е обсъдено специално и отделно в решението. Само е споменато, и то само в контекста на правото на труд. В разпоредбата на чл.38 обаче е формулирано основно право на гражданите с общо значение. От него произтича забрана за ограничаване на различни права заради убеждения. В нашия случай това е не само правото на труд, но и правото на академична автономия. Освен това би могло да се търси дали не е налице и своеобразно преследване заради убеждения. А дали оспореният закон засяга убеждения, вече се каза (II, 1). Нима не е ограничение заради убеждение това, да не можеш да бъдеш избиран в даден орган и така да участваш в управлението на научната организация и да се изявяваш като творец и професионалист, щом си преподавал - по убеждение! - марксистко-ленинска философия? Някой може да не е вярвал в това, което е преподавал, но за друг това може да е било дълбоко научно-философско убеждение, верую. И тъкмо това да го е мотивирало да упражнява съответната преподавателска дейност. И заради това сега той трябва да търпи ограничения в правата си.
Законът противоречи на чл.38 от Конституцията и решението на съда не оборва този извод.
5.Противоречие с правото на защита (чл.56 от Конституцията). Игнорирано е напълно правото на защита. В закона няма и следа от него. Не се предвижда елементарна процедура за възражения от засегнатия и за проверка. За съдебна защита да не говорим.
В решението на съда се поддържа невероятно твърдение: възможността на гражданите да участват в съответни ръководни органи не се третира като право, "не се гарантира и защитава от Конституцията и законите на Република България", поради което със Закона за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания... не се нарушава чл.56. Не били предвидени такива защитни норми и в международните договори, влезли в сила за страната.
Първо, в чл.56 от Конституцията е формулирано всеобщо право на защита, когато са нарушени или застрашени права или законни интереси на гражданина. Гражданинът може да се явява със защитник и в държавните учреждения. Формулировката на конституционното право е твърде широка, обхваща разнообразни хипотези: а) нарушени или б) застрашени; а) права или б) законни интереси; в) право на защита и в държавни учреждения (а те не са само съдебни). Тя несъмено обхваща и хипотезите по чл.3 на оспорения закон. Да се отрича това, е равносилно да се отричат очевидни неща.
Законът нарушава права на гражданите - правото на академична автономия, правото на труд, свободата на убежденията. Съдът отрича с лека ръка наличието на права в случая, за да направи извода, че е неоснователно и твърдението за нарушаване на правото на защита. Дори и да се приеме тази недоказана и необоснована логическа операция, остава открит въпросът: не са ли застрашени поне законни интереси на гражданите и не е ли пренебрегнато правото им на защита във връзка с това?
За да направи изводите си по предмета на спора, съдът, както се спомена, застъпва едно по-общо становище, което трябва да се отхвърли като несъвместимо с конституционните идеи за демократизма и правата на личността. Според съда възможността на гражданите да участват в ръководни органи изобщо не е право и не се гарантира от Конституцията и законите на страната. Да подчертаем: не е право и не се гарантира и защитава както от Конституцията, така и от законите. От това следва, че участието в ръководни органи, каквито и да са те, не само че не е основно (конституционно) право, но не и право изобщо, не се третира и защитава като право и от обикновените закони.
За втората хипотези - уредба на права от обикновения закон - да не говорим, макар че тя е важна и има конституционни аспекти: щом законът е признал и гарантирал определени права (а това са многобройни и разнообразни законови уредби!), те трябва да се зачитат по силата и на Конституцията (чл.4).
Но ако това е безспорно и чудното е само как подобна теза е влязла в решението на Конституционния съд, то дали е безспорна тезата на съда относно това, че Конституцията не третира като право възможността на гражданите да участват в ръководните органи. Мисля, че Конституцията предполага тази възможност още в преамбюла си - това е идеята за създаване на демократична държава. Принципът на демократизма има конституционен характер (той може да се извлече и от конкретни конституционни норми) и изразява необходимостта от участието на гражданите в управлението на обществените дела, изразява и необходимостта от съответни права за такова участие. В Конституцията не е формулирана като основно право на гражданите възможността за участие в ръководни органи, просто защото тя се поглъща от конституционния принцип на демократизма (в съчетание с принципите за народния суверенитет и за правата на личността), който е претворен в конкретни права от този род в законодателсвото. Ето защо да се каже, че Конституцията се абстрахира от правото на гражданите да участват в ръководството на държавните и обществените работи е, меко казано, неточно. А да се каже, че "възможността на гражданите да участват в съответни ръководни органи...не се гарантира и защитава от Конституцията и законите" е, повтарям, толкова невероятно, че изходът е в това, да се допусне наличие на редакционно недоразумение... Защото тази възможност, даже и да не се приеме за право по някакви догматични съображения, е гарантирана и защитена от демократичния правов ред като цяло.
Второ, не отговаря на истината и твърдението, че няма защитни норми в международните договори, които са задължителни за страната ни. В МПГПП е закрепено правото на всеки гражданин да взема участие в ръководството на обществените работи пряко или посредством свободно избрани представители (чл.25, б. "а"), както и правото му да има достъп при общи условия на равенство до държавните служби на страната (чл.25, б. "с"). Без съмнение правото по чл.25 от този пакт се гарантира от защитните механизми, предвидени в пакта и във Факултативния протокол към него.
Разбира се, правото на защита е признато в международните договори като гаранция и на редица други права, някои от които пряко се нарушават или застрашават в спорния закон, например свободата на убеждение (вж. чл.18 и чл.19 МПГПП). В чл.6 ЕКЗПЧОС е формулирано най-общо правото на съдебен процес, ако може така да се каже: "Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения... има право на справедливо публично гледане на неговото дело... от независим и безпристрастен съд..."
Законът, който е предмет на делото, нарушава тези норми на международните договори относно правото на защита.
6. Други противоречия с Конституцията и с правото. Законът влиза в противоречие с изходни конституционни идеи и ценности - хуманизъм, равенство, справедливост, търпимост, права на личността, демократизъм (вж. преамбюл на Конституцията). За някои от тях вече се каза, за други ще се каже в следващите редове.
Нека специално подчертаем конституционната идея за търпимостта. Законът не се съобразява с нея. Той разделя научната общност и противопоставя едни групи от нея на други. Ако бъде приложен, той неминуемо ще посее зърната на взаимното озлобление в научните и преподавателските среди, ще засили доносничеството, досиеманията, стремежа към отмъщение. Тези, които скрият някои данни от своята биография, ще намерят своите разобличители. Отстранените ще разобличават заелите мястото им и т.н. Такива явления вече са налице и за това говорят напрежението и изострената политизация, които се създадоха при приемането на официалните становища на научни организации до Конституционния съд. Тази нетърпимост е крайно неблагоприятна за опазването на правото, което всеки има, на свобода на мисълта, включващо според чл.9 ЕКЗПЧОС и свободата на всеки да променя убежденията си.
Законът не държи сметка за първични, изходни начала на правото като регулатор, той е в противоречие с АБВ на правото. Оценяват се неблагоприятно ("инкриминират" се) не действия, прояви, убеждения или обективни състояния, в които са се намирали някои лица мимо волята им, без дори да знаят за това - това е т. нар. номенклатурна връзка на някои кадри със съответни ръководни структури на БКП. Тази номенклатура на кадрите е нещо външно спрямо отделната личност, дадена е като специфична нормативност, чието спазване се осигурява не от лицето, което кандидатства за длъжността или я заема, а от други органи и лица. Пренебрегва се следователно всяка идея за вина. По-точно, възприета е презумпция за вина, за недобросъвестност. При това вина колективна, а не лична. Идеята за индивида като самостоятелна личност е игнорирана. А това значи, че се игнорира и ядката на хуманизма. Личността е изчезнала за закона, той се интересува от определена по дадени белези категория от хора - членове на ръководни органи на БКП, заемали номенклатурни длъжности (без оглед на партийната принадлежност), сътрудници на ДС, преподаватели в учебни заведения на БКП, завършили образованието си в школи на КГБ, преподаватели по марксистко-ленинска философия и по други дисциплини, политически офицери и пр. (чл.3 от Закона). Невероятно разнообразие - невероятна общност от хора, в която никой не може, няма право да бъде индивидуализиран като личност с нейното цялостно поведение, с нейните заслуги и грехове, с нейната вина. Не е странно тогава, че и правото на защита на личността се вижда като безпредметно и не се предвижда. Тази законово определена общност от хора сама по себе си не може да ползва право на защита. И още: законът оценява отрицателни факти и състояния, съществували в миналото (началото на това минало не е определено ясно), когато тяхната правомерност не е била поставяна под каквото и да е съмнение.
И така: а) не лични действия, а убеждения и обективни състояния; б) не лична, а колективна вина; в) не презумпция за невинност и добросъвестност, а презумпция за виновност и недобросъвестност; г) не действие на закона занапред, а действие с обратна сила; д) отсъствие на правото на защита. Всичко това плюс нарушаването на фундаменталната идея на правото изобщо - идеята за равенството (без нея просто няма право, без нея може да има само произвол на законодателя, облечен в закон) - ми позволява да определя нашия закон като типичен антиправов, правонарушаващ закон.
Освен всичко казано, законът, който се оспорва, съдържа такива произволни, нелогични разрешения (законови "състави"), такива чисто юридически (или правно-технически) несъвършенства, които поставят под съмнение регулативната му способност.
а) Противоречия с други закони: Кодекс на труда (чл.8 и др.), Закон за академичната автономия на висшите учебни заведения, Закон за Българската академия на науките, Наказателен кодекс и др. Удивително е например, че законът изключва възможността да се заемат определени държавни длъжности за пет години, което по същество е наказание, допустимо само за извършено престъпление и може да се налага само от съд с присъда (чл.37, ал.1, т.6 НК). И още нещо удивително. Адресатите на закона потвърждават с писмена декларация обстоятелствата по чл.3. За подаване на декларация с невярно съдържание законът предвижда отговорност съгласно с НК. Едно от тези обстоятелства е дали лицето е било сътрудник на ДС или на Управлението за безопасност и охрана. По силата на закона лицето, ако е било сътрудник и ако то се ръководи от изискването да не крие истината, може да отрази това обстоятелство в писмената си декларация. Но това правомерно действие по закона е вече престъпление по чл.357а НК. Възможно е и друго: чл.357а НК е основание за лицата, които действително са били сътрудници на службите за сигурност да подпишат декларация, че не са били такива. Законът в тази му точка няма да действа. По-точно ще действа в смисъл, че ще създава условия за представяне на документи с невярно съдържание, подкопавайки така личния и обществения морал.
Не се спирам подробно върху това, че по силата на закона (чл.4, ал.2) отказът от писмена декларация се смята за признание (!), че лицето не отговаря на изискванията по чл.3 или, все едно, че е носител на някое "инкриминиращо" обстоятелство. Тази очевидна презумпция за виновност ще действа и в случаите, когато лицето откаже да даде декларация по чисто етични съображения, например не желае да членува в научен съвет, от който е изключен уважаван от него учен, учителят му в дадена наука и др.
б) Логически противоречиви, смислово неясни и технически неточни разпоредби на чл.3:
- какво се разбира под "комитети на Българската комунистическа партия" (т.2 от чл.3)? Бюрата или пленумите, или нещо друго? Като се има предвид, че за повече от 40 години тези понятия са имали различно съдържание;
- защо законът не придава правно значение на длъжностите, посочени в разд. III на Номенклатурата на ЦК на БКП от 1978 г. (т.3 от чл.3), а същевременно придава такова значение на много по-ниски номенклатурни длъжности, например на партийните секретари (т.9 от чл.3)?;
- защо законът не свърза правни последици с номенклатурната отчетност, съществувала до 1978 г.? Нима номенклатурата след 1978 г. е по-укорима?;
- защо се взема предвид положението на сътрудниците на ДС, но не и това на сътрудниците на чужди служби за сигурност, например на КГБ? Законът има ли предвид и сътрудниците, изпълнявали задачи вън от научните организации, сътрудниците на външното разузнаване и пр.?;
- какво разбира законът под "компрометиране" с участие и изяви във "възродителния процес"? Кои са критериите в случая и кой е органът, който може да установи "компрометирането"?;
- защо законът визира само лица, които са били в щатния преподавателски и изследователски състав на научни учреждения на БКП или са завършили и специализирали в такива учреждения, но не визира лицата, които са завършили или специализирали в подобни учреждения в СССР и други бивши социалистически страни? Или са били преподаватели в тях? Известно е, че такива лица не са малко;
- защо законът оценява отрицателно преподаването на марксистко-ленинска философия, но не и преподаването на марксистко-ленинска политическа икономия?;
- какво означава законовият текст "членове на партийните комитети на Българската комунистическа партия на висшите училища и академии" (т.9 от чл.3)? Пленумите като цяло или само техните бюра? Ако се имат предвид пленумите, тогава законът засяга голяма количество лица, вкл. и влизали в тези организации още в студентските си години.
в) Не се посочва началната дата, от която започват да се отчитат обстоятелствата, посочени в чл.3. Законът е обърнат назад, но от кой момент на миналото все пак той обхваща факти остава неопределено.
г) "Инкриминира" се образованието в школите на КГБ в СССР и на ДС у нас. Значи ли това, че обучавалите се в тези учебни заведения сега не могат да заемат ръководни длъжности във висшите училища на МВР у нас? Защото законът се отнася и за тези училища.
д) Любопитно, но факт е, че в закона (чл.3, т.5) е употребен израз в кавички: "възродителен процес". Какво значат тези кавички в законовия текст? В закона (чл.3, т.6) е употребено и руското съкращение "КГБ". В български закон!
Посочените несъвършенства на закона според някои нямали отношение към въпроса за неговата конституционност. Мисля, че те задълбочават неравното третиране на гражданите (например посочените в б. "б"), правят закона юридически несъстоятелен, което не е в съответствие с функционирането на държавата като правова (чл.4 от Конституцията).
7.Решението на съда се отклонява немотивирано от възприети вече от него становища по идентични или сходни случаи. В решението не се дава отговор на съображения, приведени от ископодателите. Съдът дори и не споменава за две свои решения, с които се обявяват за противоконституционни законови разпоредби от същия "декомунизационен" род. Може би се приема, че предметът на настоящото дело няма нищо общо с предмета на предходните дела? Сравнението не оставя съмнение в обратния извод.
По к.д. № 7/1992 г. Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредбата на § 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело (вж. решението на съда в ДВ, бр.62/1992 г.). С нея се забраняваше избирането, респ. назначаването, в ръководните органи на банките на лица, които през последните 15 години (за разлика от закона, който ни занимава, тук времевият обхват на разпоредбата на § 9 е точно определен!) са били избирани в централните, областните, окръжните, градските и общинските ръководни органи на БКП и на други (определени в закона) организации, или са били назначени на ръководна щатна длъжност в ЦК на БКП, както и служители и сътрудници на ДС. Предвиждаше се действие на разпоредбата за срок от 5 години. Очевидно е, че § 9 от Закона за банките и кредитното дело и Законът за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания... са изцяло идентични по характер, общи цели и по средства. Различават се само по обществената сфера на действие - в единия случай банковото дело, в другия науката и висшето образование. Различават се и по обхвата на засегнатите. Любопитното в случая е, че по к.д. № 7/1992 г. е обявен за противоконституционен закон, който не засяга правата на най-нископоставените функционери на БКП - партийните секретари, докато по настоящото дело е приет за съответстващ на Конституцията закон, който ограничава правата и на тази категория лица! Никаква логика, никакво единство в критерия!
По к.д. № 18/1992 г. Конституционният съд обяви за противоконституционна разпоредбата на § 6 от Закона за изменение и допълнение на Закона за пенсиите, по силата на който параграф не се признаваше за трудов стаж времето, през което лицето е работило на ръководна щатна длъжност в органите на БКП и на други (определени в закона) организации (вж. решението на съда в ДВ, бр.64/1992 г.). Като се държи сметка за спецификата на казусите, и тук, както при Закона за банките и кредитното дело, съдът намери нарушение на чл.6, ал.2 от Конституцията. Знаменателни са мотивите на съда. "Законодателят си е служил с една абстрактна категория, което е поначало допустимо при създаването на закон, но не е допустимо при лишаването на конкретни индивиди от конкретни права или при стесняване обема на тези права." Съдът намира, че не е нужно да се обосновава очевидното положение, "според което обществената, политическата или нравствената оценка на едно явление или обществено образувание не е и не може да бъде свързана с юридически последици спрямо отделни индивиди, а още повече спрямо неограничен брой неразграничени индивиди".
В сегашното си решение (по к.д. № 32/1992 г.) съдът не се е мотивирал защо се отклонява от съображенията и критериите си, възприети в решенията по посочените две дела. Такова отклонение, без да е мотивирано обстойно с фактически и правни доводи, е недопустимо за един конституционен съд. То може да доведе не само до подкопаване на ролята и престижа на контрола за конституционност, но и до смущения в правовия ред изобщо.
Едно от обясненията на тази необоснована и нежелателна промяна в практиката на съда се състои в това, че в решението, което е предмет на обсъждането сега, е взело връх разбиране, застъпено в особените мнения по първите две дела, особено по делото, чийто предмет е бил § 9 от Закона за банките и кредитното дело. Застъпеното в особеното мнение на трима съдии разбиране за "професионализма" като критерий, стоящ в основата на ограниченията по този параграф, е всъщност и единственото съображение, върху което се крепи и решението по к.д. № 32/1992 г. В това особено мнение се приема, че "лицата, които са се отклонили от пряката си професионална работа в областта на банковото дело и са преминали на партийна, профсъюзна или друга обществена работа, са загубили необходимите качества да заемат ръководни длъжности в банките и че е нужен определен период (5 години) да възстановят загубения по този начин професионализъм". Странното тук е, че се имат предвид и лица, които не са били на щатна длъжност в БКП и останалите организации. И за тях се твърди, че са били "преминали на партийна, профсъюзна или друга обществена работа". Фактическото положение на нещата е било друго: съответните лица са били на щатна длъжност по своята професия (лекар, учен, икономист и пр.) и тъкмо качествата им на добри специалисти и професионалисти са били твърде често основанието те да бъдат включвани в различните партийни и пр. органи. Абсолютно същото е било положението и в сферата на науката.
Някои от правните основания, както и редица аргументи, изтъкнати в двете искания, не са обсъдени в мотивите на решението. Това засилва убеждението за неговата необоснованост.
III.
Зад решението на Конституционния съд стоят 6 гласа, 5 гласа са били против, един съдия не е участвал в гласуването. Остава и тук открит големият въпрос, дали е прието решение в случаите, когато актът на съда не се подкрепя от мнозинство повече от половината съдии (чл.151, ал.1 от Конституцията). По този въпрос съм се изказал другаде.
IV.
Изводи. Законът за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия е противоконституционен и противоправов. При опит да бъде приложен последователно и докрай, той ще създаде пълни с противоречия и абсурди ситуации, които ще го опровергаят практически. Поразяващ тежко цели звена в научната сфера, на места той не ще може да бъде прилаган изобщо. Няма по-голяма опасност за един закон от това. Изпадането му, макар и частично, in desuetudo ще предопредели и крахът му като цяло. Той не ще може да дочака определения му краен срок на действие. Но и докато действа, той ще породи тежки последици. От обществена гледна точка законът е вреден, а от юридическа гледна точка той е недоразумение. И едното, и другото го правят несъвместим с Конституцията и с принципите и природата на правото.